Игор Кислов е първият чуждестранен футболист – шампион на България. Стори го с “Етър” през 1991 година. Кислов беше сред играчите, които се радваха на любовта на феновете заради своето себераздаване на терена. Сега Игор Кислов, който миналото лято навърши 50 години, живее в Полтава. Предлагаме ви едно негово интервю отпреди време (със съкращения), дадено за “Полтавщина спорт”, в което разказва интересни спомени за престоя си във Велико Търново и за своята богата кариера.
– Игор, в детството си сте играл хокей, дори за сборния отбор на Донецка област. Как футболът победи в кариерата ви хокея?
– Живеех в Донецк, където активно се развиваше футбол и хокей. Аз играех за хокейния “Уголек”. От него излизаха класни играчи и почти винаги бяхме градски шампиони. Когато станах на 15-16 години, трябваше да избирам. Влечеше ме и в двата спорта. Играех футбол в школата на “Шахтьор”. Когато донесох първата си заплата, баща ми ме попита: “Да не си ги откраднал тези пари?”. Тогава не знаехме, че футболистите получават добри пари. Ние хлапетата имахме любов към футбола, желание да се развиваме. Баща ми работеше в мината и получаваше 650 рубли, струваха ни се огромни пари. А аз ги донесох още с първата си заплата, за 17-годишно момче беше голяма сума.
Забелязаха ме и не съжалявам, че избрах футбола. А хокеят… Когато бях шеф на управата за младежта и спорта в Полтава, в съботите можехме да караме кънки на лед, ние си правехме отборчета и играехме хокей. Даже си купих хокеен екип. Сега, след като ми направиха операция на коляното, вече не играя. Но ме влече…
– За какво похарчихте първата си заплата?
– Дадох я на майка си. Мен тогава ме интересуваха само две неща – топката и бутонките. Тогава и 20 рубли бяха цяло състояние. В Донецк се тачеше миньорският труд, баща ми очакваше да стана миньор. Помня един случай – играехме с дубъла на “Динамо” (Тбилиси) и паднахме с 0:1. Аз играех под чуждо име – аз съм блондин, а играех с фамилията Черный. И след мача ни спуснаха в шахтата и като видях условията там, казах на баща ми, че със съд да ме вкарат, няма да отида там. Това е адски труд.
– Как се оказахте във “Ворскла”?
– Играех в дубъла на “Металист” (Харков), когато Виктор Пожечевски ме покани в Полтава – малък и уютен град. Едва след като дойдох във “Ворскла”, ме искаха и “Торпедо” (Москва), “Ростов на дон”, неведнъж ме каниха от “Шахтьор”… Ние бяхме във втора лига, а пълнехме стадиона.
– След края на кариерата не ви ли поканиха да работите за клуба?
– Нещо повече, през 2003 г. дори бях назначен за старши треньор. Но докато дойда от Киев до Полтава – буквално за няколко часа, вече ме бяха свалили от поста. Помня, че когато се срещах с Бойко, тогавашния шеф на спонсора “Нефтегаз”, той ме попита каква заплата искам. Дори не знаех какво да му отговора. “10 хиляди евро месечно нормално ли е?”, пита той, а аз му казах, че за мен най-главното е да работя.
– Как възникна идеята да отидете в България?
– Отдадох 6 години от живота си на българския футбол. Има и прекрасни моменти – станахме шампиони на страната, взехме купата, играхме за КЕШ. През 1989 г. с “Ворскла” отидохме на подготовка в България. Там играхме с “Етър” (Велико Търново). Двата града са побратими, даже и досега в центъра на техния град има кино “Полтава”. Загубихме с 1:0, но след мача техният треньор Георги Василев ме попита нямам ли желание да пробвам силите си в ново първенство. Но в началото не ме пуснаха и първи отиде Шарий. Този етап считам за най-добрия в кариерата си. Запознах се с такива личности като Христо Стоичков, Красимир Балъков, Илиян Киряков, Трифон Иванов, Наско Сираков и други звезди на българския футбол. Те оставиха ярка следа в световния футбол, достатъчно е да си спомним САЩ-94, където блеснаха ярко.
За легендата Стоичков се носеха разни истории. Ето една: върви той из летището и вижда “Pan American”. И казва удивено: “Леле, какви самолети правят тези панамци!”. Влизаше в бара, харесваше там едно момиче. Затваряше вратите и поръчваше уиски за всички. Няколко пъти попадах в такива ситуации, но си казах “карай”… Но Стоичков е душа човек. Никога нищо не е отказвал на приятелите си. Още пазя неговата фланелка от “Барселона”, която ми подари.
Навремето си записвах интересните тренировки в дневник. Начело на “Етър” беше водещият български треньор Георги Василев, който е завършил Кьолнската школа. Аз тогава не разбирах защо на тренировка по 40 минути загряваме. Чак с годините осъзнах, че за две години, когато бяхме шампиони и водещ отбор, в отбора ни нямаше нито една сериозна контузия!
– Как се озовахте в Тунис?
– След две години в “Етър” започнаха промени. Много футболисти напуснаха и за мен дойде оферта от Тунис. Имаше един мениджър Рибейро, който прати Балъков в “Спортинг”. Ние трябваше да пътуваме затам двамата, но след шест месеца в Тунис вече ми се прибираше вкъщи. Заплатата в Тунис беше огромна, но ме излъгаха, защото я плащаха в местна валута. Кацаме в Тунис – посрещат ме като Марадона! Фенове, медии, интервюта… Шефовете на клуба донесоха в хотела една торба с пари и я сложиха в ъгъла – хонорар.
Бях шокиран от първите дни там. Влизам в тоалетна – там няма нищо, няма хартия. Има само една бутилка и кърпа, не зная защо. Излизам – фотоклетката сработва. Тоалетна хартия нямат, а фотоклетки имат! На втората седмица отидох при президента и му върнах чувала с парите, като казах, че не ми се остава. Но не ме пуснаха веднага.
Вървя из града с дъщеря си на ръце, а тя е бяла блондинка. А те имат поверие – ако целунеш бяло дете, чака те щастие. И всички ме дърпат, тълпа, чудя се как да избягам. Те се чудят защо се дърпам, а аз не знаех поверието. Затова пък бях наясно, че там има проказа… Друг случай – отиваме семейно на пазар в Сфакс. Меря пантофи, оглеждам се – дъщеря ми Илона я няма! Гледаме се с жена ми, не знаем какво да правим. Язика не знаем. След пет минути – водят ни я, взели я, разхождали я по пазара, накупили й подаръци… Тръгнах си от Тунис с голямо облекчение.
– И после отново България и отново “Ворскла”…
– Аз изобщо не планирах да се връщам в Полтава, имах интересно предложение от ЦСКА. В същото време говорих с Пожечевски, който ми каза, че отборът е влязъл във Висшата лига. Ние с “Етър” играем срещу ЦСКА и Георги Василев ми казва, че ме канят в ЦСКА при същите условия като във “Ворскла”. Отидох на разговор със спортния им директор, но не можа да ме убеди. После се чувахме с Василев и Жоро ми казваше, че съм сгрешил като не съм подписал с ЦСКА. Върнах се у дома.
– Как отбор като “Етър” от малък провинциален град успя да стане шампион в борба с грандове като ЦСКА и “Левски”?
– Причина е, че бе сформиран отбор от местни кадри, истинска плеяда талантливи играчи – Илиян Киряков, Цанко Цветанов, Бончо Генчев, Красимир Балъков – все национали. Плюс треньора Георги Василев – тогава още млад и перспективен – успя да ги обедини и да постави висока цел! Отначало не ни приемаха като сериозен отбор. “Левски” и ЦСКА се дебнеха и ни изпуснаха напред. Но след шампионската титла разпродадоха играчите и “Етър” западна…
– От кой мач в кариерата ви са останали най-ярки спомени?
– С “Кайзерслаутерн” за Купата на шампионите. И един финал за Балканската купа с “Етър” в Гърция. Вкарвам гол, домакините изравняват. Вкарваме втори, съдията не го зачита, а накрая ни бият с измислена дузпа. Не можахме да станем балкански шампиони. След мача футболистите на домакините дойдоха в нашата съблекалня и ни казаха, че сме заслужавали да спечелим, но… Интересно беше и когато с Пожечевски попаднах на Азиатските игри в националния отбор на Туркменистан. Баща ми после се шегуваше, че не знаел, че има син туркмен. Представете си – всичките дребни и черни, а до тях аз – висок блондин. Стопроцентов туркмен!
– Навремето Иван Шарий направи прощален мач. Защо нямаше бенефис на Игор Кислов?
– Имах такава идея, но после размислих. Имаше даже и приятели-спонсори. Но кого по-напред да поканя, един ще може, друг няма да може. Въпросът бе и срещу кого ще играем – вариант бе “Динамо” (Киев). Но още не е късно да се помисли за бенефис.
– Откъде се появи прякорът ви Киса?
– От фамилията. Когато играех за Купянск, ме извикаха да играя срещу олимпийския отбор на СССР. Отидоха да видя базата, а там имаше много котки. Взех една в ръце и оттам тръгна – Панчишин ми измисли прякора Киса.
– Най-куриозният случай в кариерата ви?
– Наш треньор по едно време в “Етър” стана Цингов, навремето е играл в Гърция заедно с Блохин. На тренировка бягаше с нас. Веднъж получавам топката на фланга и поисках да пратя пас на отсрещния фланг. Стрелям силно, но изведнъж пред мен се озова Цингов и топката силно го удари в ухото. Той падна, всички го наобиколихме, а той като стана, казва: “Още давам заето! Нищо не чувам”.
– Ако ви предложат работа в клуб по избор, кой бихте избрали?
– От детските години ми харесва “Барселона”. Харесва ми тяхната философия на игра и стил. Ето това е клуб в пълния смисъл на думата.
