Три години без най-най-големия № 3… Без него, но с него, защото човек е жив, докато остава споменът за него, а Трифон просто е от хората, които никога няма да бъдат забравени. Нагледал съм се на стотици поднасяния на цветя и венци, помпозни мероприятия, на които организаторите карат хората под стой, казват няколко приказки и се разотиват.
Не и за Трифон. Великотърновските фенове просто обявиха който има желание, да дойде днес по обяд пред стадион „Ивайло” да го почете. Дойдоха десетки хора – с цветя, с венци, със спомените за него. Дойдоха от „Етър”, там бяха Краси Балъков, Илиян Киряков. Феновете извадиха две знамена – виолетовото и националното. Това казва всичко.
Не съм аз човекът, който трябва да разказва спомени за Трифон, макар че го познавах отблизо в последните години. Той беше весел, общителен и с чувство за хумор, но истината е, че беше отшелник, самотник, не допускаше лесно хора до себе си и пазеше личното си пространство.
Но няколко неща все пак ще кажа. Трифон беше абсолютен мъжкар и принципен човек. Много държеше на приятелите си, на съотборниците си. Беше му адски болно от скандалите между Любо, Боби и Христо и категорично отказа да вземе страна в споровете. Принципен беше и в работата си в Зоналния съвет, въпреки недоволствата. Обичаше „Етър” и се радваше на възраждането му, но постоянно повтаряше, че нещата трябва да се случват по естествен път и „Етър” трябва да извърви своето израстване нагоре. Както всъщност и стана.
На стадион “Ивайло” играеха ветераните на “Етър” срещу “Каменица”, Трифон уж гледаше отстрани, пък изведнъж се втурна и почти от аутлинията прати топката в мрежата. Още пазя снимката, това се оказа последният гол в живота му. Беше 29 август 2015 г.
Обичах да влизам в кабинета му, да почерпи с уиски и да изпушим по цигара. Разпитвах го за САЩ-94 и разказваше интересни истории. И много обичаше и пазеше семейството си. Спомням си деня, в който му се роди внучето. Влизам в Зоналния съвет, той ги беше събрал на оперативка, и му казвам: Трифоне, дядо, честито! Той чак се почувства неудобно, дори още не им беше казал.
Седмица преди 13 февруари бяхме заедно на закриването на турнира в ДКС “В. Левски”. Аз вадя апарата да снимам отбора-шампион, но някой ме бута за лакътя и снимката не става. Пак щракам, някой пак ме бута и пак не става снимката. Обръщам се и Трифон се хили: какъв такъв фотограф си, г-н Петров! И изведнъж започна да ми разказва за Стоичков, колко иска да играе на юбилея му и как Ицо ще му изпрати лекарства за отслабване, защото иска да влезе във форма. Каза, че си пишат всеки ден, много се обичаха с Камата, започна да ми показва снимки.
На 13 февруари „Етър” трябваше да гостува в Разград на „Лудогорец” за контрола. Трифон каза, че ще дойде на мача. Пътуваме за Разград и аз повтарям: ей сега Туньо ще ни задмине на скорост, ей сега Туньо ще ни задмине. Стигнахме до стадиона и тъкмо влизаме, телефонът ми звъни: „Тази сутрин Трифон си отиде”…
Трифон Иванов наистина ни надмина и беше много преди нас във всяко отношение. Сега ни гледа отгоре и сякаш виждам усмивката му и знам какво иска да ни каже. Да бъдем по-добри.
Трифоне, никога няма да те забравя!
