100 години “Етър”
…Магнетофонната лента – от старост, защото е вече на повече от четиридесет, се върти сякаш все по-трудно. Записът върху й ми е пратен от приятеля ми Тихомир Манев, син на един от най-големите търновски вестникари Илия Манев.
А мъжкия глас, който прослушвам пак, и пак, и пак, за да чуя най-ясно реченото, е по северняшки мек, песенен, плътен. И е на Иван Симеонов. Склонил с драгост да сподели спомените си за Емилиян Станев година подир смъртта на писателя. Било през 1980-та.
Да ви запозная с Иван Симеонов. Прякорът му е Вачока, старите търновци гальовно казваха тъй на всички обични им Ивановци, Иванчовци – Вачо. Та от Вачо – Вачока… Биографията му е като на ДжекЛондоновски герой. Бил моряк, обиколил света; бил и бояджия. Второто – да не го одумват, че нарушил семейната традиция. Защото е син на Никола Сърбина – и той бояджия. И то какъв!
Вачока обаче, това е много по-важното в историята, е и връстник, и пръв приятел още от детство на Емилиян Станев. Който пък до 1934-а, когато бива кръстен Емилиян Станев от главния редактор на прочутия нявгашен вестник “Литературен глас” Д. Б. Митов, по кръщелно свидетелство е Никола Станев.
Освен туй са и съмахленци – живеели на ул. “Черковна”, на “гърба” на хана на Хаджи Николи. По стръмната днешна, а и навремето ул. “Никола Златарски” се спущали към малкото площадче, под което пък – подир слизането по върлите стълби – човек се озовава на площад “Баждарлък” – (сега “Велчова завера”).
Вече възрастният Емилиян Станев честичко казвал: “Пълен съм със спомени!” И още – “За мен детството бе непрекъсната красота!”
И като малчуган зиме карал до премала кънки, а лете, разказват Илия и Мария Манева в книгата си “Аз съм тук” – играел футбол. Ляв защитник в махленския отбор от Самоводската чаршия, от уличките до, над и край Самоводския пазар, зад Старите хали. Най-големите им съперници били връстниците им от улица “Офицерска” – днес “Хаджи Димитър”.
Ала да чуем думите на Вачока. Защото и той останал като любимия си другар пълен със спомени. И най-важното – с бистър ум!
Ето частица от тях. С леко разместена от мен последователност на споделеното:
“…Откога се знаем ли? Амчи от сдемгодишни… Играехме наедно, щото сме комшии, къщята ни бяха наблизо.
Техните го държаха по-изкъсо. Малко по-буен беше и баща му не го пущаше много да играй. Ама неделен ден не го спираха.
Баща ми беше бояджия. На публичния дом, дето е описан в “Търновската царица” (бил на ул. “Опълченска” – бел. моя, Ив.Т.), той я писа фирмата. Тя беше тъй: “При двата бели гълъба”. И нарисувани как се целуват. Отдолу – името на съдържателя.
… И на футбол сме играли. Той и в “Етър” игра. Има го на една снимка с Управителния съвет. Скоро честваха годишнина на отбора – аз го видях! Никой не го позна, само аз…”
Длъжен съм да поясня в интерес на точността. Никола Станев се преселва със семейството си от Търново в Елена през 1921 г. Другаде изписват 1922. Тогава е бил на 14-15. А рожденият ден на “Етър” е две пролети по-късно. Тъй че няма как да е сред етърците-основатели, нито в Настоятелството. Но пък че е бил сред тарторите на по-малките клубове, от чието сливане пониква “Етър”, бил е! Не се съмнявайте.
Защото футболните страсти здраво държали Колю Станев от 1914-та до 1921-ва. Колю – малкият на ръст момчурляк, който винаги влагал кибритлийския си нрав, борбеност и трудно сравнима амбиция да е все сред най-добрите, сред първите. И във футболните надпревари…
Писателят ни напусна през 1979-та. Вачока си отива малко подир него. Ала сладкодумието, спомените, спортът и “Етър”, разбира се, продължават да пренасят през времето историите на тези двама необикновени мъже.
Велика сила са паметта, буквите и думите!
Иван ТОДОРОВ
