Александър Томаш е роден на 2 септември 1978 г. във В. Търново. Юноша е на „Етър”, с който през 1993 г. става вицешампион на България. После отива в ЦСКА и прави силна кариера, шампион е на България и Азербайджан, носител на купата, има 12 мача в националния отбор. Капитан е на повечето отбори, в които е играл. Завършва кариерата си отново в „Етър” през 2012 г. и поема в треньорското поприще. Сега отново се завърна там, откъдето тръгна във футбола. В това интервю Томаш разказва подробно за своята кариера като футболист и треньор, за своите стремежи и амбиции.
– Как започна навремето във футбола?
– Започнах тук, във Велико Търново. Васил Матев беше човекът, който се обади вкъщи и искаше да ме вземе в Спортното училище. Майка ми беше против, но баща ми ми позволи и влязох. Иначе първият ми треньор преди това беше Димитър Байдаков. Имаше Ученическа спортна школа, първият ми официален мач беше в Дебелец, пуснаха ме да играя като халф. Като влязох в Спортното училище, станах централен нападател. Даже имам приз за голмайстор от един турнир във В. Търново. При Николай Коцев пак заиграх халф, но при по-малките Георги Цингов ме сложи централен защитник, защото бях с повече опит. Започнаха да ме викат в националните гарнитури. На един мач в София ме хареса Сашо Станков за ЦСКА, обадиха се, но „Етър” не ме пускаха. На една тренировка паднах в една шахта, ударих си главата и получих първото си комоцио. Цял ден дори не познавах родителите си. Тогава използвахме това и казахме, че ако не ме пуснат, ще ги съдим. Така се озовах в ЦСКА.
– През 1993 г. ставате с младшата възраст на „Етър” вицешампиони…
– Играхме на финалите в Сливен, бяхме 4 отбора. Треньор беше Николай Коцев. Мисля, че шампион стана „Марица”.
– Как продължи в ЦСКА?
– На 14 февруари 1994 г. пристигнах в София. Дълги години играх в ЦСКА, имам над 200 мача с червения екип. Само официалните в „А” група са 122. Боби Станков дойде при юношите и ни повика в мъжкия отбор – мен, Тошко Кючуков, Виктор и Светльо Тодоров. През 1996 г. Георги Василев ме пусна в първия отборна ЦСКА и интересното беше, че дебютирах точно срещу „Етър” във В. Търново в мач за Купата на ПФЛ. Тогава се играеше с либеро. После ме преотстъпиха за един полусезон в „Марица”, бях при Гецата Георгиев, а Димитър Пенев като стана треньор на ЦСКА, ме върна в отбора.
– Направи силни години в ЦСКА, после игра доста и в чужбина, къде си се чувствал най-добре?
– Аз всъщност имах реална оферта от френския „Сент Етиен”, имаше интерес и от „Олимпик” (Лион). Знам, че са давали 800 000, но Васил Божков, който тогава беше президент, е поискал 1.2 млн. и не се случиха нещата. Следващата година вече бях капитан на ЦСКА, бях с най-много мачове и усещах, че трябва нещо да променя. Първото предложение, което дойде, не беше кой знае какво, но не съжалявам. Две години играх в ОФИ (Крит), бях чужденецът с най-много мачове, поискаха ме и от „Панатинайкос”, но нещата не се случиха. Това са едни от най-хубавите ми години. Обади се Грозни и ме поиска в Украйна, отидох в „Металург” (Запорожие), направиха много добра селекция, с осем национали. Но останах само 6 месеца, защото изгониха Грозни, имаше проблеми и с парите. Президентът искаше да приключа с агента си Лъчо Танев и да ме продаде в Русия, но аз не се съгласих. Прибрах се, има реална оферта от Дания, но един агент пак се намеси.
Отидох в „Черно море”, два сезона играх и бях капитан на отбора, играхме за Лига Европа със „Сампдория” през 2007 г. Гьоко Хаджиевски ме взе в Азербайджан, година и половина играх там, станах шампион. Оттам се прибирах за 6 месеца в „Славия” и отидох в Кипър. Имах договор на масата, но ми се обади Илиан Илиев за „Берое”. Аз вече се бях насочил към треньорството. Още като футболист съм си записвал всички тренировки, още от времето на Георги Василев в ЦСКА. Казах на Илиян: ще дойда при едно условие – ако след всяка тренировка мога да влизам при теб и да я коментираме. Върнах се за много по-малко пари, дори отказах на „Лудогорец”. Скарахме се с Илиан и ме освободи, за което после каза, че е сгрешил.
– Така стигна и до „Етър”…
– Да, покани ме Георги Тодоров. Вкарахме отбора в „А” група, но видях, че с турските собственици няма да е сериозно и реших да прекратя кариерата си. Бях вече на 34 години. Бях реален със себе си, виждах вече друго амплоа, в което да бъда по-силен, отколкото като футболист. Илиан Илиев ми предложи да се върна в „Берое” като помощник на Ивко Ганчев. Казах му обаче, че не искам да съм помощник, който носи само шапките, а трябва да имам мнение и да го изказвам. И ако доводите ми са точни, то да се взима предвид. Така започнах треньорската си кариера. Още като футболист исках и знаех, че ще стана треньор.
– Промени ли се мисленето ти като футболист и след това като треньор?
– Естествено. В момента, в който получих предложението да стана треньор, убих футболиста в себе си. Надявам се, че все още подхранвам треньора, защото има етапи на развитие. Мисля, че следвам моето развитие. Аз съм много лоялен човек – в момента, в който освободиха Ганчев, имах предложение да остана при Хубчев, но аз не ги разбирам така нещата. Вече усещах, че трябва да започна сам.
– Как си сформира екипа, с който сте непрекъснато заедно?
– Говорих с Тодор Кючуков, той първо бе скептичен, но след месец много сериозно пое инициативата. После говорих и с Мирчев, който в началото не бе съгласен, искаше да е футболист. Казах му: или си треньор, или си футболист. Така започнахме в Банско. Тодор беше играл там, това е място, където можехме да започнем, бяхме в „Б” група. За две години и половина направих отбор, който беше реален конкурент за „А” група. Нямат инфраструктура и финанси за елита, но чисто игрово бяхме на ниво. Ако бяхме били „Хасково”, щяхме да влезем в елита. И в „Банско”, и във „Верея”, дори в „Локомотив” (ГО) се опитвах да налагам стил и начин на игра. Аз винаги съм бил привърженик на футбола, а не на резултатите. Но в момента в „Етър” съм в ситуация, в която футболът ще бъде на заден план. Да, и сега ще имаме, но на базата на футболистите, с които разполагам. Предложението от „Верея” бе добро – нов проект и отбор, с условия, в които да се развивам. Стигнахме до две дузпи от Лига Европа на „Герена”. Явно дузпите дотук са ми карък – първо в този мач, на следващата година с „Берое” отпаднахме от „Лудогорец” с дузпи за купата, после от „Ботев”. С „Берое” двете години ставахме четвърти, и то с хубав футбол, надигравахме ЦСКА, „Лудогорец”, „Левски”…
– Разликата между „Берое” и „Етър” е голяма, но за теб работата и в такива условия е ценен опит, нали?
– Разликата е от земята до небето, но това е едно училище за мен. През годините три пъти съм отказвал на „Етър”. Първият път тимът още бе във „В” група и бе пред влизане в професионалния футбол. Договорихме всичко, но не пожелаха да дойда с целия си екип. Вторият път ми звъня Цанко Цветанов. Но сега така усетих нещата… Точно преди да подпиша с „Етър”, отказах оферта от Кипър, която бе много по-добра, но пак поискаха да отида само с един от екипа си. Трудна е ситуацията за „Етър”, много малко колеги биха се съгласили. Но аз трябва да дам своя дан за клуба, от който тръгнах като футболист, а и като треньор, защото при Цанко Цветанов реално бях като треньор в съблекалнята. Много енергия влагам и се надявам да помогна на „Етър” да остане в елита. Да, рискът е огромен, но се надявам да се справим. Аз не съм човек, който се страхува.
– На какво държиш в отношенията си с футболистите?
– Най-вече на дисциплината. Това е основата, без дисциплина няма нищо в спорта, а и не само в него. Правилата трябва да са ясни и точни. Обичам да съм близко до футболистите, но не всички го заслужават. С всеки индивидуално трябва да се държиш по различен начин.
– Дразниш ли се, когато непрекъснато те питат за Бербатов?
– Не. Аз отдавна съм приел тези неща. Ние с него сме израснали заедно в ЦСКА. Още първия път, когато го взеха на тренировки при нас, мъжете, имах единоборство с него, кокалите му бяха толкова здрави, че ме болеше хълбокът. Това, че той се разви като футболист и личност до това ниво само показва какъв човек е. А че ние в България не обичаме най-успелите си спортисти и хора – това е факт, за съжаление.
– Не споделяш много за личния си живот. Вярно ли е, че освен полски, имаш и гръцки произход?
– Моят дядо Алеко Томопулос е бил гръцки партизанин. По време на английската инвазия в Гърция заминава за Полша и там се запознава с баба ми. Чичо ми и баща ми са родени в Полша, а майка ми е българка. Така че по произход съм грък, поляк и българин. Баща ми Томаш Томовски, като всеки баща, винаги е стоял зад мен и ме е подкрепял, винаги ми желае най-доброто. Самият аз имам две деца – момче и момиче, родени през 2004 и 2010 година.
