В деня на 50-ия юбилей на Калоян Чакъров публикуваме пълното интервю, което той даде за току-що излязлата книга „Те играха за „Етър”, която все още можете да намерите в книжарниците и в офиса на клуба.
– Калояне, вярно ли е, че още като малък си искал да учиш само в „училище за вратари”?
– Историята е следната: баща ми бил на среща във Великотърновския университет, а аз съм бил с него. И ме запитал пред ректора „Като пораснеш, къде ще учиш?” с очакване да отговоря „във ВТУ”. Но аз съм обявил: Как къде? В училище за вратари! Бил съм 6-годишен, още не съм ходел и на училище…
– Как започна с футбола и защо като вратар?
– Ние играехме футбол пред блока, на плочките. Нашият блок си имаше отбор. Той се казва блок „Спортист”, защото по онова време беше ведомствен и в него живееха хора от ДФС „Етър”, известни щангисти, борци, деятели на спорта. Бяхме 15-16 момчета и десетина момичета, постоянно се играеше пред блока. Имахме си съответно и футболен отбор, а мен като по-малък ме слагаха на вратата. Играехме срещу другите блокове на самата улица, като преграждахме с тухли. Това ни беше теренът. Ставаха големи битки, големи спорове, та викахме и съседите, включително баща ми, да ги решават. Тогава и започнах с футбола.
Организирано заиграх в пети клас, в УСШ, в ОУ „Бачо Киро”, тогава треньор беше Петко Миланов. Аз тогава тренирах всичко – лека атлетика, спортна гимнастика, шах, плуване… Какъвто спорт имаше – участвах. Бягах от едното да ходя на другото.
В „Етър” играя от децата. Спортното училище направи приемен изпит на стадион „Ивайло”, дадох най-добри показатели от всички деца и ме приеха. Прибирам се доволен вкъщи и казвам: приеха ме в Спортното, ще ставам футболист! Но баща ми и майка ми казаха: не, не, ти трябва да имаш професия, а футбол играй, докато можеш. Рисувах добре, имах дори самостоятелна изложба в училище. Сашо Филев ми беше преподавател. И нашите решиха да ме пратят в Строителния техникум, да ставам архитект. Бях много разочарован. Тогава Васил Матев ми каза: Не, отиваш в Радиотехникума, защото директорът ни е голям фен и ще ти извинява отсъствията. Така завърших 8 клас в „Бачо Киро” с пълно отличие и ме приеха в Радиотехникума.
Когато през 1987 г. станахме с младшата възраст на „Етър” републикански шампион с треньор Васил Матев, бяхме само двама, които не сме учили в Спортно училище – аз и Пламен Димитров. Много трудно беше, защото там всичко бе направено с приоритет за спорта. А в Радиотехникума от 7 до 13 ч. бях на училище, имах да уча много, а трябваше да отделям време за футбола.
След бригадите учебната година започваше на 1 октомври, а аз бях с националния отбор младша възраст в Австрия. Идвам в техникума, с дълга коса, окичен със значки (в Австрия тогава беше капитализъм). Не ме пуснаха, защото съм бил с дълга коса. Беше много трудно да уча като всички и да тренирам после, дори с по-големите, при Николай Генчев и Коцев. Вратарството е дарба, трябва да имаш качества.
– Ти си единственият шампион на „Етър” и като юноша, и при мъжете. Как стигнахте до титлата през 1987 г.?
– Да, единственият и за съжаление съм изключение, но така функционира футболът – не можеш един цял отбор да го вземеш и да го пренесеш след 5 г. в мъжкия футбол.
Младшата възраст тогава бяхме много сплотен отбор, големи приятели. Васил Матев бе голям психолог, успя да вземе максимума от всяко едно дете. Като ходехме на мачовете, съперниците казваха: тези изглеждат големи, войници, имат нередовни играчи… Но това беше вследствие на големия подбор, който имаше Спортното училище.
– Кога те взеха в мъжкия отбор?
– Бях още юноша, но тренирах с тях, влизах като втори и трети вратар. Много обичах футбола и не се боях да тренирам с по-големите – с Цингов, Захари Минчев, Митко Аргиров, Калчев, Ивелин Младенов… Те са били на по 30, а аз – на 15… Имах един случай с Ивелин Младенов. Аз оставах след всяка тренировка да пазя – фаулове, дузпи… И Ибото ми казва: ще ти бия 10 дузпи, ако хванеш една – ще те черпя, но ако не успееш, ще си ходиш гол до у вас. А аз преди това бях хванал на Аргиров една от 5 дузпи и се чувствах голяма работа. Но Младенов е изпълнител, беше страхотен реализатор, хищник пред вратата. Вкара ми ги и десетте и си ходих гол – само по гащенца, с екипа в ръце.
В мъжкия отбор бях резерва на Кольо Донев и пазех за дублиращия тим. Ние играехме преди мъжките мачове, пред публика, пътувахме с тях за мачовете, това бе страхотен преход от юношеския в мъжкия футбол. Общуваш с мъжете, бъзикат те, но гледаш и копираш… Сега тази връзка е прекъсната.
– Дебютът ти е именно в шампионския сезон 1990-1991 г…
– Да, дебютирах срещу „Берое” в Стара Загора през есента на 1990 г., Донев се контузи преди мача. Завършихме 0:0, а Балъков удари греда. Изиграх 4 мача през „златната” 1990-1991 г. и вдигнахме купата.
– Как „Етър” стана шампион?
– Този отбор беше следствие на една страхотна организация в клуба, на план, който бе следван стриктно от Георги Василев. Пренесе тук немския манталитет и методика. Отборът се градеше с години, два пъти поред станахме трети и бе назрял моментът да станем шампиони. Вярно, беше преходна година между двата строя, хванахме ЦСКА и „Левски” неподготвени, но нямаше нищо случайно в нашия успех! Имахме стил на игра. Всеки си вършеше работата на терена, защото Георги Василев много добре си познаваше хората. Държеше се с всеки по-различен начин – който е по-интелигентен – да го убеди и предразположи, а който е по-дръпнат – да го скастри и да му наложи. И нещата се получиха. Най-голямата заслуга за титлата е на Георги Василев, който успя да увлече ръководство, града, който беше мобилизиран и съпричастен.
– Защо не можахте да запазите това ниво?
– Всяко нещо си има своя връх и после неминуем спад. А и беше логично да се трансферират най-добрите играчи. Аз останах в „Етър” чак до 1999 г. Бях резерва и на Олег Моргун, който беше страхотен вратар, с големи качества, после дойде Игор Шелист. Никога не ми е било лесно и съм имал силна конкуренция, която винаги ми е помагала. Треньор стана Георги Цингов, после Радия Дойчев, Краси Калчев и Георги Трендафилов… Бях 6 месеца в „Черноморец” (Бургас) с треньор Цецо Йончев, голям пич, но имаше смяна на ръководсвото и проблеми, изпаднахме от групата, въпреки че бихме като гости водача „Хебър”. Една година бях в „Марица” (Пд) с треньор Петър Курдов, 1 т. не ни стигна да влезем в „А” група. После отидох в „Черно море” и влязохме с тях в елита. Оттам отидох в Италия, където живях 10 години.
– Как се стигна до отиването ти в Италия?
– Случайно. Бях вече 30-годишен, Емо Луканов играеше там, с него сме приятели и поддържахме връзка. Каза ми: прати една видеокасета, ще намерим отбор. След две седмици се обади, че един мениджър е проявил интерес. Отидох в Марке, това е Централна Италия, на Адриатическо море. Оказа се, че отборът е в 4 дивизия. Дебютирах в едно регионално дерби, на чужд терен. Преди мача – конна полиция, охрана, хванах дузпа и завършихме 0:0. Имах този сезон 4 спасени дузпи от 7. Станах явление в тази група, започнаха мениджъри да се карат за мен. Разправии по италиански… Отидох в друг отбор. За да получа картотека, трябва да имам разрешително за престой в Италия, а то се издаваше ако си студент. Всяка есен отивах в Милано, плащах 700 евро в един университет, за да се запиша за студент и взимах документ за едногодишно разрешително. На третата година казаха, че вече нямам право. Тренирах до края на ноември, а нямам документи. И един приятел ми каза: имам един познат, който познава един, дето беше с един мениджър, и ще те свържа. Обади се един човек и казва: искаш ли да отидеш в Сардиния. Дори не знаех къде е. Там един отбор търсел опитен вратар. След два дена трябваше да съм в Каляри. Слизам на летището и ме посреща един човек: здрасти, аз съм Марко. „А аз съм Чака”.
Седнахме да пием кафе и чакаме президента. Идва един човек, приличаше на Ленин – нисък, плешив и с брадичка. „Спешно ни трябва опитен вратар”. Разбрахме се за пет минути на летището, веднага донесоха документи и всичко стана факт. Беше сряда, а в неделя имах мач. Стигнах и треньорът се оказа легенда на „Каляри” – Антонио Работ и заяви, че ще ме пробва. Свърши тренировката и каза: сега ще те пробвам. Имаше страшна левачка. Казах му: ти гол няма да ми вкараш, ти си на 50 години и ако ми вкараш, аз трябва да си стягам багажа за България… Спасих всичките му удари и каза: тръгвай с мен. Така се озовах в „Тортоли”, където останах дълги години и се чувствах отлично.
– Какво ти даде Италия?
– Промени ме много – друг живот, друга култура. Италианците са много по-различни, но в никакъв случай – по-лоши. Живота го виждат по друг начин. Но на мен ми промени мирогледа за футбола. В Италия футболът освен че е религия, е и наука. Науката отрича религията и обратно, а там футболът ги обединява. За хората той е наистина религия, но се прави по научен принцип. Там осъзнах, че в него нищо не става случайно. Станах първият българин с треньорски лиценз от Коверчано през 2006 г. Допуснаха ме по една квота за чужденци, след като представих документ, че имам над 200 мача в професионалния футбол в България. 40 дни интензивно обучение от сутрин до вечер, беше много трудно и взискателно. След мен я завършиха само двама българи – Краси Чомаков и Емо Луканов.
Италианският начин на живот ми хареса много. Влюбих се в средиземноморската кухня и диета. Това е здравословен начин на хранене, и до днес е на почит в семейството ми. Италианците откриха, че твърдо сварените спагети преди мач като бавен въглехидрат ти дават енергия и са чудесни за футболистите. Това се наложи в целия свят.
След десет години реших да приключа с Италия, там имах един несполучлив брак, разделихме се като големи приятели, но това ми повлия да сменя тотално средата и страната. Освен това бях убеден, че всички тези знания, които придобих, ще са полезни в България. Имах желание да ги приложа тук.
– И пое по треньорската професия…
– Станах треньор на вратарите първо в „Монтана”, след което започнах в „Етър” и съм тук от много години. Да си треньор на вратарите е естественото развитие на една футболна кариера. Опитът на вратар трябва да се предаде. Бях и старши треньор – първо две години в Италия, а после един сезон и в „Етър”. Не ми е било трудно. Франс Хьок е треньорът на вратарите на Ван Гаал, навсякъде е с него. През 2011 г. на една конференция на треньорите на вратари в Дъблин той каза: за да бъдете полезни на вашите вратари, вие трябва да имате опит като старши треньори. Футболът напоследък се развива като скорост и като ролята на вратаря. Навремето с вратарите се работеше отделно и треньорът казва: давайго за вратата. Вратарят отдавна вече е полеви играч, той е и плеймейкър, сменя ритъма и дава посока на мача. Без да си бил старши треньор, няма как да научиш вратарите си на това.
Стигнах до треньор на вратарите в националния отбор, това за мен е голяма чест. Много мои колеги не са имали този шанс. Благодарен съм на Краси Балъков, че ми имаше доверие да ме вземе в екипа си. Нямахме късмет, работихме в период, който беше труден и повлияха нефутболни фактори. Нямахме късмет да постигнем резултати, които да ни дадат още време за работа, защото неговият проект е много валиден и рано или късно ще се премине към това, което Балъков предложи. Дълъг проект, трябваше да му дадат време да го осъществи. За съжаление, в България бързаме.
– Срещаш ли подкрепа от семейството?
– Радвам се, че съм част от футболно семейство, баща ми е пример за дисциплина и отдаденост. От малък съм ги приел от него. Моите съученици бяха фенове на „Барса”, „Манчестър Юнайтед”, аз не бях фен на никой клуб. Винаги съм бил фен само на „Етър”. Когато гледах даден мач, винаги исках да взема нещо интересно и от единия, и от другия отбор. Докато феновете гледат само собствения си отбор. Това съм научил от баща си – че мога да уча от всички. И ми е помогнало да съм аналитичен и самокритичен.
Семейството ме подкрепя много, защото футболът е 24 часа на ден, а почивни дни няма. Те са част от нещата. Опитвам се да не нося проблемите си вкъщи, но е трудно. Жена ми ме подкрепя напълно и безусловно, но не й е лесно.
– Имате двама сина, ще ги насочите ли към футбола?
– Нямаме фикс идея да ги правим трето поколение футболисти. Ако искат да играят футбол – ще играят. На тази възраст децата трябва да играят и се забавляват. Пак ще се върна на италианската футболна школа – там хората казват: футболът е наука, а децата трябва да играят. При тях забавлението е водещото. Ако има талант – той ще се прояви, тогава вече трябва да се развива, а не да се робува на болни амбиции.
