Националният отбор по хандбал за жени до 20 години се завърна в България, след триумфа в интерконтиненталния турнир на предизвикателството, организиран от Международната хандбална федерация (IHF). В мексиканския град Монтерей българският тим, който представяше континента Европа, победи съставите на Австралия, Канада, Тайланд и Конго, и се окичи със златните медали, като постигна може би най-авторитетния успех за българския хандбал през последните 20 години.
Онова, което остава скрито за широката общественост, е, че той беше постигнат сякаш напук на всичко. На БФХ не бяха отпуснати средства за подготвителни лагери и нормална подготовка на отбора. Нямаше контролни срещи, две от основните състезателки от тази възрастова група не можаха да пътуват по здравословни причини, а три момичета тръгнаха с контузии за Мексико. Избраната за най-добър вратар на турнира Кристина Миланова пък трябваше да се пренастройва в движение, тъй като в клуба си напоследък играе като пивот! Общо взето към Монтерей пое един състав, в който малцина вярваха, че може да направи нещо значимо.
На този фон спечелването на трофея от междуконтиненталното първенство в Монтерей е един наистина огромен успех. В известна степен това е и един личен триумф за президента на БФХ Росица Бакърджиева. Бъки направи и невъзможното, за да осигури поне минимална подготовка на състава преди турнира. Тя води и в групата в Мексико, като напътстваше момичетата край страничната линия във всяка от четирите срещи. Съвсем разбираемо президентът на БХФ беше и най-щастливият човек след последния съдийски сигнал на двубоя срещу Конго, който донесе на България трофея от интерконтиненталния турнир „Челъндж трофи“. Ето какви емоции сподели Бъки пред sport-gabrovo.com
– Безспорен успех за българския хандбал, как ще коментираш представянето на отбора в Мексико?
– Мисля, че победите на отбора ни бяха подробно отразени в спортно-технически аспект, за това ще си позволя да предам част от емоцията преживяна по време на турнира „Челъндж трофи“ в Монтерей. Още първия ден, с пристигането в новооткрития спортен комплекс, погледите ни бяха приковани в бляскавата витрина с купите на Международната хандбална федерация.
Най-високата, поставена в центъра, изглеждаше сякаш нереално, като че ли създадена за някой друг – по-голям и по-достоен от нас отбор. Гледахме я мълчаливо притихнали и сякаш с поглед си казахме колко много я искаме. За жалост, бяхме без наши две основни състезателки. Глория Павлова от Нови Пазар се контузи през пролетта и не успя да се възстанови за турнира, а два дни преди отпътуването Елизабет Оморегие се разболя от варицела.
Нямахме средства за подготовка, тръгнахме без контролни срещи, а половината от момичетата от състава ни бяха с по три години по-малки от допустимата възраст. Нямахме звезди, но имахме състезателки с невероятен дух и воля за победа. Липсваше ни опит, подготовка и самочувствие на голям отбор, но и нямаше какво да губим. Казват, че вярата в нещо го кара да се случи. В този турнир имаше нещо уникално и различно. През цялото време се чувствахме щастливи. Усещах пулса на отбора. Момичетата бяха мотивирани да воюват, но нямаше излишни нерви и страсти. Чувствахме се страхотно заедно – треньори, лекарски екип и състезателки. Такова усещане трудно се постига в колективните спортове – изключително доверие, уважение и спокойствие по между ни.
Аз имам предимството да разполагам с достатъчно примери от собствения си опит и богатия си спортен живот, като състезател и треньор. Още в първия ден прочетох в очите на състезателките тяхното безрезервно доверие и считам, че това беше определящо за успеха. В лицето на старши треньора Христо Коев имахме стратег с богат тактически репертоар и много опит. Оставаше само разумът и сърцето на състезателките ни да сработят в екип, и да не допуснем емоцията да вземе връх.
– Започнахте с хубава победа, мачът ви с Канада беше труден, но обръщането на този с Тайланд от 9 гола пасив си беше голяма драма. Как успяхте да се вдигнете и са спечелите тази инфарктна победа, която може би беше и ключът към крайния успех?
– Първите две победи не бяха никак лесни, но бяха достатъчни и когато отново застанахме пред витрината с купите вече гледахме уверено онази, най-високата и имахме куража да кажем високо на глас, че без нея няма да си тръгнем. В този момент усетих, че вярата е по-силна от страховете ни и знаех, че ще успеем. Имахме настроение, воювахме за България и не допуснахме да ни смачка нито голямата отговорност, нито противниците ни.
На пръв поглед тайландките не изглеждаха смущаващ противник, но още в първите минути те успяха да наложат един неочакван за нас азиатски стил на игра, с изключителна динамика, бързи технични индивидуални надигравания и отлична връзка с пивота. Освен че успяха да реализират изключително ефективно своите действия в нападение, тайландките получиха и психологическо предимство, и ни вкараха в един емоционален шок.
Наложи се да търсим нестандартни тактически решения – вкарахме най-ниските си, но бързи и борбени състезателки – Лидия Ковачева и Ралица Тодева, в централната зона на защитата и до края на първото полувреме целта на отбора беше да не допуснем увеличаване на головия пасив. На полувремето имахме спокойствието да поставим конкретни задачи в тактически аспект, които се базираха изключително на стабилна игра в защита и развитие на контраатаката ни. Още в началото на второто полувреме нашият отбор показа невероятен дух за победа и изключителна дисциплина, а след намаляването на разликата в резултата успяхме да постигнем и психологическия обрат в срещата, който ни донесе и крайната ценна победа.
– Очаквахме труден финален мач срещу Конго, но вие сякаш с лекота се наложихте над африканките?
– В интерес на истината и ние очаквахме един изключително тежък финален двубой. Представителките на континента Африка разполагаха с изключително талантливи и атлетични състезателки, които сякаш са родени за тази игра. С лекота преодоляха всички предишни противници и отборът им, заедно с треньорското ръководство, се движеше в залата със самочувствието на шампион.
На разбора преди мача направихме анализ на играта им, подчертахме силните им страни и това, че можем да им се противопоставим единствено с интелектуална енергия и повече разум. Подарих на момичетата по един сувенир от Мексико – подкова за щастие с кръстче за вяра. Всяка една от тях го държеше в себе си до самия финал и дори по време на мача. Благодарих им за всичко, което бяха направили до момента и им споделих от личния си опит, че най-слабата страна на състезателите от Африка и Латинска Америка, е на моменти излишния им темперамент и че точно в емоционален и психологически план са нашите шансове да спечелим двубоя.
Виждах как всяко действие на терена, което ни носеше резултат, повдигаше духа и самочувствието на нашите момичета и в същото време изнервяше и потискаше противниковия отбор. Преди края на първото полувреме вече имаше тотален срив и много нерви между състезателките и треньора на Конго, което им коства и успеха.
– През последната година федерацията по хандбал беше лишена от средства за подготовка на националните отбори. Очакваш ли този успех да повлияе върху критериите за финансиране на вашия спорт?
– Спортът хандбал има своята 55 годишна история и аз се гордея, че съм част от нея. През последните години трудно се адаптирахме в прехода и поради липса на класирания за европейски и световни първенства, бяхме лишени от средства за подготовка на националните ни отбори. Това обаче наистина е абсурдно и несправедливо. В БФХ имаме 60 работещи клуба в страната. Благодарение на труда и ентусиазма на моите колеги, над 6000 състезатели са картотекирани, обхванати в системен тренировъчен процес и участват в организираните първенства и турнири на БФХ.
Имаме потенциал от състезатели, треньори и съдии, и всеки един от тях очаква своя шанс за развитие и реализация. За съжаление без финансиране това е невъзможно.
– Въпреки всичко вие показахте, че спортът хандбал в България е жив. Сега накъде?
– Още в първите ми стъпки като президент успях да спечеля за партньори колегите си от Балканските държави, както и да върна изгубеното доверие от страна на Европейската (EHF) и Международната (IHF) федерации по хандбал. Мисля, че това беше определящо за глътката въздух, която ни беше нужна в битката за оцеляване на нашия спорт. От страна на IHF получихме финансова подкрепа, материална и методическа помощ, а през 2012-та година EHF и IHF ни гласуваха огромното доверие да бъдем домакини на европейската фаза от турнира „Челъндж трофи“ за жени в Габрово и Велико Търново.
Представихме се блестящо като домакини и спечелихме по безспорен начин трофея, а с това и правото да представяме Европа на междуконтиненталния турнир. По регламента на IHF, на междуконтиненталното първенство в Мексико трябваше да участваме отново с отбор за жени до 20 години. По този начин две поредни поколения извоюваха европейската и интерконтиненталната купа, от които 16 са възпитанички на габровската хандбална школа. Имаме талантливи състезателки, които играят в силни европейски клубове – Радина Крумова и Радостина Генкова в Румъния, Веси Калакунова в Испания, Нели Добрева в Италия, Петя Пенчева в Норвегия, Петя Милинова в Швеция, Екатерина Джукева в Полша, Меги Кънева във Франция, Гергана Александрова, Соня Богданова и Алекс Бурнева в Турция и др.
При осигуряване на достатъчен финансов ресурс за системна подготовка на националните ни отбори, съм убедена, че ще си върнем позициите сред европейския и световен елит. При мъжете също имаме силни клубове, с отлична дисциплина, организация на работа и потенциал за развитие. Длъжници сме на хората отдадени на спорта хандбал и вярвам, че успехът ще ни обедини, че ще намерим съмишленици и подкрепа, както в лицето на ръководството на Министерството на младежта и спорта, така и в лицето на бизнеса.
Казват, че при излитането в Космоса ракетата преодолява най-силно съпротивление при отделянето си от земята. Надявам се най-трудните моменти за нашия спорт да са преодолени и отново да изпитаме щастието да работим за ново ниво на развитие на българския хандбал.
Източник: sport-gabrovo.com
