„Вратарят е същество, прокълнато от съдбата. Стоиш съвсем сам между три греди, които приличат на бесило, и чакаш палачът да ти ритне столчето”.
Тези думи принадлежат на Апостол Соколов – Поцо, знаменитият страж на България от края на 40-те и началото на 50-те години, от когото се е учил самият Лев Яшин.
Как ли се чувства вратар, за когото вестниците пишат, че трябва да се обеси на гредата? Лорис Кариус от Ливърпул знае най-добре. Той е главният обвиняем за загубения финал в Шампионската лига с 1:3 срещу Реал (Мадрид) през последния уикенд. Засипан със смъртни заплахи, гаври и подигравки заради двата евтини гола, за 24-годишния германец всичко във футбола вече изглежда свършено. Той цял живот ще бъде сочен като „идиота от Киев”. Толкова.
Никой не може да опере пешкира така, както вратарят. На съотборниците му пред него винаги им е простено.
Когато например Роберто Баджо изпусна дузпата за Италия в световния финал срещу Бразилия през 1994 г., вестниците писаха, че „всеки може да сбърка”. Само грешникът с №1 и ръкавиците няма това право.
Какво да кажем например за Моасир Барбоса, злополучния вратар на Бразилия от загубата с 1:2 срещу Уругвай на „Маракана” на световното през 1950 г.? Дамгосан до живот като „онзи, който разплака народа” заради втория гол на уругваеца Алсидес Гиджа, той изпитва хорския гняв чак до смъртта си през 2000 г. Малко преди да отиде на оня свят, Барбоса споделя: „В Бразилия и най-голямото престъпление се наказва най-много с 30 години затвор. Но аз си плащам вече половин век”.
Великият Лев Яшин също си плаща тежко след световното първенство през 1962 г. В четвъртфинала срещу домакините от Чили отборът на Съветския съюз губи с 1:2. Действително, Яшин не се намесва по най-добрия начин и при двата гола, но и останалите полеви играчи правят гафове. Само че пратениците на вестниците хвърлят вината върху него.
Партийният орган „Правда” бичува Лев Иванович като главен виновник за загубата. След завръщането на „Сборная команда” в Москва, запалянковците почват да освиркват Яшин, а медийната кампания срещу него се вихри с пълна сила. В отбора му Динамо едва успяват да го възстановят психически, а след това доста време пускат Яшин да пази само във втория отбор, и то при гостувания в забутаната провинция.
Апостол Соколов – българският учител на Яшин, също изпива горчивата чаша. Поцо пази за Левски в онзи финален реванш на шампионата през 1948 г., спечелен с 3:1 от Септември при ЦДВ (предтечата на ЦСКА) с решаващия гол на Нако Чакмаков в последната минута. След загубената шампионска титла самите левскари обвиняват Соколов, че се е продал на военния тим. И не след дълго го натирват да пази за милиционерския Спартак (Сф).
Поцо е на вратата на България и в първия ни мач на голям форум след войната – този срещу СССР на олимпийските игри в Хелзинки-52. Губим драматично в град Котка с 1:2, макар и да повеждаме в продълженията. В съблекалнята, по собствените му думи, цари “най-страшното мълчание, което съм чувал някога”. Ден по-късно вестник „Хелзинки Саномат” пише: „Видяхме най-добрия вратар на света”. У нас подобна оценка за него така и няма.
Най-мразеният футболист в глобален мащаб, без никакво съмнение, е бившият вратар на Германия Тони Шумахер.
Ненавиждат го дори повече от Марадона заради гола му с ръка срещу Англия. На световното през 1982 г. този тип разби зъбите на Патрик Батистон в полуфинала с Франция в Севиля. Холандският съдия Корвер не го изгони, както се полагаше, а немците изравниха от катастрофалното 1:3 до 3:3 в продълженията, за да спечелят при дузпите. След победата Шумахер каза подигравателно и цинично, че ще купи на Батистон нови зъби, и на всички запалянковци (без германците) им идваше да го удушат.
А самите му сънародници от Германия го сочеха обвинително с пръст четири години по-късно, когато на световното в Мексико-86 Бундестимът падна във финала с 2:3 от Аржентина. Върху Шумахер се изсипаха обвинения за най-малко два от трите гола. Мастити коментатори като Макс Меркел от „Билд” го обявиха за тартор на отцепническа групичка в отбора, наречена „Мафията от Кьолн”.
Малко по-късно Шумахер издаде книгата си „Начален сигнал” – превъзходно четиво за тайните, скандалите и допинга в националния отбор на Германия, както и реален поглед върху проблемите на футбола в страната.
Днес „Начален сигнал” би била просто един многотиражен бестселър на пазара на спортната литература. Но тогава вратарят особняк си плати за дръзките разсъждения с изгонване от Кьолн и националния отбор. Все пак книгата му беше посрещната с възторг в соцлагера, тъй като бичуваше „капиталистическия футбол”. У нас „Народна младеж” я издаде с голям гаф – на корицата вместо Тони Шумахер бяха сложили бившия вратар на Чехословакия Иво Виктор…
За да стане герой, вратарят трябва да направи невъзможното.
В цялата история на Купата на европейските шампиони и Шампионската лига има само един вратар, признат като истинския победител във финала. Това стана през 1986 г. в мача между Барселона и Стяуа в Севиля, когато Хелмут Дукадам спаси и четирите дузпи на каталунците, а трофеят отлетя за Букурещ.
А във всички световни първенства, само един единствен път вратар е бил обявяван за най-добър играч на турнира. Това стана през 2002 г., когато призът на „Адидас” стана притежание на германеца Оливер Кан. Същото е положението и с наградите на УЕФА за най-добър футболист на годината, които се връчват от 1997 г. насам. За две десетилетия единствено Джанлуиджи Буфон успя да се нареди на първо място. И „Златната топка” е отивала само веднъж във вратарски ръкавици – тези на Лев Яшин.
Нерадостна в повечето случаи е и съдбата на големите български вратари.
За Апостол Соколов вече стана въпрос. Известният като Вратаря на републиката Георги Найденов често е бил несправедливо критикуван за изявите си, а и до днес не са разсеяни подозренията, че е бил отровен от Държавна сигурност по време на едно турне в Сирия през 1970 г.
Върху Симеон Симеонов от Славия тегнат обвинения за мача на световното първенство същата година срещу Перу, когато повеждаме с 2:0, но накрая губим с 2:3. Румен Горанов от Локомотив (Сф) дори яде бой от съотборник в съблекалнята на световното през 1974 г., когато прави гаф за изравнителния гол в мача България – Уругвай (1:1), коствал първата ни победа на такъв форум.
Боби Михайлов имаше нещастието да получи голове в последните минути на три решаващи квалификационни мача за класиране на европейско първенство.
В края на 1983 г. на стадион „Полюд” в Сплит днешният президент на БФС се оказа пробит накрая от удара с глава на Раданович, донесъл победата на Югославия над България с 3:2. Комшиите отидоха на Евро-84, ние го гледахме по телевизията. Четири години по-късно отново Михайлов пази в катастрофата срещу Шотландия в София, завършила 0:1 пред 60 000 мокри до кости зрители на „Васил Левски” с гола в 87-ата минута на никому неизвестния Гари Макай.
„Отново не сполучихме да играем на европейско. Трагедията на Боби беше пълна на 1 май 1991 г., когато загубихме срещу Швейцария от преднина 2:0 до 2:3, след пронизващото изпълнение в последната секунда на Кубилай Тюркилмаз. Това беше в кампанията за Евро-92, където тази отлична българска генерация пак не смогна да вземе участие.
Още по-зле вероятно се е чувтвалнаследникът му в националния отбор на България Здравко Здравков. Ненавършил 19 години, той пази на Левски срещу Антверпен, когато на стадион „Бозюил” му вкараха три гола в доиграването след 90-ата минута, а сините загубиха позорно с 3:4. На световното във Франция-98 отново Здравков беше пред мрежата в мача с Испания, завършил 1:6. Пак той участва в историческия срам от вечерта на 6 октомври 2001 г., когато в Прага съставът на Чехия ни разгроми с 6:0. И за капак на всичко, Здравков стоеше на вратата в първия ни мач на Евро 2004: Швеция – България 5:0.
С две думи – да си вратар хич не е добре. Не ти прощават нищо, нямаш право на грешка. Но във футбола е така, все някой трябва да увисне на бесилото.
автор: Станил Йотов, webcafe.bg
