На всички е известно, че през 1969 г. „Етър“ приема виолетовото и става единственият клуб у нас с този цвят. Предложението е на треньора Йордан Томов – Коми, но за причината досега се сочеха две версии. В книгите си „Те играха за „Етър“ и „24 крачки към историята“ съм публикувал спомените на легендите Йордан Ценов и Стефан Чакъров. Според единия причината е, че това е цветът на болярите, според другия – по подражание на „Фиорентина“.
Йордан Томов е треньор-легенда на етърци, легенда и на „Левски“, с който е 4-кратен шампион. Роден е в годината на основаването на „Етър“ – 1924.
И да сте търсили досега интервю с Йордан Томов – Коми, едва ли сте намерили. Но ето, че открихме негово интервю, и то изцяло посветено на „Етър“. Публикувано е в „Борба“ на 24 април 1994 г., когато той идва за честванията на 70-годишнината на клуба и 25 г. от първото влизане в „А“ група. В него говори и за виолетовия цвят, като се оказва, че и двете версии са верни… Това вероятно е не само едно от малкото, но и последното интервю с Коми, който си отива от този свят 4 г. по-късно – през 1998…
– Г-н Томов, вие водехте етърци при първото им влизане в „А“ група, сега за повторението на мача с „Бдин“ пак сте на кормилото…
– За мен е безкрайно щастлив оня ден преди 25 години, когато се реши с една тежка победа срещу видинския отбор, че „Етър“ влиза за първи път в елитната група на България. Сетих се за моята младост. Всички футболисти бяха мои, аз ги бях довел, аз ги бях подготвил във върхова форма. Знаете ли, само с тези прекрасни спомени живея сега. Моите спомени от Велико Търново са само хубави! Горд съм, дойдох тук, за да правя голям футбол. Имам и друга заслуга – създадох екипа във виолетов цвят, оттогава великотърновчани постепенно се наложиха като „виолетовите“.
– Защо харесахте тъкмо виолетовия цвят?
– Това е болярски цвят. Всеки знае, че тук са потомците на боляри и царе.
– Копирате ли някой друг европейски отбор?
– Да, това бе „Фиорентина“. Нямах никаква слабост към този тим, но мислех, че за да създам слава на „Етър“, трябваше той да заиграе с екип, какъвто няма в България. Убеден съм, че бях прав. Сега щом кажат „Етър“, разбират „виолетовите“ и обратно, но много хора не забравят и моето име, а това ме прави горд. Създадох основите на модерния футбол с големи амбиции в този град.
– За кой футболист от онова време са най-ярки спомените ви?
– Идвали са много класни играчи, но смятам че Петър Харалампиев беше един голям талант, обаче бе и малко наивен. Харлампиев оценявам символично като Георги Аспарухов във великотърновския футбол. Голмайсторът на Димитър Цеков бе най-голямото „гяволе“, което съм имал в състава си. Смяташе се винаги безспорен титуляр. Преди мачове питам има ли някой да не се чувства добре. Имахме мач с „Марица“ (Пловдив), премията бе 50 лв., а с този отбор няма как да не спечелим мача. Цеков ми казва, че нещо не се чувства добре. Тогава няма да играеш, отговарям му. Не го слагам, а той ми вика: другарю Томов, да се съблека ли? Бе нали си болен, казвам аз, но да ви кажа и тая сега смешна сума бе голям дразнител за играчите, пък и винаги много им се играеше, все бяха с настроение.
– Видяхме ви на стадион „Васил Левски“, когато „Етър“ игра последния си мач срещу „сините“, които би с 1:0 малко преди да му връчат купата за национален шампион през 1991 г., какво изпитахте тогава?
– Първо бях безкрайно щастлив – моята амбиция, която имах преди години, се осъществи. Второ, че бе осъществена от един мой състезател – Георги Василев, вече в ролята на старши треньор. Това бе безспорно гордост за мен. Аз този връх, който Георги Василев постигна, не съм имал, но все пак нали и аз навремето бях пионер, поставих темела на новия „Етър“.
– Следите ли днес проявите на бившия си клуб?
– Винаги им стискам палци на футболистите.
– Дори и когато играят срещу другата ваша голяма любов „Левски“?
– Спомням си, бях в оперативното ръководство на „Левски“ и трябваше да дойдем тук да играем с „Етър“. Валяка (б.а. Васил Спасов) бе официалният водач на „сините“. Пожелах да пътувам, тъй като ще играят два мои отбора „Етър“ и „Левски“, така му казах на Валяка. Идвам на стадиона, тук и бай Иван Кръстанов, Димитър Байдаков – всички ми се радват. Влизам в стадиона, зарадва ми се и някакъв мъж, а той бил президентът Тошо Кръстев. Кани ме в канцеларията, вади ми „Метакса“. Казвам му, че не го познавам, а той ми отвръща, че отлично ме знае, когато аз съм бил тук, той като дете се възхищавал, сега ми се отплащал с вниманието си. Идват мои футболисти – целувки, прегръдки. Излизаме на стадиона, по радиоуредбата се съобщава, че на мача присъства „нашият любим треньор Йордан Томов“. Всички стават на крака, бурно ми ръкопляскат, останах като в небрано лозе. Викат ми: стани, кажи им няколко думи, пък аз отвръщам, че не съм Тодор Живков я. Просто се смутих. Приех овациите.
После „Левски“ загуби с 4:2, но трябваше да падне с 8:2. Веднага след мача слушам запалянковците удюкват нещо около автобуса на „Левски“, излизам и всички млъкнаха, пак почнаха да ми ръкопляскат. Сядам до лекаря в автобуса, гледам – никой не се ядосва от нашите, все едно че те са били. Нали се бяха отървали с по-приемлива загуба.
– Посланието ви до днешните „виолетови“?
– Да не мислят, че вечно ще бъдат богове, ето този сезон при ниско ниво на футбола да допуснат Етър“ да бъде застрашен от изпадане – това е непростимо. Да не мислят само за материалната страна, а да разберат, че играят в „Етър“ (Велико Търново) и че в професионалния футбол задължително има морал. Длъжни са да защитят авторитета на този отбор – авторитет, граден с усилията на много хора преди тях. И никой не им дава право да не се съобразяват с това.
