Валентин Игнатов е легенда на “виолетовите”, както и на “Локомотив” (ГО). Роден е на 21 април 1966 г. Богатата му кариера премина освен в България, и в Португалия, Гърция, Кипър, а успехите са наистина много. След края й Игнатов се отдаде на треньорското поприще и води “Етър” и “Локомотив”, но от дълги години вече живее в Кипър. За този период си идва много рядко, но сега с настоящия си отбор – юношите на “Омония” (Арадипу), пристигна на подготовка във Велико Търново.
– Вальо, от колко години вече живееш и работиш в Кипър?
– 14 години съм в Кипър, работя в Академията на “Омония” (Арадипу) – клуб от втора дивизия, който е на десет километра от Ларнака. Имам идеални условия за работа при юношите. Преди това в България, както знаете, работих с мъже, но в Кипър при децата има една сигурност, добри условия за работа – нещо, което ме прави щастлив, и затова не променям на този етап обстановката.
– Кога започна работа в “Омония” (Арадипу)?
– От самото начало – преди 14 години. Започнах си с юношите и така продължавам. Много пъти ме каниха за старши треньор на мъжкия отбор, но все отказвам. Наскоро ги поех временно, победихме два-три мача поред и искаха да ме оставят, но им отказах категорично.
– 14 години треньор в един отбор – това си е рекорд?!
– Така е. Уважението, което ми оказват, както беше и във Велико Търново и Горна Оряховица, го постигнах и там. Това ме прави щастлив.
– Но защо работиш само с подрастващи?
– Просто ми харесва работата. Друго е да виждаш как децата израстват пред очите ти и като футболисти, и като хора. А и условията за работа са много добри.
– Как преценяваш работата си през това време?
– Най ме радва, че имам футболисти, които играят в първия отбор. Имам и национал, който вчера игра за Кипър в Румъния. Нашият клуб е единственият от втора дивизия на Кипър, който има национал. Колкото и да звучи нескромно, не е случайно да те държат толкова години в един клуб.
– Станахте т.г. шампиони в своята възраст…
– Старахме шампиони на втора дивизия и им бях обещал, че ако станат първи, ще ги доведа да подготовка в България. Не играем в първа дивизия, просто защото трябва да имаме всички възрастови групи. Дори онзи ден играхме контрола срещу втория в елита, направихме 1:1, като им водехме и направих смени. Отборът ми спокойно може да е между първите три в елитната група. Направихме 25 поредни победи, после две ремита и накрая загубихме последния мач, който беше без значение и дадох шанс на други играчи. Доведох момчетата във В. Търново – където съм израснал, да им покажа уважението към мен като футболист и човек.
– Каква е програмата за подготовката?
– Ще бъдем тук осем дни, в понеделник си заминаваме за Кипър. Настанени сме във В. Търново, благодарение на Никола Велков, който ни съдейства да тренираме в Шемшево и Леденик. В четвъртък от 18:30 ч. играем срещу “Етър” U15 на стадион “Ивайло”, а в събота ще срещнем и връстниците ни от “Локомотив” (ГО).
– Следиш ли какво се случва в България?
– Много приятно съм изненадан от това, което се случва във В. Търново. Бях треньор в “Етър” в трудни времена, но съм щастлив, че успяхме. Искам да благодаря специално на кмета Даниел Панов, защото “Ивайло” е най-хубавият стадион в Северна България. Дано всички кметове така да са обърнати с лице към спорта. Ревнувам благородно за всичко, което виждам, като го сравнявам с онези условия по мое време, когато пак успяхме. Кольо Велков ми разказа, че и Спортното училище се развива много добре. Аз съм възпитаник на Спортното училище и един ден ако мога да помогна, ще го направя.
– Сега се възроди и дублиращият отбор, има проект за обхващане на децата от училищата и детските градини…
– Най-накрая децата на “Етър” не са чужди в собствения си град. Наистина, по базата има още какво да се желае, в сравнение с Кипър, където условията са прекрасни. Но това, което вече е направено във В. Търново, е страхотно. Отново благодаря на кмета, както и на г-н Александър Нанков, който показа страхотно отношение към мен. И на него благодаря за всичко, което направи за мен и моя отбор!
– Отблизо ли следиш представянето на “Етър”?
– Следих последните мачове, знам, че едно момче – Росен Кирилов е треньор на “Етър” след Балъков. Не знам стила му на работа и философията му, но знам, че отборът играе добър футбол. За мен резултатите не са важни, гледах някои репортажи и виждам, че създават положения. Радвам се, че “Етър” се развива по възходяща линия. За този клуб бих се върнал и от Аляска.
– Ти сам спомена В. Търново и Г. Оряховица – факт е, че си легенда и на “Етър”, и на “Локо” (ГО) и еднакво те обичат. Как успя да го постигнеш?
– С много труд и с добро държание към хората. Когато човек дава всичко от себе си… Другите, когато отиваха да играят за пари в чужбина, аз се връщах да помагам и на “Етър”, и на “Локо” (ГО). А имах предложения за тройно повече пари. Може всичко на този свят да ти вземат, но любовта на хората никой не може да ми я отнеме. Любовта на два града – не е лесно, все едно “Левски” и ЦСКА да обичат един футболист. Уважението на хората е най-важното за мен, защото то се гради с години.
– Спомена, че живееш до Ларнака. Да не би да си гледал “Левски” срещу АЕК?
– Не, не съм, защото имам много работа с децата, не ми остана време. Разбрах, че са играли много добре първото полувреме, но са им изгонили човек.
– Вальо, кой е най-яркият момент в кариерата ти?
– Много са, много. Когато вкарвах голове на столичните клубове, когато излязох на стадион “Ивайло” с капитанската лента на “Етър” срещу “Локо” (Сф). Никога няма да забравя този момент, това ми беше мечтата. Когато като треньор спасихме “Етър” от изпадане, когато елиминирахме “Славия”, който беше с 20 пъти по-голям бюджет. Като футболист на “Славия” победихме тук “Етър” с мой гол в последната минута и чаках 15 години да взема реванш – вече като треньор. Срещу “Левски” целта бе да напълним стадиона и то стана факт.
– До колко години игра? Няма да забравя твоята сентенция: “По-добре да съжаляват, че ме няма, отколкото да ме съжаляват на терена!”…
– Играх до 36 години. Тогавашният треньор на “Видима-Раковски” Пламен Марков ми предложи нов договор. Но гледам една видеокасета в автобуса на връщане от Добрич, където вкарах много хубав гол за 1:1. И си казвам: това аз ли съм, та аз ходя по терена, аз не тичам. Извинявай, бате Пламене, но аз ходя по терена, аз бях дотук. Стигна ми ръката и ми каза: ти си истински мъж. Направиха ми бенефис в Севлиево. На 35 г. имах предложение във Втора Бундеслига – в “Карл Цайс” (Йена), но им отказах. Винаги съм знаел кога да спра.
– Треньорската професия ли е попрището ти?
– Мисля да рискувам в Кипър или България – догодина да се върна като старши треньор в мъжкия футбол. Много хора ме увещават. Аз знам, че ще успея, убеден съм, защото си знам характера. Но стоях при децата, защото страшно ми харесва да виждам как израстват.
– Но не можеш да отречеш, че има голяма разлика в поколенията от вашето до днешното…
– Много голяма. В Кипър трябва да си много строг, защото децата са задоволени с всичко, имат последни модели компютри и автомобили. Не си ли строг, ти си обречен.
– Родителите им как реагират?
– Първата година се опитаха някои родители да се месят в работата ми: защо детето ми не играе, защото толкова много тренировки… Просто го помолих, че ако се обади втори път – си тръгва заедно с детето. Намеси се втори път и му казах: ти беше дотук. И направо ги изгоних. Отиде при президента на клуба, но той вече бе видял работата ми и застана зад мен. Сега съм най-спокойният човек на земята. Вече бившият президент, който водеше клуба 25 години, ми бе предоставил идеални условия за работа и в момента никой не ми се меси. Няма човек на тази земя, който може да ми каже кой да играе, колко да тренира. Това съм аз: който ме издържи – издържи…
