“Дали Трифон не се прибира вече?” Това си мисли Маринка, майката на Туньо Иванов, всеки път, когато по улицата минава кола като неговата… “Видя ли да се задава джип, нещо трепва в мен, разказва леля Маринка. – Знам, че няма как да се върне, ама… Вътре в сърцето си го чакам. Мисля си: ей сега ще извика: “Излизай, госпожа, разнос по домовете!” Така казваше, когато ми носеше торбите с продукти от магазина. Обаче него го няма…”
Приличат си в очите и усмивката. Усмивка, която огрява лицето на възрастната жена, когато говори за своето момче. Туньо, боляринът от Велико Търново, когото България загуби на 13 февруари 2016 г.
За първи път неговата майка се съгласи да разкаже от първо лице историята на железния защитник на четвъртите в света. Такава, каквато само тя може да я опише. “Трифон израсна на село в Горна Липница при моите родители, казва леля Маринка. – Беше си палав и не слизаше от колелото. Той върти педалите, а баба му тича след него с хурката. С баща му си прибрахме Трифон, преди да тръгне на училище. В началото му беше трудно да свикне с града, с автомобилния трафик и цялото това движение. Преди да тръгне на училище, си счупи много тежко левия крак. Неговите другарчета го донесоха на ръце до вкъщи. Два месеца беше в гипс, но веднага след това пак хукна след топката. Хареса го футболният треньор Васил Матев и го взе в отбора на “Етър”.
Матев беше много строг и спазваше стриктни правила. Ако някой получеше три двойки в училище, подстригваше го гола глава. Трифон имаше гъста коса и години наред баба му безуспешно го молеше да я намали. Много се потял, тичайки из двора на село… Е, тя не успя, но при треньора нямаше шест-пет. Като го видя нула номер, мама се радваше: Леле, Трифоне, колко ти отива тая прическа. Бабо, това е за заслуги, отговаряше й той на майтап. Два или три пъти Матев го острига до кожа. Във футбола синът ми беше много упорит. Искаха го почти всички софийски отбори, но той избра ЦСКА. Всички в нашето семейство сме от този отбор.” Така талантливият защитник отива в София, за да се превърне в един от най-обичаните герои в тима на четвъртите в света.
“На телевизора в нашия хол се гледаха всички мачове от Щатите. Апартаментът непрекъснато беше пълен с хора връща се назад в славните времена леля Маринка. Посрещането на момчетата във Велико Търново е най-щастливият ми момент от футболната кариера на Трифон. Радостта беше неописуема. Синът ми винаги е бил обичан от запалянковците. С мъжа ми ходихме при него в Испания, когото Туньо играеше за “Бетис”. Прекарахме там един месец. През цялото време не можехме да направим и две крачки в града, без някой да спре Трифон за поздрав или автограф. Имаше дори кръчма, кръстена на негово име. Годините там бяха прекрасни.” Трифон оставя ярка след във всички свои клубове, но когато слага край на футбола, нещата се променят.
“Много хора му се пишеха приятели, а му забиха нож в гърба, с мъка разказва майката на Туньо. – Изиграха го. Даваше назаем с хиляди. Когато трябваше да си ги получи обратно, онези измамници му казваха: “Дай документ, че ти дължа пари. Нямаш документ, значи нищо не ти дължа.” Истински приятели почти не му останаха. Или, ако са останали, броят се на пръстите на едната ръка…
Трифон трудно преглъща предателствата. Събира в себе си мъката и разочарованията, но никого не напада публично. Голямото му сърце не издържа и той ни напусна, за да заеме мястото си в звездния отбор на небето. Както и в сърцата на всички, които никога няма да забравят как Трифон се раздаваше с екипа на България.
Източник: “България днес”
