51 години навършва днес шампионът с “Етър” и бронзов медалист от САЩ-94 Цанко Цветанов. За кариерата му е писано много, но по-малко се знае как е започнал с футбола, как се озовава при “виолетовите”, как стига до големите успехи.
Днес ви предлагаме в аванс част от интервюто, което Цанко Цветанов даде специално за книгата “Те играха за ЕТЪР”, която предстои да излезе след около месец. Книгата разказва за цялата история на “Етър”, за създаването му, за клубната емблема и клубните цветове, за всички паметни мачове, изиграни от “виолетовите” в близо вековната им история. И най-важното – спомените на десетки легенди на “Етър” като Петър Шатров, Йордан Ценов, Донко Долмов, Кото Кръстев, Георги Василев, Стефан Чакъров, Димитър Цеков, Ивелин Младенов, Георги Цингов, Краси Балъков, Бончо Генчев, Трифон Иванов, Киряков, Игор Кислов, Георги Георгиев и много други, пълни с интересни моменти от историята на етърци и повечето от тях – непубликувани досега. Очаквайте я в началото на февруари!
– Цанко, как започна с футбола?
– От махалата в родното Българско Сливово, там само футбол се играеше. В училище директорът Цвятко Цветков и математикът Петър Петров бяха много запалени по футбола. Аз учех с една година по-големи от мен и играех в училищния отбор.
– От малък ли беше защитник?
– О, не, аз си играех ляво крило. В „Академик” ме взе Любен Друмев заедно с няколко момчета, учех в Българско Сливово в 6-7 клас, мятах се на автобуса за Свищов за тренировки и обратно, бяхме заедно със Сашо Ангелов. Участвахме в един Турнир на героите, а Николай Генчев бе треньор на същата възраст в Спортното училище, там ме забелязал и ме извикаха. Не бях голям оптимист за спортното, но баща ми взе москвича на един съсед, защото нашият запорожец се бе повредил, и ме закара във В. Търново. Започнах осми клас там, помня още първия си ден. Влязох в стаята, едно височко момче каза: сядай тук до мен, има свободно място. И още на втория час ни изгониха, защото много говорехме. Това беше Иво Балъков.
Заиграх в юношите младша възраст на „Етър”. Треньорите на националните отбори направиха подбор, като събираха най-добрите деца от страната. За мое нещастие Иван Кръстанов не беше забелязал нито един от „Етър”, а само от другите градове от окръга. За щастие обаче Кольо Генчев ме взе заедно с няколко момчета и ме заведе в Казанлък. Отидохме на стадиона и Борето Ангелов, който беше селекционер на националния отбор до 16 г., каза на Генчев: извинявам се много, но всички места са заети, нямам само ляв бек. Кольо Генчев му отвърна: ами аз ти водя точно ляв бек… Така станах ляв защитник. Но в младшата възраст на „Етър” продължавах да си играя като ляво крило.
– Как продължи кариерата ти в „Етър”?
– Станахме четвърти на републиканското първенство в София. Но и там има интересна история. Имахме едно момче, което се грижеше за витамините, пихме едни разтворими витамини заедно с диня. Половината отбор получи „неразположение” и това ни коства медалите, останахме четвърти… Явно съм се представял добре в клуба и националния отбор. Започнах с дублиращия отбор на „Етър”, мачовете ни бяха преди тези на мъжете. През 1986 г. първенството свърши рано заради световното и направиха един турнир. На него Петър Шатров за първи път ме взе да играя за мъжкия отбор, бях само на 16 години. Още преди турнира ме бяха включили за един мач в групата. Взех първата си премия в живота, никога няма да я забравя. 49 лева, това бяха огромни пари за ученик като мен!
Нямаше място за нас в съблекалнята. Митко Аргиров и Захари Минчев викат: другарю Шатров, то няма шкафче за младите в съблекалнята! И Шатров извади една тесличка, заби един гвоздей на една дъска и обяви: ето, има закачалка и място и за тях…
Но Георги Василев се върна от световното и пое „Етър”, а няколко момчета от дублиращия отбор, които тренирахме с мъжете, ни забравиха да ни извикат от другата съблекалня. Ние стоим и плачем. За мой късмет баща ми бе дошъл да ме гледа и срещнал Петър Шатров, който му заявил: ама ако те не го искат в „Етър”, аз го искам в „Академик”! Стигна се чак до първия секретар на партията и така отново се завърнах в Свищов. Пак ме направи ляво крило. В „Академик” в „Б” група изиграх 20 мача и вкарах 4 гола, явно съм се представил добре.
– И как се озова отново във Велико Търново?
– С Анатоли Нанков кандидатствахме в Стопанската академия, но не ни приеха. Същия ден на тренировката бе дошъл Николай Коцев – Мацата с неговата лада. „Цанко, чакам те с колата!” Оказа се, че са следили развитието ми и Георги Василев го изпратил. И аз, ядосан, че не ме приеха, поех отново за В. Търново. Започнах вече в мъжкия отбор на „Етър”. Дойдоха Цецо Първанов, Бранко Матеев… Два пъти станахме бронзови медалисти, а през 1990-1991 г. – и шампиони.
– Благодарение на какво „Етър” стана шампион?
– На цялостния градеж на футбола във Велико Търново. И на Спортното училище, защото то създаде много добри футболисти и им се даде шанс „Етър” да има една основа от собствени кадри. И на ръководството и работата на Георги Василев, който е с основната заслуга. Но и на всички треньори – Кольо Генчев, Васил Матев, Трендафил Коцев, Петър Шатров, Георги Василев… Благодарение на тяхната упорита работа и любов към футбола. Шампионската титла бе градена много години.
– Ти бе титуляр и игра редовно, нали?
– За всички години имам пропуснат само един мач поради контузия.
– Вярно ли е, че дядо ти те е направил левскар като малък?
– Да, даваше ми по 5 стотинки да викам „Само „Левски”. Бях малък и това бяха големи пари, купувах си по една вафла. Всеки ден си купувах поне по една, защото бяха много вкусни. Понякога даже и по три-четири през деня! Напук на баща ми, който беше от ЦСКА.
– И се стигна в един момент през 1993 г. до „Левски”?
– Бяхме страхотен отбор, отидох при Георги Василев. Събрахме се добри млади играчи, два пъти шампиони, взехме купата. Отстранихме „Глазгоу” и отпаднахме от „Вердер”. Два пъти ме каниха и в ЦСКА. Първият път още беше докато съм в „Етър”, играех в младежкия национален отбор. Имах среща с Георги Илиев – Майкъла и Пламен Марков. Но аз реших да поизчакам, защото си бях левскар. Втория път Георги Василев ме покани в ЦСКА, когато бях в „Абърдийн”. Аз в „Левски” имах големи приятели – Донков, Велко Йотов, Митко Попов, Груев, Славчев. Година по-рано с „Етър” имах неосъществени проби в „Шефилд Уензди”, през февруари на един мач с „Левски” ми разпраха крака и получих контузия. Лежах в „Пирогов” и те дойдоха при мен в болницата. За мен това бе мотив, че в „Левски” ще бъда добре приет.
– Кога дебютира в националния отбор?
– Още през 1991 г. срещу Турция в Стара Загора. Извика ме Димитър Пенев. Много малко треньори съм имал в кариерата си, явно тогава текучеството не е било голямо.
– Имаш 40 мача за „лъвовете”. Като чуеш САЩ-94, за какво се сещаш първо?
– Нямам отделен спомен. Цялото първенство! Разбира се, преди това и мачът на „Парк де Пренс”. Но това, което важи за Велико Търново, важи и за националния отбор – успехът му в САЩ е плод на труда и усилията на дълги години в българския футбол на много известни и нетолкова известни хора. Имаше натрупване и от качествата на предишните футболисти, имаше колективно развитие. Аз не приемам стария строй като устройство, но тогава бяхме близо до нивото на водещите отбори в света, а след 1989 г. успяхме да се докоснем и до големия футбол. Замислете се само къде играеха тогава Стоичков, Любо Пенев, Балъков, Лечков…
– Кога приключи с националния отбор?
– Последното ми повикване беше през 1997 г. срещу Люксембург, но не играх. След Шотландия и Германия се завърнах в „Левски” и приключих кариерата си на 32 години. При втория ми престой в Германия – в „Енерги” (Котбус) направих операция и така и не се върнах в големия футбол. Във „Валдхоф” (Манхайм) преди това срещнах Ули Щилике и Карл-Хайнц Фьорстер.
– Срещу кои нападатели ти е било най-трудно?
– Няма такива, колкото и странно да звучи. Имал съм притеснения как ще се представя, но не и от някоя конкретна личност.
– През 2012 г. се завърна да работиш за „Етър” и досега си близо до клуба. Какво те накара да се върнеш да помагаш?
– Случайност на съдбата, но аз винаги съм имал сантименти към Велико Търново. Това е градът, който ме е изградил като футболист, а „Етър” е клубът, който ми е дал шанса във футбола. Децата, които растат в този град, трябва да получават шанс, защото аз вярвам, че имат талант. В момента всички ние, които работим във футбола, не правим достатъчно да се реализира този потенциал. Лично аз през цялата си кариера съм имал късмета да срещам добри хора, които са ми помагали да стигна до това ниво.
