Окръжният прокурор на В. Търново Емил Денев ще отбележи днес 35 години от първия си старт – рали „Ивайло“. В личната си сметка има 12 шампионски и 6 вицешампионски титли, както и два бронзови медала. Носител е на Адриатическата купа в генералното класиране през 2003 г., което върхът в кариерата му на международната сцена. През 2011 стана Спортист на годината на В. Търново. Емил Денев е двукратен шампион в рали кроса през 1999 и 2002 г., шампион в Адриатическата купа в клас А/5 през 2002 г. Шампион на България на рали за 2003, 2005, 2006 и 2011 г. Първенец в планинския шампионат през 1997 и 2005 г. М.г. беше най-трудната и несполучлива за Емил Денев. Завърши с бронзов медал в класа на рали, но с една сравнително тежка катастрофа. В спортните среди Денев е известен като Прокурора, а сред прокурорите в цяла Европа е единственият автомобилен състезател, при това активен.
– Г-н Денев, какво си спомняте от първия старт в кариерата Ви?
– Първият ми старт бе рали «Ивайло» на 25 февруари 1979 г. Беше на сняг, за моя голяма изненада и страх. Това бе зонално състезание, но имаше голям брой състезатели, майстори на спорта, известни фигури като Наско Чайката, Николай Стефанов и др. Първо състезание на сняг означава нещо много за един пилот, който тепърва прохожда. Първоначално трябваше да бъда навигатор на Любо Джонов. Идеята бе да пилотираме с неговата «Шкода», с която бе спечелил предната година състезание в класа си. В последния момент на самите прегледи в СБА той се отказа да караме с неговия автомобил поради липса на подходящи гуми за снега и тогава известният художник Жоро Пенчев ме попита защо се притеснявам, че мога да участвам с моя автомобил. Останах изненадан, защото не знаех за тази възможност. Не се зачудих въобще, написах номера на моята кола, сменихме заявката и в един момент аз се озовях пилот, а Любо Джонов навигатор. По трасето бях минал само по две от скоростните отсечки – «Керека» и «Присово-Велчево». През първата отсечка «Джулюница-Горско Ново село» ми се наложи да мина за първи път по време на самото състезание. Движехме се много добре, докато при един от завоите при Драгижево не послушах навигатора си, изпуснах завой и излязохме в снега. След 1-2 минути публиката ни избута, върнахме се обратно на трасето. На следващата отсечка автомобил пред нас бе трудно подвижен, имаше коловоз и не можехме да го задминем, загубихме много време и завършихме на 9-о място в генералното класиране и на 4-о в класа, което бе голям успех с оглед на всичките проблеми. Това бе първата ми закалка, изключително преживяване, имаше много публика. През април участвахме в първо състезание от републиканския шампионат «Пирин-Благоевград». Там бях със стартов № 141 от общо 180 състезатели. Така започна моята спортна кариера.
– Кога постигнахте първата си победа в рали състезание?
– През 1983 г. на рали «Бъчваров» в Севлиево, където се класирах първи в моя клас и 6-и в генералното класиране при конкуренцията на много силни автомобили, включително от група «Б» и «А». Успяхме да победим 2 автомобила от тази група и направихме фантастично каране, особено на отсечката, която беше макадамова. Макадамовите трасета са ми слабост. През 1983 г. на рали «Септемврийци» със Светльо Радков участвахме за лиценз и завършихме пети в генералното и първи в класа си и придобихме лиценз. След това той започна своята самостоятелна кариера. През 1984 г. кандидатствах и ме приеха в Централен автомобилен клуб на МВР в София, където изкарах 2 сезона. Бях и навигатор, и пилот, сменяхме си местата, такава беше тактиката на клуба. Приоритетен пилот бе Стоян Колев, лека му пръст. През 1985 г. имах щастието на рали «Стари столици» да бъда навигатор на Стоян Колев. От там дълги години датираше нашето приятелство. След това няколко сезона пропуснах активно участие. Карах епизодично в 1-2 състезания на година, докато завърша висше образование. От 1989 г. започнах наново активна дейност като навигатор на Венцислав Генчев. Карах в републиканския шампионат по рали. През 1991 г. се присъединих към Светльо Радков в клуб «Автотранспорт» /София/, където той се състезаваше. Светльо ми предостави негов автомобил, за да мога да участвам в пистовия и планинския шампионат. Това бе старт на активната ми състезателна дейност.
– Как се запалихте към автомобилния спорт? Това детска мечта ли беше, или съдбата Ви свърза със състезанията?
– Сигурно е било детска мечта, защото още като малък, като чуех да бръмне автомобил и сърцето ми се преобръщаше от вълнение. Като спреше автомобил на нашата улица, отивах до него да оглеждам, искаше ми се да седна в него. Чаках да запалят двигателя и заставах до ауспуха. Много обичах да ми мирише на бензин. От малък обичам да гледам и да рисувам автомобили. От много малък се научих да карам. На 7-8 г. един мой приятел, много по- възрастен от мен, ми даваше да управлявам неговия автомобил от другата седалка. Научих се да държа пътя. На 13 г. шофирах без проблеми, макар и леко в нарушение. Най-интересното беше, че вътрешно в себе си аз успявах да се въздържам, да не искам да карам бързо, а да се науча да карам добре и след това да карам бързо. Така устоях до 18-ата година, когато взех книжка. Първата година не съм вдигал повече от 80 км/ч.
– С какви коли се състезавахте през годините?
– Първият ми старт бе с бащиния автомобил ВАЗ 2101, който беше едва на 8000 км. След това съм управлявал ВАЗ 2105, Лада Самара, Опел Корса, Ситроен Саксо, Шкода. Сега се състезавам с Рено Клио.
– Рали, писта или планинско? Има ли любимо първенство Емил Денев?
– За мен царицата на автомобилния спорт е рали шампионатът, но мога да кажа, че участието ми в рали кроса ми е помогнало изключително много за подготовка и за придобиване на умения за пилотирането. Рали кросът е изключително атрактивна дисциплина, комбинация между писта и рали. Кара се върху 1/3 макадамова настилка, другата част е асфалт. Много често при лоши атмосферни условия се кара върху кал.
– Как успявахте да съчетаете работата Ви първо в полицията, след това в следствието, а сега в прокуратурата със състезанията?
– Спортът на високите скорости възпитава самодисциплина, нямаш право на никаква грешка, когато караш със 160-180 км/ч, защото от това зависят много съдби. В служебната ми работа от моите действия също зависят съдби. Затова нямам право на грешки и на двете поприща. В работата си стремя да не допускам дори и козметична грешка, защото не мога да позволя да уронвам авторитета на институцията, в която работя. Учудващо и за мен навсякъде, където съм работил са гледали положително на това мое увлечение, на тази любов към автомобилния спорт. Не съм срещал нито една пречка, винаги съм бил подкрепян от моите ръководители. През 1985 г. аз бях първият служител на милицията, който организира състезание в България със служебни автомобили. То съчетаваше майсторско управление и стрелба и там аз също спечелих първо място. В следствения отдел, където съм работил, на стените ми имаше окачени флагове, купи, грамоти. 14-15 г. откакто съм в прокуратурата имам абсолютната подкрепа на колегите, много често се е случвало да ми вземат дежурство, за да мога да отида да се състезавам. Стискали са ми палци.
– Кой е автомобилът, който бихте искали да карате в рали шампионата?
– Мечта на всеки пилот е да кара автомобил от група R, с подредена скоростна кутия, с модификации и подобрения по двигателя и ходовата част. Поради липса на финансови възможности досега съм пилотирал коли в по-слабия клас, където е по-евтина поддръжката. Не бих казал, че и моят автомобил е лош, но той е стандартен, сериен автомобил, мощността му е ниска. Не знам съдбата какво ще отреди, но все още тая надежда, че някой ден мога да седна в такъв автомобил. През годините, когато съм бил в най-големия плам, ако имах такъв автомобил, сигурно щях да имам много по-големи успехи.
– Любимото Ви трасе в България?
– Много интересни трасета има, но най- много ми допада рали „Твърдица“ и особенно едноименна отсечка, която е много технична. Това е отсечка за пилоти, а не за автомобили. Осеяна е с много завои с различна сложност, където може да се прояви най-голямото майсторство на пилота и не зависиш толкова много от мощността и динамиката на автомобила. През 2005 г. със Ситроен Саксо N2 на спускане по време на дъжд дадохме трето време в генералното класиране, като след нас останаха много мощни автомобили, каквито мечтаех да карам. Любимото ми трасе е мокрото. Причината е, че първата ми катастрофа в живота ми стана на мокро, но след това успях да преодолея страха от мокрите трасета.
– През всичките тази години какво сте загубили, печелейки титли и купи?
– Все още не съм анализирал, но смятам, че спортът като цяло дава, а не взема. Дава увереност, спокойствие, доброта, самочувствие, все благородни неща. Ако е взел, е взел от семейството ми, което е било лишено от моето присъствие и не е получило много неща, които е трябвало да има. Въпреки това то винаги ме е дарявало с невероятна подкрепа. Винаги съм срещал подкрепа от приятелите, помагали ми да участвам абсолютно безкористно, без да го афишират, от механиците. Абсурдно е без приятели човек да съществува в този спорт, и то в продължение на такъв дълъг период от време. Финансовата част, паричното измерение, нямат никаква стойност. За мен имат стойност човешкото отношението на приятелите, които са ми помагали през годините, подкрепата, в голямата си част морална. Аз ценя именно такива отношения. В по-ранните години често се е случвало с механиците да спим в автомобила, защото не можем да си позволим хотел, да се лишим от тренировки, понеже няма пари за бензин.
– Само автомобилът ли е от значение за успех в рали първенствата?
– Симбиозата между техника, жива плът и мисъл са много важни. Вярно, техническата поддръжка на автомобила, неговите характеристики, са изключително важни за успеха на един пилот, но ако нямаш плам, желание да пилотираш за победа, самият автомобил няма да помръдне от мястото.
– До колко чувството за самосъхранение може да повлияе на пилота?
– Отговорността и чувството за самосъхранение държат пилота нащрек. За съжаление има моменти, в които преценката закъснява и събията изпреварват мисълта, затова се случват понякога инциденти, но водещото при мене е да се кара разумно, защото един флаг или купа не могат да се сложат на едно ниво с човешкия живот.
– Сигурно е имало моменти, в които сте си казвали „край, спирам”?
– Много са били. През последните години натежаха умората, финансовите проблеми, а и проблемите с организацията на шампионата, но като че ли не е дошъл моментът да закача ръкавиците на гвоздея.
– През последните години отделяхте премията от анкетата „Спортист на годината“ за подрастващи състезатели от В.Търново…
– Това е въпрос на лично възприятие, на виждане. Преценил съм, че тези деца имат нужда от подкрепа. Аз съм зрял човек, имам си професия, получавам заплата, мога да си позволя да заредя бензин и да купя гуми за състезанието, докато тези деца чакат някой да им помогне. Това беше един жест, който можех да направя, за да почувстват децата, че се оценяват постиженията им и някой мисли зя тях.
– Миналата година не беше от най-успешните за Вас…
– Беше може би най-трудната и несполучлива. Завърших с бронзов медал в класа на рали, но с една сравнително тежка катастрофа. Благодарение на съдбата всичко мина благополучно. В тази връзка искам да благодаря на моя приятел и механик Йордан Николов, който сам направи така, че автомобилът ми сега да е като излязъл от завода.
– Оставате ли в СК „Мегапорт“ и през новия сезон?
– Все още има неизвестност дали Мирослав Ангелов ще поднови участието на „Мегапорт“ във федерацията. До края на март ще се изясни за кой клуб ще се състезавам. Имам предложения от „Етър Рейсинг“, „Хобикар“ /Русе/, „Ефко рейсинг“ /Казанлък/. Ноензависимо за кой клуб ще се състезавам, аз карам за В.Търново. Навсякъде казват: Емо Денев и Богомил Ненов от В. Търново.
