Илиян Киряков: “Титлата с “Етър” и САЩ-94 са едни от най-паметните ми мигове”

– Илияне, вярно ли е, че навремето вместо футболист, за малко да станеш щангист?

– Кариерата ми във футбола започна наистина от спортното училище във В. Търново. Кандидатствах с футбол и ме приеха от първия път. На изпита обаче дойде един треньор по щанги и каза, че в мен има много потенциал за този спорт. Бях нисичък и набит. Баща ми обаче му заяви: или ще тренира футбол, или си го прибирам обратно на село.

– Как стана така, че още на 17 години дебютира в мъжкия отбор на Етър…

– Бях минал през всички национални гарнитури. Когато станахме трети в България с Етър при юношите през 1983 г., ме извикаха в националния отбор до 15 г. Класирахме се за европейско, а после и за световно. Бях капитан на младежкия национален отбор на световното в Чили през 1987 г. Щом са ме приели големите играчи на Етър още 17-годишен, явно добре съм се справял. Балъков вече бе в отбора още от 16-годишен.

– Като се връщаш към шампионската 1991 г., кой ти е най-яркият спомен?

– Всичко започна още две години по-рано, когато два пъти поред взимахме бронзовите медали. Титлата беше върхът в нашата работа, треньорът Георги Василев извлече максимума от нас. “Етър” стана шампион с футболисти, които дотогава в България никой не беше чувал. Нямам най-ярък спомен, защото всичко стана постепенно, но всички се радвахме много.

– Ти стана първият призьор на “Меридиан мач” (тогава “Меридиан спринт”) за най-добър футболист в първенството…

– Да, получих няколко награди в този сезон, това беше голямо признание за мен. Гледам, че от 30 мача през сезона не съм играл само 12 минути. Но не можах да играя с Етър срещу Кайзерслаутерн за КЕШ, още същата година ме забелязаха на мач със Славия и се стигна до трансфер в Депортиво (Ла Коруня).

– С какви спомени остана от престоя си там?

– С невероятни. За мен испанското първенство е едно от най-добрите в света, тогава там играеха Марадона, Уго Санчес, Бутрагеньо, Субисарета, Куман, Ромарио… В края на първата година с мой гол Депортиво (Ла Коруня) успя да се спаси и остана в Примера дивизион. На следващата бяха привлечени Бебето, Мауро Силва, Джукич, а имаха право само на трима чужденци и за мен бе трудно да играя титуляр. Затова се наложи да си търся нов отбор, защото Димитър Пенев държеше в националния отбор да играят само титуляри, конкуренцията тогава беше много голяма. Отидох за една година в Мерида и така дойде 1994 година… След триумфа в Щатите обаче се върнах в Етър, където направих 8 мача и ме привлякоха в ЦСКА. Георги Василев ме покани да отида с него в Анортозис, който беше шампион на Кипър. Играхме в плейофи за Шампионската лига срещу Рейнджърс, малко не ни достигна да влезем в групите. Загубихме в Шотландия с 1:0 в края на мача, а у  дома направихме 0:0.

– Имаше ли други българи в тима?

– Да, Валентин Игнатов и Николай Тодоров. Направихме много силен сезон и ме поискаха от Абърдийн, като платиха половин милион за правата ми. Четири години играх в Шотландия, изкарах договора си до край и имах много добри години. Там се открояват Селтик и Рейнджърс, всички останали се борехме за третото място. Играеше се много здраво и твърдо, там човек трябва да е много подготвен.

– Ти не игра в онзи мач на “Парк де Пренс”, защо?

– Бях контузен в този период и пропуснах три мача. По време на срещата с Франция бях в Мерида, Испания. Тогава нямаше интернет и мобилни телефони и се обаждах по телефона до България, за да следя мача. Последните няколко минути бях постоянно на линията и когато дойде последният сигнал, първото, което направих, беше да отида да купя почерпка и се събрахме с моите съиграчи от Мерида.

– Какво си запомнил най-ярко от САЩ-94?

– Най-важно беше да излезем от групата. Разбира се, над всичко беше мачът с Германия, който ни прати в четворката.

– Вие кога си повярвахте?

– Ние си вярвахме от самото начало. Бяхме лидери в своите клубове в чужбина и успехът ни не беше случаен. Не играх в първия мач с Нигерия, влязох като резерва срещу Гърция и Аржентина, а от следващите двубои вече бях титуляр. Много неща се изписаха за нашето участие, имаше и доста неистини. Изкараха ни, че сме отишли на екскурзия, че сме стояли само по басейните и сме яли и пили. Няма как да си професионалист и три дена преди мач да правиш такива неща. Но ние си вярвахме. Дори имаше хора, които преди мача с Мексико се питаха: с кого ли ще играем после…

– Вярна ли е тази история с боксерките на Флинтстоун с теб и Стоичков?

– Да, той дори го описа в книгата си. Подарихме си с него по едни боксерки с анимационните герои и като взехме да бием, започвахме да ги обуваме за всеки мач. Но не е вярно, че сме ходили само с тях през целия месец на първенството. Бяха ни кадем за мачовете и така си вървеше (смее се).

– Колко пъти си играл за сборния световен отбор?

– Два благотворителни мача в Барселона. Вече съм забравил подробностите. В отбора бяха Ромарио, Валдерама, Игита, Ривалдо, треньор ни беше Йохан Кройф.

– Най-известното име, срещу което си играл?

– Много са, особено първата ми година в Депортиво (Ла Коруня). Марадона беше в Севиля, играх срещу него, за мен това е най-добрият футболист за своето време. Уго Санчес, Бернд Шустер, Мичел, Лаудруп. На световното в САЩ си смених след мача с Мексико фланелката с Уго Санчес.

– Пазиш ли такива фланелки или сувенири?

– Пазя някои, но повечето съм подарил, за което сега съжалявам. Моите деца биха искали да ги видят.

– Как продължи животът ти след футбола?

– Взех треньорски лиценз “А”. Три години бях селекционер на Северозападната “В” група за младежи, после в Черноморец (Балчик), а от 2009 г. заминах за Кипър.

– Вярно ли е, че там не си се занимавал с футбол, а си късал билетчета на плажа?

– От отиването ми в Кипър през юли 2009 г., четири години съм се занимавал с футбол и бях треньор. Но академиите почваха работа през есента и за първите три месеца си потърсих някаква работа, защото все пак имам семейство. Аз съм израснал на село и съм се трудил от малък. Приятели в Кипър ми помогнаха временно да работя на плажа, не съм се крил от хората. За мен не е срамно. Но от есента започнах в една академия, после ме привлякоха помощник треньор в Ермис (Арадипу), които бяха в “А” група. А после бях наставник на дублиращия отбор до 21 г. на клуба. Така че винаги съм бил във футбола, а от онази допълнителна работа не съм се срамувал, много хора в Кипър работят на по две места. Вече се прибрахме в България, защото децата тръгнаха на училище.

– Бъдещето ти с Етър ли е свързано?

– Да, още от първия ден се запознахме с президента на клуба Сашо Нанков и ме покани. В началото му отказах и ето, че сега настъпи моментът, в който мога да помогна на клуба. Много съм доволен от работата си, помагам на децата и юношите, както и в селекцията.

– Все още вас, четвъртите в света, ви разпознават навсякъде…

– Хората не са ни забравили, защото постигнахме нещо голямо. Много вдигнахме летвата и сега всички искат от националния отбор да е на световно и европейско първенство. Някои смятат, че това няма да се повтори. Аз искам това да се повтори, защото ще е хубаво за българския футбол. Навремето сплотихме народа и хората ни помнят с добро и спомените още са живи.

Не крия, че съм имал и трудности в живота, но аз не съм от нахалните и пробивни хора. Но всичко в живота си съм направил сам и не съм разчитал на други хора.

– Какво ти е мнението за противоречията между Стоичков и Боби Михайлов?

– Имали сме заедно и хубави, и трудни моменти. За мен това са големи фигури в нашия футбол и никой не печели от тези разногласия. Всички знаят кой е Христо Стоичков и кой е Боби Михайлов, така че този спор не е добра реклама за футбола в България.

– Има ли кой да продължи пътя на Киряков?

– Да, синът ми Илиян Киряков. Той е в момента в детската школа на “Етър”, на 9 години е. Още е малък и бъдещето ще покаже, но има желание да се занимава с футбол. Рано е да се каже какви качества има, много работа им предстои, но треньорите работят добре с тях. Аз на неговите години още не съм играл организиран футбол, гонех топката по поляните на село.