Понякога искам да сложа скъсаните дънки и никой да не ме познава, но знам, че спортистите са обичаните герои на България
Естествена – това е думата, която най-точно характеризира Тереза Маринова. Една от най-успелите и обичани български спортистки бе във В. Търново, за да презентира обучението в НСА. Всъщност с постигнатото от нея олимпийската шампионка дори e едно от лицата на спорта в България. Интересът към нея в трите великотърновски училища, където имаше срещи, бе огромен, както и броят на напиращите да се снимат с нея по коридорите деца. Както самата Тереза казва, времето й винаги е добре организирано и остава време за всичко, включително и за това откровено интервю.
– Тереза, съвсем не си казала “сбогом” на спорта, нали?
– Да, вече осем години подред правя турнира за деца “Тереза Маринова и приятели”. Тази година, живот и здраве, срещата ни ще бъде на 20 май. Силно се надявам, че ще имам сили поне до десетата година, за да направим един юбилей. Преподавам и в Националната спортна академия. Плътно оставам в спорта, няма как да бъде по друг начин.
– Отскоро имаш и докторска степен. От колко години си преподавател там?
– В НСА започнах преди пет години като преподавател в катедра “Лека атлетика”. Настина преди броени дни, на 22 февруари, защитих докторска степен с дисертация за тройния скок.
– Как намираш днешните студенти, има ли я разликата от вашето поколение?
– Огромна е разликата и точно тук е нашата задача като преподаватели – да успеем да намерим подхода към тях. Защото всяко едно поколение е различно.
– Ако се върнем към началото, ти си минала през различни дисциплини, кога разбра, че тройният скок е твоята?
– Баща ми Мончо Маринов е рекордьор на България на 800 м., брат ми – на 400 м. При мен малко се понамеси съдбата, тъй като аз бях приета в спортното училище с дисциплината на баща ми 800 м бягане. По време на промените обаче съкратиха треньора ми и трябваше да избирам друга дисциплина. Избрах скок на дължина, защото тя беше втората ми по сила. Моят първи треньор Светослав Топузов обаче видя в мен заложби за троен скок и така се започна. Била съм на около 15-16 години.
– Твоите идоли в леката атлетика?
– И двамата са българи. Едната е Стефка Костадинова, другият – моят треньор Христо Марков.
– С него през годините имали ли сте противоречия, защото тези тандеми минават през много труд и проблеми?
– Всъщност ние двамата бяхме една много добре смазана машина. От една страна Христо винаги е казвал, че аз съм човек, с който много лесно се работи. От друга – той ми беше идол и аз имах безрезервна вяра в него, че той е човекът, който ще ме изведе на високо ниво. Независимо, че аз бях първият му състезател. Мнозина бяха скептици да започвам работа с него, защото той стартираше в треньорството. Разбира се, че сме минавали през тежки периоди, няма как, след като всеки ден си по ръба и понякога не ти достигат сили за нищо. Но много бързо сме съумявали да изглаждаме тези неравности по пътя и да вървим напред.
– Какво е чувството да си олимпийски шампион и имаше ли усещане в деня на финала, че ще станеш?
– Вътрешно в себе си още година преди това знаех, че ще стана олимпийски шампион или поне ми се искаше (смее се). През 1999 г. бях водач в световната ранглиста и трябваше да заминавам на световно, но се контузих. Получих тежка травма, последваха две операции. Много хора не ми предричаха добро бъдеще. Но аз се хванах като удавник за сламка за мисълта, че трябва да стана олимпийска шампионка. Казах си: сега или никога.
– Коя от трите крачки е най-решаваща и кога усещаш, че даден скок ще се получи?
– Няма по-решаваща, тъй като е важен сборът от трите. Всяка крачка е решаваща. Истината е, че всеки добър спортист още по време на разбега знае какво ще се случи. Знам дали ще направя фаул, дали опитът ще е добър… За мен Олимпиадата беше едно изключително спокойно състезание. Ако някоя от конкурентките ме беше понатиснала с добър скок, лично аз щях да постигна още по-висок резултат.
– Ти имаш световен рекорд за девойки, който от дълги години не е подобрен. Като на твоя идол Стефка Костадинова…
– През август ще станат 17 години. О, не, от 1996 г. стават 21 години. Лелеее…
– След края на кариерата си ти завърши Великотърновския университет. После накъде пое?
– Завърших тук Педагогика на физическата култура. След това изкарах магистърска програма в НСА. В живота ми когато има нещо да се случи, то се случва. Казвах, че никога няма да бъда треньор. По-скоро ме влечеше спортната журналистика, имах желание да завърша, но така се стекоха нещата, че попаднах на стадиона с децата и осъзнах, че няма нищо по-хубаво от това да си там, където тежиш най-много.
– Само че ще си позволя да кажа, че в журналистиката ти се справяш прекрасно…
– Имах шанса на две Олимпиади да бъда с екипа на БНТ. Това много ме обогати, видях Олимпиадата по съвсем различен начин. Имам шанс днес да гледам на спорта от голям, различен спектър.
– Ако двете ти деца искат да тренират лека атлетика, ще ги разубеждаваш ли? Твоят баща навремето е бил против…
– Така е. Аз обаче на драго сърце бих подкрепила и двете ми деца с каквото мога в който и да е спорт. В момента и двете освен плуване и ски, започнаха да тренират и спортна гимнастика при Йордан Йовчев.
– Спортът много дава и много взима, нали?
– Не бих казала, че взима много. Когато сложиш на кантар всички неща… Да, имам пет травми, да, през годините не съм имала много свободно време за приятели, личен живот. Но всичко, което съм получила от спорта, е много повече от това, което ми е взел.
– Тереза, ти си едно от лицата на спорта в България и те разпознават постоянно по улицата. Приятно ли е, или повече тежи?
– Има моменти, в които ти се иска да не те познават, да си сложиш скъсаните дънки и кецовете и никой да не те зяпа. Но от друга страна, това е нормално, интересно за хората, а спортистите са едни от обичаните герои на България. Затова не смятам, че е толкова тежко.
– С какво се занимаваш извън спорта, остава ли ти време?
– О, разбира се, че ми остава. Спортът ме е научил да съм подредена във всичко и програмата ми е така наредена, че успявам, независимо от многото ми задължения и с академията, и с трениращите деца, и с моите собствени. Най-много обичам планината и не бих я заменила за нищо, често сме там. Обичам си дните с приятелките и си имам такива дни за женската ни група, обичам тези моменти – ходим на театър, на кино, обикновените неща.
– Много симпатии спечели и с участието си в “Черешката на тортата” – много стил в дома ти, в готвенето, в общуването…
– За първи път пускам в дома си камери, досега много пъти са искали да снимат вкъщи, но съм отказвала. Реших го, защото хората в тази седмица на “Черешката” бяха много готини и приятни. За мен това е лично отношение да ги поканиш в дома си. Получи се естествено, защото съм си у дома, където човек се чувства най-добре.
– Ще споделиш ли с читателите ни рецептата за онази торта, която предизвика такъв интерес?
– С удоволствие. Толкова хора след предаването питаха за нея, че тайната няма как де бъде опазена (смее се).
Тортата на Тереза Маринова
Необходими са два пакета бисквити “Закуска” – какао, 4 ябълки, 400 г заквасена сметана, 100 г орехи, две с.л. кафява захар, канела, течен шоколад по желание.
Ябълките се настъргват и към тях се слагат канелата и половината орехи. За крема на тортата се смесват заквасената сметана с 2 с.л. кафява захар. В тавичка се нарежда ред бисквити, а отгоре се слага ябълкова плънка и се маже обилно със сметана. Отново се редят бисквити, ябълки и сметана, и после още веднъж. Обикновено продуктите стигат за три пласта. Върху най-горната сметана поръсвате останалите орехи и оставяте за няколко часа в хладилник, за да попие и се стегне. Течният шоколад е по желание.
