Болезнено откровена съм и на някои това не им харесва, твърди най-успешната ни хандбалистка
Зоя Стефанова е най-успешната състезателка в историята на великотърновския хандбал. Броя на титлите и купите дори самата тя не помни, дълги години бе лидер на “Етър-64”, игра в националния отбор. От 7 г. е главен експерт на Министерството на спорта за нашия регион, а извън работата вече помага с опита си на ХК “Свиленград”, когото т.г. направи шампион, и то с победа над етърки на финала във В. Търново.
– Как започна с хандбала?
– Започнах на 14 години, в Спортното училище в Правец, в седми клас, което е малко късно. През 1986 г. Йонко Стоянов ни доведе три момичета тук в спортното, тъй като в Правец го закриха. Заиграх при девойките първо при Йордан Маров, после при Йонко Стоянов. Две години по-късно заиграх при жените.
– Купата на България през 1997 г. ли бе първият ви успех?
– Да, бяхме много добър отбор. Спечелихме купата с Йордан Маров, но всички бяхме състезателки, изградени от Йонко Стоянов, той остави готов отбор за такъв успех. Изобщо не омаловажавам приноса на г-н Маров, той също е от треньорите, които аз уважавам. За мен Йонко Стоянов е пример за един успешен треньор. Въпреки че няма толкова титли, той има много изградени състезателки, които бяха в различните национални отбори и бяха техния гръбнак. Той е единственият, който има второ място на световно първенство до 19 г. и повечето състезателки бяха оттук. За мен успешният треньор не се брои с титлите, а със състезателките, които е оставил след себе си. Които след години му се обаждат, търсят го и са му благодарни, че ги е направил успели личности. Той ни учеше да сме най-вече хора.
– Първата титла дойде през 2002 г. Броиш ли си изобщо шампионските титли и купи?
– Не, не ги знам и никога не съм ги броила. Нито колко пъти съм била голмайстор или най-добър играч на първенството. Аз си поставям някаква цел, гоня я, приключвам и продължавам към следващата. Не мисля, че човек трябва да лежи на стари лаври. Още повече, че хандбалът е колективен спорт. Това, че съм станала голмайстор, е защото целият отбор е играл за мен, аз просто съм реализирала потенциала му. Приносът не е само мой. А колко нерви съм късала на Йонко Стоянов, нека той го каже. Аз не съм лесен характер.
– Винаги съм те определял като женския вариант на Стоичков…
– Не съм се замисляла. Аз съм болезнено откровена и на някои не им харесва. Не е удобно, но не се притеснявам да реагирам, когато мисля, че нещата не са по моя начин. Може би невинаги съм била права, но в повечето случаи се оказва, че съм.
– Това носи ли ти проблеми?
– Не мисля. Напротив, това ме прави такава, каквато съм. Но с годините се научих и да премълчавам, защото реших, че някои неща няма смисъл да се говорят. Делата говорят по-добре от думите.
– Скромничиш, но за хората, които разбират от хандбал, ти си най-успешната състезателка в историята на “Етър-64”…
– Не скромнича, но смятам, че постигнатото не съм го направила сама. Много хора имат принос, най-вече треньорите, с които съм работила. Навремето не оценявах какво прави Йонко Стоянов за мен и когато е бил много строг с мен. Опитвам се да пренеса неговите методи, но в днешно време няма кой да ги издържи. Ще дам един пример: когато пропуснех дузпа, не ме сменяше, а казваше “отивай и се излагай докрай”. Тренирахме час и половина, а след тренировката ме оставяше още един час и биех по сто дузпи с приземяване, ръката и коленете са ми посинявали. И в националния отбор за жени нямах пропусната дузпа, по 11-12 на мач. Този начин на работа не може да се пренесе, защото днешните млади не го издържат и се отказват. Ползвах в школата на “Етър-64” неговите методи – тези, които са се отказали, значи не са за този спорт, а тези които останаха, бяха шампионки. Отборът, който водех, беше шампион.
– До каква възраст игра?
– До 44 години, като и на тази възраст ме избраха за най-добър състезател в първенството и станахме шампиони. Вероятно е въпрос и на физика, аз нямах сериозна контузия и операции. Базата ми беше много добра, навремето тренирахме по методика и бях подготвена физически.
– Защо реши да спреш с хандбала?
– Време беше. Човек трябва да спре, когато е на върха, а не да започне да се излага. Много момичета на моя пост бяха добри, но до 44 г. не им дадох възможност за поста, защото играех силно. По една година играх и в Турция, Испания и Гърция. Можех да остана, но тук се чувствах най-добре.
– Защо се стигна до раздялата ти с “Етър-64”?
– Аз имам едни виждания, тук други и се разминахме, всеки си пое по пътя, който предполага, че е неговият.
– Каква бе причината да заработиш за “Свиленград”?
– Аз съм консултант в ХК “Свиленград” в извънработно време. Получих покана и вече три години посвещавам свободното си време на тях, помагам и водя отбора в мачовете, сега станахме и шампиони, за което бях и поканена. Не е съвсем същото, защото аз ако стана треньор, ще се занимавам всеки ден, ще градим стил и начин на работа. Имаме страхотен колектив и отбор, събираме се, вършим една работа и се разделяме заредени. Има и няколко великотърновки – Гери Александрова, Деница Иванова, Зорница Стефанова.
– Станахте шампиони точно във В. Търново срещу “Етър-64”, как се почувства?
– Радвах се, но ме и заболя. Толкова години съм била тук. Станахме шампион заради колектива, желанието, страхотното отношение от ръководството.
– Как се вписва твоят характер в чиновническа работа като експерт на ММС за Великотърновска и Габровска област?
– Като спрях през 2014 г., се откри тази позиция, имаше конкурс, който спечелих. Работата ми е контрол и мониторинг на проектите, които са към ММС. Свързаната е със спортните дейности на клубовете. Не стоя по цял ден на бюрото, а съм по стадионите и залите.
– Не се ли изкушаваш да станеш треньор в клуб и да поемеш нещата в свои ръце?
– От доста време го обмислям, дори завърших магистратура в НСА. Мисля, че това е моята работа и може би идва времето, в което това ще се случи. Не само като треньор, а да изградя един клуб отдолу до горе. Имам много идеи, мисля, че идва моментът, в който да го направя.
– Какво е за теб хандбалът?
– Хандбалът повече ми е дал, отколкото взел. Да, трудно ми е било, но това съм искала, аз съм деен човек. Ако трябва да се върна, бих повторила отново всичко.
– Какво им казваш на младите състезателки?
– Най-вече че първо трябва да дават, а не да искат. Това е основният проблем на поколението. Другият е, че нямат реална представа колко усилия трябва да положат, за да постигнат нещо значимо. Основният ни проблем в хандбала е, че нямаме кадри, а не се търси опитът на можещите треньори. Един ден като направя клуб, ще ползвам опита на Йонко Стоянов.
– Какво правиш в свободното си време и как разтоварваш?
– С хандбал. Нямам свободно време, него отделям за работата си в Свиленград. Не искам и да имам свободно време, предпочитам динамиката. Вече имам и внук, дъщеря ми в САЩ има момченце на 6 месеца. Още не съм ги виждала заради пандемията и чакам да си дойдат. Синът ми завърши право и е мениджър в София, дъщеря ми следваше психология, но замина за Маями, където се омъжи. Най-големият ми успех са моите деца, вече са реализирани и се гордея с тях.