60 години навършва днес дългогодишният футболист и треньор на “Етър” Ивелин Младенов. Той има зад гърба си 145 мача и 38 гола за “виолетовите” в “А” група плюс още 36 мача и 17 гола в “Б” група. Куп още попадения бележи в останалите турнири и в международни изпитания. Вкарва 2 гола Тайланд и 1 на Южна Корея за етърци, които печелят турнир в Азия под името “Б” национален отбор на България, в срещите от Интертото, в мачове в Португалия, Ирак, дори Ливан… Треньорската му кариера му започва през 1992 г. като играещ наставник на ФК „Лесичери“ във „В“ и „Б“ група. По-късно е в „Етър“, включително и начело на мъжкия отбор, след което основно се занимава с деца и юноши.
Честит юбилей!
Вижте интервюто, Ивелин Младенов ни даде преди време и в което разказва за богатата си футболна кариера:
“Три пъти отказвах на “Левски” заради Велико Търново”
Началото
Започнах на 11 години, като човекът, който ме откри за футбола, бе покойният Димитър Байдаков. Наблюдавал ме е, докато играех любителски волейбол, и явно е видял в мен качества, които са му направили впечатление. По този много случаен начин започнах да тренирам футбол в школата на „Етър“. Минах през всички формации, а тогава след старша възраст бе абсолютно немислимо веднага да попаднеш в мъжкия отбор – имаше много силни футболисти там. Йордан Ценов тогава бе треньор в Лясковец и ме взе в тима си в „Б“ група. 18-годишен изиграх десетина мача във втория ешелон и впоследствие влязох в казармата, а след това заиграх във „Вечвой“ (Елена). Винаги ще съм благодарен на хората в това малко балканско градче – ако не бяха те, може би никога нямаше да продължа да се занимавам с футбол. Радвам се, че треньор на отбора стана Петър Харалампиев – човек, който много уважавам. Мога да кажа, че 90 % от бъдещата ми кариера като футболист на добро ниво дължа на него. Общо взето ме научи на всичко за играта.
Преминаването в „Етър“
Две години бях голмайстор във „Вечвой“ и получих оферта от „Дунав“ (Русе). Бях подписал предварителен договор с тях преди да свърши първенството, но в един момент ме потърсиха от „Етър“. Спомням си, че бе 1980 г. Георги Василев, който тогава беше пом.-треньор на Васил Методиев, ми предложи да се върна във Велико Търново и аз приех – все пак „Етър“ винаги ми е бил в кръвта и това ми бе като сбъдната мечта. Имаше проблем обаче с предварителния договор и бях на ръба да бъда наказан за 2 години. Нещата обаче се разминаха и така започнах една много добра кариера. През същия сезон – 1980/1981, влязохме в „А“ група, като бях обявен за най-добър футболист. Тогава станах голмайстор на отбора, отбелязах 38 или 39 попадения. Когато свърши първенството, получих оферта от „Левски“. Не един, а три пъти идваха представители на гранда да ме агитират да отида при тях, но аз и сега не съжалявам, че отказах. Все пак бях студент тук, исках да си завърша образованието си, а и уважавах хората, които ме приеха да играя в отбора от родния ми град. Помня, че същото лято бяхме на турнир в Индонезия като „Б“ национален отбор на България. Надпреварата бе много силна, но я спечелихме. Всички се представихме силно там, но умората се оказа твърде голяма и започнахме лошо новото първенство. Първо загубихме в Бургас, а след това в мач с другия гранд – ЦСКА, получих тежка контузия, която ме извади за около година от футбола.
Да играеш за „виолетовите“
Осем години бях в представителния отбор на „Етър“. Имаше много сплотен колектив, все мъжкари. Никога не сме се страхували, че ще играем с ЦСКА или „Левски“, никога не сме подценявали по-слабите отбори. Винаги излизахме с мотивацията, че трябва да победим. За мен най-голямото удоволствие беше, когато влизах в тунела на стадиона преди срещата и чувах викането на нашите привърженици. Публиката ме мотивираше изключително, караше ме да се раздавам до край. Беше прекрасно след победа да виждаш хората усмихнати, все пак ние играехме заради тях. Сезон 1987/1988 ми беше последен във Велико Търново. Тогава станах трети при голмайсторите, като пред мен бяха Любо Пенев и Наско Сираков. Това беше голям успех за мен, не ми е било цел, но бях капитан на „Етър“ и страшно се радвах, че успявам по този начин да помагам на тима си. Не очаквах обаче тази година да ми е последна във Велико Търново. Така се развиха нещата, че Георги Василев бе на специализация в Кьолн, а тук беше останал само Стоян Петров. Някои неща в отбора започнаха лека-полека да се разводняват. Получих предложение от друг клуб, а в „Етър“ никой не проведе разговор с мен да продължа да играя за „виолетовите“. Така приех предложението от Габрово, а феновете останаха много разочаровани от моето напускане. Тогава президент на „Етър“ бе човек, който като че ли не се интересуваше особено от бъдещето на клуба. Ако се загледате кои са били на работа там, ще се сетите за какво става въпрос.
Проваленото завръщане
През 1989 започнах да играя в Дряново, отборът беше готов за влизане в „Б“ група. Тогава дойде предложение да се завърна в „Етър“, с мен разговори проведоха Павлин Генчев и Иван Ангелов. Георги Василев също желаеше да се върна, а човекът, който най-много искаше това, бе Красимир Балъков. Проблемите обаче дойдоха от друг човек. Бях си дал жилището под наем, докато играех в габровския регион. Семейството ми беше в Габрово, а искахме пак да се върнем във Велико Търново, щом щях да тренирам и играя за „Етър“. Желанието ми да бъде осигурено място, където да живеем, не бе удовлетворено. Това беше причината да не се върна и евентуално впоследствие да бъда в редиците на този отбор, който стана шампион. Имах голямо желание да се завърна, но нещата не зависеха от мен.
Паметните мачове
Те не само като състезател на „Етър“. Имам един много паметен момент с отбора на „Вечвой“. Ние прекършихме амбициите на клуб като „Спартак“ (Вн), и то на техния стадион. Те бяха с 5-6 национала и явно ни подцениха. Мачът вървеше 1:1, а съдията Георги Цветанов – Баничката даде 6 минути продължение. В последната шутирах от около 35 метра и вкарах за победата. Няма никога да забравя този мач, радостта бе огромна. А и тогава „Спартак“ бяха конкуренти на „Етър“.
С „виолетовия“ екип всеки гол ми е бил важен, но при всяко попадение съм отдавал заслуженото на целия колектив. Няма да забравя мача с „Ботев“ (Пд), тогава „Тракия“. От тази среща зависеше дали ще играем баражи за оцеляване, ако се стигнеше до тях, щяхме да се натресем на „Славия“. Ясно е, че от БФС нямаше да позволят ние да се спасим, а софиянци да изпаднат в „Б“ група. Бях резерва в първите около 25 минути, „Тракия“ поведе, а Георги Василев получи някакъв проблем и трябваше да напусне скамейката. Помощник-треньорът ни не предприемаше никакви мерки, аз не можех да се примиря, че губехме, и сам поисках да вляза. Направих 1:1, след това спечелих и дузпа, която обаче изтървахме. „Тракия“ пак поведе, а дори при 2:2 също отивахме на бараж. Изравнихме, а в последната минута предизвиках нова дузпа, която този път беше вкарана. Помня повече тази паметна дузпа, отколкото головете, които съм вкарвал. Ако бяхме заминали на бараж, отпадахме. По принцип не обичам да говоря толкова за головете, те са плод на колектива.
Успехът в „Интертото“
От самото начало бяхме мотивирани да спечелим турнира, тъй като имаше добър награден фонд – около 15 000 марки, доколкото помня. В тима вече навлизаха някои добри момчета като Краси Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Бончо Генчев, Николай Аранудов, Георги Геогиев… Това бяха все състезатели, които впоследствие написаха своята славна страница в историята на великотърновския футбол. Отборът ни беше една добра сплав от опит и младост и съумяхме да се възползваме максимално от нея. „Интертото“ беше доказателство, че тези млади момчета имат бъдеще. Най-важният мач в турнира се оказа последният – гостуване на Рот-Вайс (Ерфурт). Нуждаехме се от една точка, а беше страшно тежък мач. Оказаха ни голяма съпротива, тъй като също бяха мотивирани заради наградния фонд, но успяхме да удържим 0:0. Бих се върнал и към мача с чешкия „Унион“ (Хеб), който по това време бе отбор на нивото на ЦСКА, най-вече заради представянето на Балъков.Тогава имах лек конфликт с Георги Василев и бях оставен на пейката, като дори ми беше взета капитанската лента. Паднахме с 2:3, като губехме с три гола. Пуснаха ме в игра, момчетата си повярваха и Краси просто побърка защитниците на „Унион“. Ако не греша, той вкара и двете попадения. Бе страшно груб мач, но момчетата не се уплашиха.
Счупената греда
На един от мачовете през сезон 1980/1981 във В. Търново се счупи гредата. Тогава бяхме много силен отбор и обикновено си решавахме мачовете до 15-20 минута, когато вече водехме с 2:0. Този път обаче попадение не влизаше, а в един момент тогавашния ни нападател Иван Русев се блъсна във вратата и счупи гредата. Не ни беше на късмет – може би около половин час мина, докато я оправят, а ние продължихме и след това почти цял мач да се мъчим да вкараме, докато не успяхме в самия край.
Кумир на Краси Балъков
В интервютата си Краси често е заявявал, че като млад съм бил неговият кумир. Специално за Краси и всички мои колеги, с които сме били, мога да кажа само хубави неща. Ще споделя нещо, което съм казвал на малко хора – двамата с Краси вкарахме нещо „бразилско“ в играта на „Етър“ – индивидуалната техника, красотата в играта – хората винаги се радват на техничните изпълнения на състезателите. Краси ми правеше впечатление, че никога не се отказваше, личеше си, че има голямо бъдеще. Това, че се е изказвал толкова добре за мен и е дал такава оценка за работата ми като състезател, ме радва изключително. Все пак целият свят знае Красимир Балъков от мачовете му в националния отбор и в Бундеслигата. С него се уважаваме много, дано успее като треньор. Сега му е все още трудно да наложи в България своето мислене, но той е упорит и смятам, че ще успее – бавно, но славно, както се казва.
Равносметката
Благодарение на представянето ми в „Етър“ заслужих уважението на обществеността във Велико Търново и имам авторитет. Заслужих уважението на хората – те знаят, че като се захвана с нещо, съм сериозен. Когато кажа нещо, наистина го изпълнявам. Завърших и образованието си тук, не съжалявам, че не отидох в „Левски“. Имах и доста проблеми, естествено. Но все пак аз съм роден в този град, животът ми мина тук. Благодаря на обществеността за това, че през цялото време ме е подкрепяла, а за някои неща все още ме подкрепя.
