Двама от известните футболисти на „Етър“, играли срещу „Интер“ (Милано) през 1974 г. – Георги Василев и Георги Велинов, се срещнаха с „виолетовите“ фенове и споделиха с тях спомените си за паметните битки. Въпреки огромното си желание да присъстват, Стефан Грозданов (който е в Гърция) и Стефан Чакъров (по здравословни причини) не успяха да дойдат, но ще се включат в следващата среща. Няколко часа продължи беседата, в която легендите се върнаха към спомените си и отговаряха на въпросите на феновете. Конкретен повод за срещата бе екипът на „Етър“ от мача на „Сан Сиро“, който неотдавна бе открит и върнат на стадион „Ивайло“.
Георги Велинов: „Има мачове, които вадят от теб неподозирани сили“
„Ние четиримата – аз, Георги Василев, Стефан Грозданов и Стефан Чакъров, сме един набор, родени сме през 1946 г. Лично аз никога не съм имал самочувствието на голям футболист. Идването ми в „Етър“ беше изненада и за мен, защото аз не съм учил футболната азбука на полеви състезател. До 17 години аз бях вратар, малко хора го знаят. Направих тогава в салона по физкултура един опит за задно салто, но паднах на врата си и притиснах гръдната кост. Така приключих с вратарския пост и с волейбола, защото след всяко едно плонжиране това рикошираше. И така от вратар станах ляв защитник, а имах перспектива да стана добър вратар…
Да играя в „Етър“ беше мечта за мен, да не говорим да играя срещу отбор като „Интер“ (Милано). Преди всичко името им ни мобилизира. Много малко мачове е имало, в които си с чувството, че имаш още сили да играеш. Гледаш ги по телевизията и в един момент излизаш да се бориш срещу тях. Това чувство страшно мобилизира. Мачът определено ни вървеше, правех неща, които не съм и сънувал, че ги умея.
Много пъти съм се връщал към тези битки, защото след тях получих фланелката на един от великите футболисти на Италия – Джачинто Факети. В двата мача с тях, когато имаше атака и статични положения пред нашата врата, той се включваше и аз го пазех, въпреки че задачата ми беше да пазя Мацола. А когато аз се включвах в атаките, той се прикрепяше към мен. Имахме единоборства във въздуха и когато някой паднеше, другият веднага му подаваше ръка.
След края на мача на „Сан Сиро“, аз тръгнах с Мацола да му поискам фланелката. В този момент чувам зад гърба си: „нумеро сей!“ Играех с №6 и разбрах, че става дума за мен. Факети ме приближи и сам предложи да си сменим фланелките. Много години по-късно един от моите приятели, с които израснахме от деца и вече не е между живите, ме потърси. Неговата сестра беше голяма акробатка в цирк „Добрич“ и на едно турне в Италия тя се омъжва там и остава. Тя беше болна фенка на „Интер“. На едно европейско първенство Факети беше включен в инициативния комитет и тя му казва: имам приятел в България, който е играл срещу теб. Той се опитва да си спомни и вади снимки от мачовете и казва: това ли е твоят приятел? Когато си дойдоха, тя ми донесе подарък – часовник от Факети.
А съдбата на фланелката… Аз имам две дъщери, малката се роди на 8 септември, когато играехме срещу „Левски“. Като съобщиха по уредбата: Георги Велинов стана днес баща, целият стадион затихна. И като добавиха „втора дъщеря“, последва разочаровано „а-аааа“. Господ не ме дари със син и може би по-добре, защото има много болни бащи да правят синовете си футболисти като тях. Дъщерите ми се караха коя да облече фланелката на Факети и разшиха № 6. Прибрах я и по-късно я подарих на колекционера Веселин Комитов.
На мача в Италия трибуните бяха бетонни и имаше едни бели възглавнички. Отначало публиката им беше много ентусиазирана, но ние дадохме отпор и към 30-ата минута разочаровани, че няма голове, започнаха да хвърлят възглавниците към терена. Пуснахме елементарен първи гол, вратарят Петър Петров подцени ситуацията и не успя да захлупи топката. Имаше равновесие в играта и на почивката треньорът Атанас Цанов даде указания да тръгваме да изравняваме, вместо да се затворим и да търсим нашия шанс при контра. Последва втори гол от засада и трети от дузпа, която си беше симулация на Бонинсеня. Реферът беше испанец, а треньорът на „Интер“ Луис Суарес му беше сънародник…
Чувството да излезеш срещу имена като Мацола и Факети в първия момент е стряскащо, защото те бяха виртуози. Такъв у нас беше Димитър Якимов, ако го помните. Но после идва мотивацията. Човек има скрити възможности и този лимит, който се задържа, преодоляваш го и правиш чудеса…“
Георги Василев: „Средното ни ниво тогава беше като на сегашните ни „звезди“
„Роден съм в Перник, въпреки че някои пишат, че съм бил от Бобов дол. Там по-късно живееха родителите ми. Играх в Сливен, после 6 месеца в „Локо“ (ГО). Преминах в „Марек“, возех се по автобуси и влакове, нямахме много пари в онези времена. Станах голмайстор на „Марек“ през 1968-1969 г. Перспективата ми там обаче не беше голяма, а виждах, че имам качества като футболист. Бях на 21-22 години, в Станке Димитров асовете от отбора ни взимаха младите и обикаляхме кръчмите. Стигаме до една къща в 3-4 ч. пред нощта. Домакинът казва: нямам друго за пиене и извади един дървесен спирт. Сипват на всички, но аз само се правя, че пия, а те ме следят… Изчаках само да свърши годината и с брат ми, който беше също футболист, тръгнахме с влака за София, оттам към Велико Търново. Реших да кандидатствам тук в университета, а ако не стане – в Бургас имаше един институт.
Пристигам тук на игрище „Юнак“, където беше дружеството. „Етър“ тъкмо беше влязъл за първи път в „А“ група и беше на подготовка във Велинград. Сашо Върбанов беше дошъл, Тасев и други футболисти, а треньор беше Йордан Томов – Коми. Сам се предложих. Влизам, председател на дружеството беше Горанчев, той хабер нямаше от футбол. „Кой си ти?“ „Футболист съм, играх в „Марек“, казвам се Георги Василев“. „Не те познавам, има си треньори да решават, но са на подготовка“. Казах на брат ми: „тук няма да стане работата, да поемаме към Бургас“. Тръгнахме си, но след малко един спринтира след нас, Паунов се казваше. „Стой, връщай се обратно!“ Те извадили вестник „Народен спорт“ и прочели, че съм голмайстор на „Марек“ с 12 гола.
Настаниха ме в хотела и след два дни се явих на изпити. И така започнах с „Етър“. Играхме контрола срещу бразилския „Сао Пауло“ и вкарах гол, бихме ги с 2:0, а първото официално попадение вкарах три дни по-късно на „Черно море“, които победихме с 3:0.
През 1974 г. първенството беше много тежко, но взехме четвъртото място, а можехме да станем и трети. Есента не започнахме убедително, но Апостол Чачевски изгради един много стабилен отбор, с много голяма дисциплина. После треньор стана Атанас Цанов. Дали ни е било страх като се паднахме срещу „Интер“ (Милано) за Купата на УЕФА? Абсурд! Ние бяхме мъжкари, с амбиция, минали през различни отбори и имахме самочувствие. Българският футбол в онези години беше много по-силен от сега. В нашето поколение средното ниво на играчите беше на нивото на сегашните най-големи футболисти. Това, което сега определяме като класа, ние тогава играчите от среден калибър го притежавахме. Имахме такива звезди, че аз когато вътре на терена играех срещу Христо Бонев, просто се наслаждавах на играта му.
Не сме излезли срещу „Интер“ с ниско самочувствие, напротив. В първия мач тук определено ги изпуснахме, имахме много повече чисти положения. На реванша го показахме дори с двата си червени картона. Първото полувреме дадохме сериозен отпор и се наложи съдията да тръгне да ни реже и определено повлия на крайния изход. „Интер“ беше изключителен отбор, но над всичко беше любопитството ни, че ще излезем срещу такъв отбор и как ще се представим срещу тях. Респекта го имахме, но това създаваше у нас още повече мотивация да играем на ниво.
Появи се една информация във Фейсбук, че това не била фланелката от реванша с „Интер“. Аз не искам да споря с неоспорими неща. Именно с този екип играхме в Италия. Бъдете спокойни, този екип с №5 е не просто оригинал, а уникат!
Цялата организация тръгна от нас, футболистите. Ние тогава имахме само един екип, който домакинът переше и ни го даваше за следващия мач. А ние искахме след реванша да си разменим фланелките. Поискахме клубът да направи специално за мача на „Сан Сиро“ екип, който да разменим. Моята фланелка си размених с Бертини, с него играехме един срещу друг. За съжаление изчезна някъде, аз съм малко небрежен към тези неща. Беше с № 10, с който игра Бертини, а аз играех с № 8.“
Цветомир Бояджиев (организатор на срещата):
„Преди две години един колекционер ни предложи фланелката на Стоян Коцев с № 11 от реванша в Милано. Купил я е от Сандро Мацола преди много години, но искаше да я разменим за съответен екип на „Интер“, който някой от нашите футболисти е запазил. Едва ли обаче някой би искал да се раздели с такава реликва. Предложихме да я откупим, но той не се съгласи и ни предложи друг колекционер, който има екипа с № 5 на Стефан Грозданов. Сдобил се с него от бившия директор на музея на „Интер“. Впоследствие Анатоли Петров го откри, свързахме се с него и събрахме пари, с които я откупихме. Така тази реликва се завърна във Велико Търново!“
