Старши треньорът на “виолетовите” даде обширно интервю за “Велико Търново спорт”, в което разказа за футболната си кариера, живота си в Италия и България и амбициите в треньорската професия.
– Емо, на колко години започна с футбола?
– Няма да го забравя никога. Бях на 8 г. във втори клас, когато треньорът Петко Миланов мина през салона на ОУ “Бачо Киро” за желаещи за футбол момчета и аз бях един от първите. Имаше тогава УСШ, а от 6 клас влязохме в Спортното училище и преминах през цялата школа на “Етър” до мъжкия отбор.
– Баща ти Георги Луканов е известно име в “Етър”, помниш ли го като футболист?
– Не, изобщо. Хората още го помнят и в “Локомотив”, и в “Етър”, казват, че е е бил много добър футболист. За краткото време в “Етър” става един от водещите голмайстори и казват, че е бил отличен централен нападател.
– Ти изигра няколко сезона в “Етър”, спечелихте през 1995 г. и Купата на ПФЛ. На колко години дебютира?
– Рано, направих дебют в мъжкия отбор на 17 години срещу “Берое” през 1993 г. Играеха Олег Моргун, Ангел Червенков, Цанко Цветанов, а Проданов беше контузен и Ради Дойчев ме пусна второто полувреме. “Етър” загуби с 2:0, но аз бях много щастлив от дебюта си. От 1994 г. заиграх като титуляр няколко сезона. Накрая не знам какво се случи, но ми остана леко огорчение, не искам да се връщам към този момент. Не ми се даваше шанс, въпреки че бях натрупал 60 мача в “А” група. Разтрогнах договора си по вина на клуба и си тръгнах. Играех в младежкия национален отбор, а нямаше място за мен в “Етър”. Беше нелогично, но съм го забравил, само ми е останала лека горчивина.
– И как се стигна до отиването ти в Италия?
– Преди това заминах за Испания, това малко хора го знаят. Отидох във втория отбор на “Реал Сарагоса” през 1997 г., където бях три месеца. Но бяхме извън ЕС и в “Б” отборите нямаха право да играят такива чужденци. Прибрах се в България, но преди това като младежки национал играх срещу Италия там. Треньор им беше Чезаре Малдини, на вратата Буфон, още Неста, Тоти, Амброзини… Мениджъри ме забелязаха и заминах за Италия, където изкарах 12 сезона.
Първо бях в “Перуджа” в Серия Б, още беше там Матераци, но пак се появи същия проблем – само един футболист извън ЕС можеше да играе, а те имаха двама сърби. Искаха да ги продадат на “Наполи”, но не стана и в един момент аз останах без отбор. През 1998 г. подписах с “Дертона” в Серия Д и 12 г. минаха на това ниво. Не съм играл голям футбол в Италия, но съм се учил от най-големите в треньорската професия.
– Какво ти даде Италия?
– Даде ми култура, промени ми начина на живот. От треньорска гледна точка ми е дала много, курсовете, които изкарах там, опитът – практически и на теория. Последните 4 г. бях играещ треньор, изкарах лиценз в Коверчано. Вече бях решил да работя като треньор. Карал съм стажове, и то не едноседмични, в “Милан”, в “Интер”, “Бреша”, “Кремонезе” при именити треньори. Опитът, който придобих там, е безценен.
– Заради треньорството ли се завърна в България?
– Факторите са много. Бях на 35 г. и трябваше да приключвам с футбола. През 2010 г. Италия преживя голяма икономическа криза и започнаха затруднения с плащанията. Върнах се и кандидатствах за работа в ДЮШ в “Черно море”, но само след три месеца Стефан Генов стана наставник на мъжкия отбор, а аз му станах помощник. Изкарах “Про лиценз” и бързо ми се развиха нещата. Работих там още с Адалберт Зафиров, Гонзо, Сашо Станков, Никола Спасов. Взехме Купата на България и Суперкупата, което за “Черно море” е страхотен успех. Пак дойде Гонзо и като подаде оставка, аз поех отбора за 3-4 месеца. Едновременно бях и директор на школата.
– После на два пъти бе помощник на Ивайло Петев в чужбина…
– Желанието ми бе да съм треньор и само да стоя в школата не ме задоволяваше. С Петев се познаваме от деца, обади ми се и отидохме в Саудитска Арабия, а после и в Полша. Това, което той сега прави в Босна и Херцеговина като национален селекционер е супер, но за мен като помощник не бе моето, защото исках да работя в клуб. Приех поканата на Петър Колев в “Берое”, а след това ми се обади Деян Куздов за “Етър”.
– Дълго ли мисли и беше ли наясно със ситуацията тук?
– Не съм мислил дълго, всичко ми беше ясно. Но искам да подчертая, че с мен преди това не е имало разговори. Аз се появих на дербито със “Спартак” (Вн) просто като зрител, минах на път от София да видя майка си и дойдох на стадиона. Чак след баража са свързаха с мен. Не беше коректно от тогавашния щаб да спекулира.
– Как се определяш като човек? Амбициозен ли си?
– О, разбира се! Имам толкова голяма амбиция да постигна целите, които “Етър” заслужава… Не познавам друг, който да е толкова позитивен и амбициран спрямо “Етър” във всяко едно отношение. Този клуб заслужава много повече, да бъде развит и да дава шанс на юношите. Това ще се случи в най-скоро време.
Искам още нещо да кажа, гледайки какво се случваше в клуба преди мен: аз не съм дошъл тук да правя име, да използвам “Етър” да направя име на негов гръб. Аз искам да развивам “Етър”, да има юноши, които стават титуляри (пак зависи и от тях, но аз го искам). Ако един ден някой отбор ме поиска за треньор, би било добре, но не бих искал да напусна “Етър”, ощетявайки го да остане без треньор в сложна ситуация. Което доста хора преди мен го направиха. Не искам да бъда и като много треньори в детско-юношеския футбол, които на гърба на децата искат да изпъкнат и създават набор от футболни “инвалиди”. Аз това не искам да го направя. Не съм дошъл в “Етър” да правя кариера.
