Един от героите на България от САЩ’94 Трифон Иванов бе гост в рубриката “Интервю с…” на предаването Спорт+ по ТВ+. Ето какво заяви бившият национал пред Красимир Минев.
– Трифоне, как се чувстваш като зонален шеф на БФС?
– Добре. Навлязох в нещата много бързо. С удоволствие отивам на работа.
– Защо се реши на тази авантюра? Никога не съм вярвал, че ще те видя на бюро.
– Доста години бях извън футбола. Голяма роля изигра и човекът, който е до мен – Валя. Тя ми каза: “цял живот си се занимавал с футбол, трябва да продължиш с ново предизвикателство”. Това беше една от причините.
– Кое бе най-трудно за теб в началото?
– Трудно ми беше това, че трябваше много бързо да вляза в нещата. Започнах през август, а получих предложението през юли. В началото нещата бяха малко в движение. Много ми помогнаха и хората около мен, екипът ми. Много им вярвам. Това са Стефан Чакъров и Трендафил Коцев.
– Борислав Михайлов ти дава висока оценка за работата. Какви са отношенията ви? Като приятели или като началник и подчинен?
– Първо като приятели, но и второ – като ръководители. При първия ми сериозен разговор с него бях със сако и тефтер. Той ме погледна и каза: “А, много сериозна промяна виждам у теб. Не ми харесваш така”. Посмяхме се малко. Приех условията и засега всички са доволни от работата ми.
– Имаш ли смелост да критикуваш Михайлов, ако не е прав в нещо?
– Нямам никакви притеснения за това. Аз съм много прям и директен и много съм си патил от това. Ако видя, че нещо не се случва както трябва – винаги мога да го кажа. Не само на Боби, а и на всеки един.
– Досега имали ли сте противоречия?
– Противоречия нямаме. Ние нямаме и кой знае колко допирни точки. Аз си върша моята работа, той неговата. Прекият човек, с който комуникирам, е Антон Попов. Повечето ми срещи са с него. Благодаря му и на него, че ми подаде ръка в началото, защото отстрани всичко изглежда много лесно, а не е така.
– Като че ли добрите отношения на четвъртите в света останаха само на хартия, след обвиненията на Любо Пенев.
– Това беше много грозно. Аз не искам и да се меся. Не бива да се разгласяват такива неща, защото виждате колко грозно стана. Един добър спомен и триумф почна да се очерня. Когато ти си бил дълги години с някого и си го подкрепял, заедно сте яли и спали – колкото и да ти е криво, тъжно и неприятно… не бива по този начин.
– Какво изпита, когато чу всичко това от Любо Пенев и отговора на Данчо Лечков?
– Аз съм малко встрани и не исках да го коментирам това, въпреки че ме търсеха много хора за коментар по темата. Според мен, трябва да седнат заедно на една маса и да се разберат. Не трябва нещата да стават чрез медиите. Не е редно да се случват така нещата. Не го смятам за нормално.
– Каква цел си си поставил като шеф на Зоналния съвет на БФС?
– Развитието на детско-юношеския футбол.
– Това всеки го казва. Ще стане ли реално?
– Ще стане. Сам като структура и организация БФС не може да направи нищо. Ние не сме факири и магьосници, че да превърнем нещо в реалност. Със сигурност трябва да се намеси държавата. Трябва да се върне престижът на школите. Трябва да се даде шанс на млади хора да развият идеите си. Хора, които имат образование и милеят за футбола в България. След това вече можем да чакаме резултати. Трябва на децата, които сега почват, да им се създадат условия. Съвсем нормални – да има къде да се изкъпят, да провеждат нормално и модерно заниманията си. В България на повечето места е разруха.
– Появиха ли се нови приятели, след като започна работа?
– Много (смее се). Това е нормално обаче. Отстрани погледнато, е много апетитно. Всеки си казва “мале – там е страхотно”. Елате обаче един ден с мен да работите – да видите колко е хубаво. Трябва голяма отговорност. Все пак отговарям за цяла Северозападна България.
– Имаше ли опити да те накарат да влезеш в схема, за да помогнеш на определен клуб?
– Имало е, а и такива опити продължават. Посрещам ги със смях обаче. По същия начин ги и изпращам.
– Навремето имаше дефицитни стоки. По багажниците се товареха гуми и други неща. Сега как става, с пликове ли?
– Не. Просто се обаждат хора за помощ. И аз им казвам: аз хубаво ще помогна, ама тая година правя 50. Не мога да се съблека по екип и да играя. В самото ми встъпване в длъжност казах, че всички отбори, които са под мое ръководство, са ми еднакви. Казват ми – играл си в “Етър”. Да, така е. Аз съм играл на много места. Това няма нищо общо обаче.
– Понеже спомена “Етър”, виждаш ли добро бъдеще за отбора, от който излязохте ти, Цанко Цветанов, Краси Балъков?
– Изход винаги има. Без намесата на държавата няма как да стане. Стадионът се ремонтира вече година и половина. Дай Боже, живот и здраве, март месец да го открием. Ще е модерен стадион. Благодаря на премиера Бойко Борисов, който ни помогна. Благодаря и на спортния министър Красен Кралев, той също помага. Този стадион трябва да стане един голям спортен комплекс. Пример за това е Стара Загора. С помощта на държавата там се направи много, има страшно много игрища. Нещата там са за пример на градове като Велико Търново, Русе, Видин, Плевен. Трябва да се изградят такива центрове като в Стара Загора, за да може децата да се развиват добре и да се чувстват комфортно.
– Кой е най-големият проблем на българския футбол?
– Много широка тема е това. Нещо ми прави впечатление обаче. Младите в днешни дни изведнъж искат да станат като Роналдо, Стоичков или Бербатов. Трябва да се мине през един дълъг път и чак тогава да се изпитва удоволствието, че всички те познават и се радват на твоята игра. Днешното поколение иска всичко с пълни шепи. Няма как да стане без труд и упоритост.
– Предстои контрола на националния отбор с Румъния, повечето отбори не пускат играчите си. Има ли смисъл от подобен мач?
– Не знам, не мога да коментирам. Чудя се дали точно сега трябва да се играе, но има хора, които решават. Така са преценили. Да ти кажа обаче, не е толкова лесно да се намери контрола сега. По наше време контролите бяха много лесни. Канеха ни в Бразилия, Аржентина… сега няма кой да те покани. Търсим някого, искаме контрола и чуваме – съжаляваме, много добър отбор сте, но не можем да ви вместим в календара си. Колко време не сме се класирали на голям форум? Нещата се променят, излизаме от сцената. Излиза и друг проблем – няма да си пуснем състезателите. Българска работа. Правим нещо, мъчим се и в един момент стигаме до някъде и всичко приключва.
– Смяташ ли, че Ивайло Петев ще постигне нещо повече от предшествениците си?
– Всички вярваме, че нещо ще се случи. Много е трудно. Всички говорят, коментират. Най-вече журналистите, но ако кажем на някой да направи отбор, много ще се затрудни. В момента нямаме голям потенциал. Навремето беше различно – всеки можеше да ти каже състава на националния отбор. Ние не можем да се сравняваме с Италия. Не можем да се сравняваме с големите имена. Трябва да слезем на по-ниско ниво, да гледаме реално на нещата. Трябва да осъзнаем с какви футболисти разполагаме, за да очакваме и нещо сериозно от треньора. Трябва да сме реалисти.
– Доколко работата ти попречи на предишния ти начин на живот? Обичаше да ходиш на риболов, да релаксираш през уикендите…
– Доста неща ми се объркаха. Сега в събота и неделя основно работя. Това съм си го избрал аз обаче. Засега съм много доволен от работата. Сега имам една идея за нещо интересно, дано да се случи…
– За какво става въпрос?
– Идея за развитие на нещо. Първо искам да го коментирам със шефовете обаче. Да мине идеята през правен отдел, защото при нас нещата са малко ограничени. Да се разбере, дали имаме право да го правим и как по-точно можем да го направим. Нещо ново и интересно да се появи в скоро време.
– Някои хора забравиха ли те през последните години?
– Доста хора ме забравиха. Това не ме притеснява, но за това и аз имам заслуга. Както един мой приятел казва – отръсках си дървото.
– Дълго време беше бизнесмен. Кое те разочарова най-много през този период?
– Ами то не ме засегна само мен, а и много други хора. Понеже България е в Европейския съюз, си мислехме, че всичко ще е като в Европа, а нещата са доста различни. Опитваш се да правиш нещо и в един момент някой те смачква и всичко приключва.
– Като разтръска дървото, останаха ли ти истински приятели?
– Истински – да. Такива, на които винаги мога да разчитам и знам, че ще ми помогнат във всеки момент. Прекаленото доверие, което имах в много у хората, събори доста неща у мен. Не съжалявам за нищо обаче.
– На какво държиш най-много?
– Много мразя лъжата. Трябва да казваш истината, колкото и да боли.
– Теб лъгали ли са те много?
– Да, много са ме предавали. Това ми помага обаче. Дава ми повече сили да продължа напред без да се страхувам.
– Щастлив ли си?
– Абсолютно.
– Кое те прави щастлив?
– Хората до мен, децата ми. Вече съм и дядо, имам внук. Децата ми обаче са в чужбина.
– Не ти ли липсват много като са далеч?
– Е, разбира се. Много ми липсват, но се радвам, че са добре. Имат хубава работа и са успели – това ме радва най-много.
– Нещо за финал на нашия разговор?
– Това е първото ми интервю от половин година. Давам го на човек, когото уважавам.
