100 години “ЕТЪР”
Мъжът е Йордан Сапунджиев. И се родил в бащината си къща на “Варуша” на 28 януари 1915-а. Съвсем точният адрес е – на улица “Загорска” № 37, по тогавашната номерация. Наблизо е “Поборническа”. “По “Загорска”, по нея, по нея – разказва 81-годишният му син Цветан Сапунджиев – се стигаше до края на града…”
Йордан Сапунджиев завършва Мъжката гимназия, участва във втората фаза на Отечествената война, стига с частта си до Унгария. Работил най-дълго в Данъчното, ала имал разностранни интереси. Извън чиновничеството, с което си вадел хляба и хранел семейството си. Владеел стенография. С голям мерак се изявявал в театралната трупа към махленското читалище “Петко Рачов Славейков”. А малко по-късно – и към читалище “Надежда”. В края на 50-те там съществувала естрадно-сатирична трупа. Текстовете за представленията ѝ пишел прочутият търновски вестникар, художник и карикатурист Петър Борсуков. При гостуване в Търново, виждайки изпълнение на този състав, Радой Ралин рекъл: “Софийският Сатиричен театър нищо не струва!”
Но да забавя галопа на разказа. И да го върна с петнадесетина лета.
След 1944-та, след края и на Втората световна, Йордан Сапунджиев напуска Данъчното и се премества в Оцетената, а подир нея – в Бирената фабрика. После е шеф на “Товарно-разтоварната служба” на Гара Търново. Като му дошло времето, пенсионира се на същата длъжност, но на Гара Дебелец…
От млад обича спорта. Най-вече – футбола. Имал, по думите на сина му – доцента и прежен научен секретар на Института по инженерна химия към БАН Цветан Сапунджиев – портативна пишеща машина. “Ерика”, тачена марка.
На нея някогашният данъчен служител написва странички, с най-интересното от които ще ви запозная. Правел си и албумчета, на чиито картонени страници залепял всичко интересно, което прочитал и научавал за “Етър”.
Първата страница на албума му.
Ръкописът е на хартия с редове, не на бели листове. С нанесени поправки на сгрешените букви. И разказва по начин, сходен с този на ненадминатия хронист Никола Илиев, за миналото на “Етър”. Много по-кратичко обаче. Текстът е завършен в края на 60-те. Тогава летописецът е бил на около 55.
Началото е за създаването на “Етър”. Само маркирам най-същностното – утвърждаването на Устава на Младежкия спортен клуб (МСК) от 10 май 1920-а, преименуването през пролеттта на 1921 г. на МСК на “Слава”. Поради разногласия в “Слава” през 1922 се раждат още три клуба – “Феникс”, “Виктория”, “България”. Животът им е тъжно кратък – до 1923. Ала през април 1924 се ражда “Етър”.
Авторът пише: “През периода 1924-1932 година “Етър” е един от най-добрите футболни тимове в страната”.
Ако сте стигнали с четенето дотук, иде още по-интересното. Видяно с погледа на човек, трудил се и за клуба. И със субективността на всяко лично мнение. Не го пропускайте.
“Най-големите си успехи “Етър” жъне през 1930 и 1931 г., когато се явява на полуфиналите за Държавната купа, като през 1930 г. играе със “Славия” и загубва с резултата 4:2. (…) На следващата 1931 година играе пак в София с “АС 23” и загубва с 5:1.
Тъй ценният медал, с който е награден навръх 50-годишнината на “Етър”.
Оттук постепенно “Етър” започва да запада и след една загуба със 7:3 от сборен туристически отбор през 1934 г., когато в града се провежда събор на туристите от цялата страна, всички футболисти се разпиляват и клубът остава без играчи. Фигурира само ръководството на книга, без каквато и да било самоинициатива.
От злополучната 1934 г. до лятото на 1938-ма “Етър” не съществува. През това време се създават отделни махленски спортни клубове. Само на “Варуша” има три: “К.М.31”, “Бенковски” и “Търновска слава”. По това време с най-добри играчи разполагаше “Търновска слава”. Последната си позволяваше даже лукса да ходи да играе из селата на окръга, където в повечето случаи жънеше успехи.
Тия успехи дадоха повод на някои от бившите ръководители на “Етър” да се свържат с ръководството на “Търновска слава” и да уговорят обединяването на двете дружества в едно. Това стана през лятото на 1938-ма. Един неделен ден съмишлениците се събраха пак в една от класните стаи на Девическата гимназия в града и дадоха живот на новото спортно дружество под името “Етър”.
За ръководство бяха избрани: Сава Яранов – председател, Йордан Сапунджиев – секретар-касиер, и членове Никола Чантов, Тодор Костов и Димитър Палазов.
Отначало работата вървеше трудно, нямаше никаква материална и финансова база. Най-важното – липсваше игрище. Това на “Марино поле” не можеше вече да се ползва, а игрището на Колодрума в двора на казармите бе трудно достъпно. За всяка тренировка и провеждане на футболен мач се искаше разрешение от Началника на гарнизона. Интересът на гражданите към провежданите мачове беше нищожен. При първия мач приходът бе едва 45 лева. Но постепенно интересът нарасна, а оттук – и приходите на дружествената каса…
През пролетта и есента на 1944 година “Етър” е в небивал възход. В отбора играят Васил Спасов (Валяка), Божин Ласков, Георги Пачеджиев (Чугуна), Драган Георгиев, Янко Янков и др. Треньор става Асен Панчев – бивш играч от националния ни тим. В тоя си състав “Етър” не търпи нито една загуба.
Съставът на “Етър” – полуфиналист за Купата на съветската армия, надвил по пътя си ЦДНА.
От 1945 до 1949 г. “Етър” е “Етър-Юнак”, по-късно – “Трапезица”, а след това – “Червено знаме”. През 1957-ма “Червено знаме” се преименува наново на “Етър”. Следващите години “Етър” играе успешно в “Б” РФГ и от футболното първенство на 1969 г. вече е в групата на майсторите. Йордан М. Сапунджиев”
Секретар-касиерът Сапунджиев си отива от този свят през август 1994-та. Който знае – нека допълва или да поправя с документи и с аргументирано мнение споделеното.
У мнозина от все по-възрастните в албумите им и оставените на децата и внуците папки и кашончета с вехти документи и архиви кротуват и се таят невиждани, непубликувани снимки, запазени спомени и непрочитани истории и преживелици и за спорта… Попаднат ли ви, “изскочат” ли – споделете.
“Етър” заслужава този жест.
И сега, и подир 100-годишнината му, която календарите скоро ще отронят…
Иван ТОДОРОВ
сн. личен архив на Цветан САПУНДЖИЕВ
