“Има една улица, на която рядко изгрява слъне, какъвто и сезон да е навън. Има една улица, която в своето начало беше малка, тясна и прашна, но към средата вече бе застелена с паве, което пък водеше до гладък път с изпънати тротоари и склон покрит с величие. За един период от време тази улица бе най-красивата в България, а по нея гордо крачеха всички нейни обитатели – гордеещи се с всяка част от нея. Имаше една улица, която бавно, но методично изкачваше своя склон достигайки върха. Там къщите бяха от злато, асфалта бе гладък, като стъкло. Тълпите заливаха нейните тротоари, а виковете им отекваха чак до полунощ. На тази улица всичко бе спокойно. Хората живееха в хармония, а животът по нея течеше, като добре смазана машина.
Достигнали върха, обитателите мечтаеха за нови висоти и смело крояха планове, как ще ги покорят! Да обаче, както често се случва в живота – върхът се оказва най-нестабилната основа, която се клати, рони, на която духа и вее и на която, ако бързо не намериш способ да се задържиш, единственият път остава надолу. Така привидно и неусетно на нашата улица последва първият наклон. В началото лек и полегат, а в после все по-стръмен. Силното слънце на тази улица греело силно до сега, бе заменено от купести облаци. В началото заели части от синьото небе, в последствие погълнали го изцяло.
Засилени от склона, мнозина скочиха в движение водени от страха към неизвестното предпочели да се върнат там, където все още пече силно слънце, къщите са от злато, а хората не познават вкуса на неуспеха. Макар и да не помръдваха – те останаха там завинаги. Дурги пък продължиха да хвърчат надолу с надеждата, че след всяко спускане идва баир и след всеки дъжд изрява слънце. Но след няколко трагични спирки, обзети от безнадежност, слязоха и останаха там завинаги, макар, че имаха билети чак до края. Влакчето на ужасите оредеяваше и хвърчеше бясно все по-надолу към тъмни низини, където въздухът е студен, пясъци се набиват в очите, а пътя става все по-непредвидим. От добре наредената улуца с високи, стегнати къщи бяха останали схлупени барачки, бедни наглед, с полу разкрити покриви. Влакчето летеше все по-бързо, а ужасът ставаше все по-непоколебим. Хора скачаха в движение, други даваха шанс до следващата спирка, но и там с големи букви бе изписано с черна боя ,,Мъка” и те слизаха в отчаяние.
Но имаше една тълпа мъже, която не мълчеше. И с тях една тълпа хлапета чакащи сигнала. Те бяха решени да стигнат до края. Това бе нашата улица, каквото и да ни чакаше накрая щяха да го посрещнат или с прехръдка или с юмрук! По спирките разказваха на чакащите ,,Следващ превоз за по-добри времена” че там – назад по пътя идват от слънчево място, където хората се прегръщат от радост, където се пеят песни и всички живеят в хармония. Те уверяваха, че края на мрака е близо и че скоро и на нашата улица пак ще напече. Всички те бяха пътници. Ту събираха нови, ту губеха стари. Но ядрото се запази. Те вярваха, те усещаха, че може. Те знаеха, че ако и те слязат всичко бе изгубено. Там където и да спре кошмарът, никой нямаше да е чувал за тях. Щяха да бъдат забравени, а прекрасната улица, щеше да е една кална тясна пътека, която гората бавно щеше да заличи.
Но забравяха най-важното: те бяха пътници, но не караха влака. Там, в кабината му, обляни в лъжлива светлина се сменяха по ред различни машинисти. Които увещаваха, че още на следващата спирка ще напече и улицата от кална отново ще стане чиста, по нея отново ще се разхождат усмихнати хора и склона към върха е ей там, зад завоя! Мъжете вярваха на всеки следващ и за всеки следващ. Но слънчевата спирка така и не идваше. Те въртейки волана се сменяха по път, а мъже скачаха в движение отчаяни от непрогледен мрак, в който единствено мъждукащите пламъчета на надеждата събрани в едно даваха малък пламък вяра. Машинистите се сменяха, трети, пети, девети. А пътуващите намаляваха от хиляди на стотици…до десетки.
Днес влакчето на ужасите пътува все надолу – години наред. На него в отчаяние хората се разделиха на групи по всичките му страни. На предните седалки са тия, които вперили поглед в предното стъкло чакат да видят първите лъчи. Те са малцина. В средата пък се возят онези, които дълго време заемаха първите седалки, но агресивната реалност ги изтегли все по назад. От средата към края най-многобройната тълпа са представители на черното бъдеще. Те са много и най-гласовите. Те пеят в един глас и се подкрепят по между си, а песните им са по-черни и от на опело. Те имат решение и сочат проблемите, крещят имената им, но и те като всички в това влакче на ужасите са просто пътници. Днес влакчето лети без посока. Светлините му са отслабени, а воланът почтни не се върти. Първите редици намаляват. Последните бързо поглъщат средните, а вонята на умряло се усеща и от най-запушените носове.
На прага сме на новия футболен сезон. Нашата улица се казва ЕТЪР! Ние сме от Велико Търново и в момента сме малцина. Невървежа е достигнат до брадичката и еднвам се диша, но докато можем да отваряме уста, ще крещим името на любимия си отбор, ще опитваме да борим проблемите му и няма да бъдем от онези, които го хванаха паднал на земята и не спират да го ритат!
Този сезон на фона на сивата монотонна реалност ще бъде по-различен от всички. Отдавна минаха времената, когато хората бяха повече от седалките. И това никога няма да се върне. Днес сме малцина. На връх юбилея вятърът ни клати от всички страни, но най-вече ни набива надолу. Чакаме месията – машинист да раздвижи волана, докато все се намира волан, но пък не се намират месии.
Нашата улица се казва ЕТЪР! Ние сме от Велико Търново, зовем се Боляри и ще се бием с това, което разполагаме и за това, което силите ни позволяват!
Нашата улица се казва ЕТЪР! И на нея останаха най-издръжливите и вече побъркани мъже, но още верни на отбора! На нашата улица рано или пък както често става – късно, отново ще изгрее слънце и ние ще бъдем онези, които ще дадат историята в ръцете на новите изпълнили дълга си въпреки всичко, въпреки всички!
Тази година на стадиона ще е трудно, но Ние ще останем там ДОКРАЙ!
НАШАТА УЛИЦА СЕ КАЗВА ЕТЪР И НИЕ СЕ ЗОВЕМ БОЛЯРИ! ОТ ПЕЛЕНИТЕ ДО ПРЪСТТА!”
автор: Пламен ГЕРОВ
