Трифон Иванов заедно с Христо Стоичков и Цанко Цветанов на”Ивайло”.
47-годишният Трифон Иванов е един от най-добрите централни защитници в българския футбол. Играл е в Етър, ЦСКА, Бетис, Ксамакс и виенските Рапид и Аустрия. Два пъти е шампион на България, веднъж на Австрия, носител на националните купи на двете държави, играе финал за КНК през 1996 г. Участник на две световни и едно европейско първенство, бронзов медалист от САЩ`94, капитан на националния отбор, има 77 мача и 6 гола, футболист №1 на България за 1996 г.
Туньо даде интересно интервю пред вестник “Труд”, в което говори за бившия си тим ЦСКА, за спомените от славната си кариера, случки с Ерик Кантона и Христо Стоичков, както и за плановете си за бъдещето.
– Как започва денят ви, г-н Иванов?
– С кафе и вестник. Интересни са ми кръстословиците. Това беше майтап…
– А защо отбягвате медиите?
– Защото съм се отдръпнал. Гледам футбола отстрани, не съм вътре. И като виждам за какво става въпрос, по-добре, че не участвам в този процес. Такива големи специалисти и разбирачи се надпреварват да се изкажат. Като ги слушам, някой път се чудя аз футбол ли съм играл, или някаква друга игра, на европейско и на световно ходил ли съм, камо ли на две, на европейски финал за Купата на националните купи… При наличието на такива специалисти кой се интересува от мнението на някой си Трифон Иванов…
– Пак биете на майтап.
– Не искам да си натрапвам мнението. Казвам ви го без никакъв майтап.
– И все пак – мнението ви за това, което се случва в ЦСКА?
– Пак ще ви кажа, аз съм далеч. На “Армията” не бях ходил 7-8 години, защото не ми се е налагало. Но наскоро имах работа там, защото правих клип за “Каменица Фенкупа”. Състоянието, в което видях стадиона, е плачевно. Трагично. Бях шокиран. Стадионът е разпилян. Иначе хората ме посрещнаха, говорихме, видях стари познати, бай Добри домакина… Става ми тъжно, криво, гадно и противно от това състояние, в което е “Армията”.
– Одобрявате ли управлението на клуба?
– Не съм аз човекът, който трябва да дава оценки на управлението. Като страничен човек, който не разбира много от футбол, мога да кажа само – когато за три години едно ръководство уволни девет треньори, значи има нещо, което не е както трябва.
– Ако бяхте президент на ЦСКА, какво щяхте да направите най-напред?
– Най-откровено ви казвам, че никога не съм искал и не искам да съм президент на ЦСКА. Не е това моето амплоа. За да си там, трябва да си… а аз не съм.
– Не сте какъв?
– Дайте да го кажем така – не притежавам някои качества като това, да умееш да заблуждаваш хората. Много мразя лъжата и затова избягвам много медии, защото повечето лъжат. Моите родители са ме възпитали така – ако имаш на някого нещо да му кажеш, кажи му го в очите. Такъв съм бил винаги. Въпреки че това не е добре. И веднага казвам защо не е добре. Много съм страдал от прямите си приказки като футболист. Като видя нещо, което не ми харесва, отивам и казвам на треньора или на шефа – в очите. И като не им харесва, си патя. Не са един или два случая.
– Треньор като вашите съотборници Стоичков, Пенев, Балъков или началник като Михайлов, Лечков и Сираков не ви ли се става?
– Не се виждам такъв, не го чувствам като амплоа. Щом досега не съм станал…
– Жалко ли е, че сте започнали като нападател, но обстоятелствата са ви принудили да станете защитник и затова не сме видели голмайстора Трифон Иванов?
– Връщате ме много назад. Бях нападател в началото и това много ми е помагало. Обичах да се включвам в атака и имам немалко голове за защитник, някои от тях доста важни и хубави. Ама да не се хваля сега. Защитниците често сме пренебрегвани. Кой е в устата на хората и на коментаторите? Който вкара гола, а обикновено това са нападателите. Заслугата е на целия отбор, обаче голмайсторът обира каймака на млякото…
– Чували сме и приказки, че играчите от първи до шести номер не са футболисти…
– Ами дайте да играят само халфове и нападатели! Имах късмет да се уча от един от най-големите футболисти на България и той е защитник – Георги Димитров. На 19 години е бил капитан на националния отбор – какво повече да говорим? Винаги ще съм му благодарен, че в ЦСКА ми помогна и ми казваше какво да правя и как да го правя. За мен беше голямо удоволствие да играя с него и само ми казваше – наляво, надясно, тичай напред…
– Звездните ви мигове?
– На национално ниво е голът срещу Русия, когато се класирахме за световното през 1998-а. И победата срещу Германия в Щатите. На клубно ниво – финалът с Рапид за КНК срещу ПСЖ в Стокхолм, жестоко беше! В Шампионската лига играх срещу Манчестър Юнайтед, а там беше Кантона. Имам много интересна случка с него…
– Каква?
– В Манчестър паднахме с 0:1 и преди да свърши мачът, го питах дали ще ми даде фланелката си. Той се засмя и нищо не каза. Съдията свири край, тръгвам към тунела, по едно време се обръщам, а целият Рапид гони Кантона да му иска екипа. А той рече – не, моята фланелка е за мистър Иванов. Знаеше ми името, много ме поласка.
– Кои големи отбори са ви искали, но се е случило така, че не сте отишли там?
– Имам два случая. Когато играех в Бетис, Ицо беше в звездния отбор на Барселона с Куман, Ромарио, Лаудруп. В един момент Куман се контузи тежко и трябваше дълго да се лекува. И тогава от Барселона дойдоха в Севиля да ме вземат от Бетис. Даваха всичко, за да ида там. Това ми е било големият шанс. Но моят президент отсече категорично – аз без него не мога. И не ме пусна! Присъствах на разговорите, исках много в Барселона, но ме спряха… Вторият случай е по-късно, когато бях в Рапид. Тогава Щурм (Грац) се засили много, треньор им беше Ивица Осим и настояваше да ме вземе. Офертата беше много силна. Аз се навих, направиха ми преглед, но преди да подпиша, се отказах. Това може би е било грешка, защото Щурм направи много добър отбор и две години поред игра в Шампионската лига.
– А за кой клуб сте мечтали?
– Доволен съм от това, което постигнах. И до ден днешен навсякъде, където се върна, хората ме уважават, защото съм играл със сърце. Съжалявам за Барселона. То е ясно, че Куман щеше да се излекува и да се върне, но аз щях да имам шанс да покажа какво мога и да съм в Барселона. Ще ви разкажа и един куриозен случай. Гостуваме с Бетис на “Ноу камп”. Ицо тогава беше наказан, беше настъпил един съдия. Той идва при мен в хотела преди мача, бъзикаме се и ми вика – утре ще отнесете четворка. Аз му отвръщам – не знам колко ще отнесем, но поне един гол ще ви хакна. Той: Кой, ти ли, бе? Да, аз лично! Хванахме се на бас. Излизаме на стадиона и за мое щастие вкарах един гол с глава и една дузпа на Субисарета. Паднахме с 2:4. Ицо позна за четворката, но за моите голове не позна. На Субисарета след дузпата му казах – съжалявам, не трябваше в този, а в другия ъгъл да се хвърлиш. Това го въртяха по телевизиите една камара време.
– Пушили ли сте цигари?
– Пушил съм – и като футболист, и след това. И не ми е пречело. Даже по наше време беше забранено, гонеха ни треньорите. Те са знаели, че пуша, но не съм ги ядосвал, защото съм спазвал някакви норми. И съм тренирал както трябва. А сега…
– Сега какво?
– И ние някога сме си хапвали и пийвали. И ние сме пушили. И ние сме ходили по дискотеки, но като знаем, че на следващия ден ще ни излезе през носа в тичането, не е било често. А на сегашните футболисти само това им е в главата. И само гледат да скатаят. Контузват се за щяло и нещяло. Ние с какви контузии сме играли, ако знаете! Не искам да се хваля, но в Рапид ми правиха операция на менискус и седем дни след това играх срещу Спортинг. Пристигам в Лисабон, посреща ме Ивайло Йорданов и ме пита – ти на екскурзия ли? Не, да играя, отвръщам. А той се хваща за главата – ти луд ли си?
– Вярно ли е, че Петър Хубчев е имал трудни мачове в националния само в два случая – когато сте били контузен или наказан?
– Това е интересно. Трябва да питате него. Не знам кога му е било най-трудно – с мен или без мен. Въпреки че той е от “Левски”, а аз от ЦСКА, се допълвахме и си помагахме. Перфектна двойка.
– Разбирахте ли всичко от разборите на Димитър Пенев?
– За мен той беше третият треньор след Васил Матев и Георги Василев. Познавахме си го добре всички цесекари в националния. Знаехме му приказките и какво иска от нас. За него – само добри неща! Треньор на века. Точка. А весели случки е имало много. Казва състава например, обаче изпуска някой. Боби го пита – старши, колко ще играем – 10 или 11? А той – Боби, ти не смяташ ли да играеш? Но да накараш 11 звезди с чепати характери като Стоичков, Костадинов, моя милост, Сираков, Лечков да играят 90 минути един за друг и общата победа, е голяма работа. А след мача всеки да си хваща пътя.
