Емил Денев започна своя рекорден 45-и сезон в активния спорт като автомобилен пилот. В личната си сметка има десетки шампионски титли, носител е на Адриатическата купа в генералното класиране през 2003 г., което е върхът в кариерата му на международната сцена. Избран е за Спортист №1 на В. Търново за 2011 г.. Роден е на 21 април 1958 г., дългогодишен следовател и прокурор до пенсионирането си м.г., но и днес 66-годишният Емо Денев продължава в автомобилизма и е пример за младите. В събота той представи новото си „Рено Клио“ с думите: „Обещавам да запазим новия автомобил в този му вид, само че върху него ще има още доста шампионски купи“…
– Г-н Денев, помните ли броя на шампионските си титли?
– Шампионските са над 22, а вицешампионските и бронзовите медали вече не ги и помня… За 50-годишнината от началото на кариерата си ще си направя списък (смее се). Целият ми хол е пълен с купи, статуетки и грамоти.
– Какво си спомняте от първия старт в кариерата Ви?
– Помня всичко, все едно че беше вчера. Беше 25 февруари 1979 г. и карах с първата ми лична кола – едно жигули, което беше само на 8000 км и още с оригиналните си всесезонни гуми. На всичко отгоре заваля сняг! Трябваше да караме с шкодата на моя навигатор, като той трябваше да кара, а аз да съм му навигатор, но в последния момент той се отказа. Записах номера на моята кола, сменихме заявката и в един момент аз се озовях пилот, а Любо Джонов навигатор. Беше уникално състезание. Дадох второ време на първата отсечка, амбицирах се повече, отколкото трябва, и на втората излетях от трасето. Бях едва 20-годишен. Хората ме избутаха обратно, наваксахме изоставането. Но в последната отсечка застигнах един москвич, той караше бавно в коловозите и нямаше как да го надмина. Завърших пети в класа си и девети в генералното класиране.
– Как се запалихте по автомобилния спорт?
– Още като малък обикалях автомобилите и ходех да гледам тренировките на националния отбор в Шемшево. Гледах батковците и така бензинът влезе във вените ми.
– И кога постигнахте първата си победа в рали състезание?
– През 1982 г. на рали „Бъчваров“ в Севлиево. Станах първи в моя клас със жигулито и шести в генералното класиране. Доста по-класни автомобили останаха след нас.
– С какви коли се състезавахте през годините?
– Жигули, Лада, Лада Самара, Шкода Октавия, Ситроен, Рено… Доста са. С Рено Клио съм от 2008 г. А тази кола закупихме м.г., понеже останахме без автомобил, който беше унищожен. Моите механици от Варна Пламен и Златин сътвориха чудо – за 9 месеца направиха това бижу. Отговаря на всички изисквания на FIA за съответната марка и модел. Изключително благодарен съм за подкрепата на моя навигатор Тодор Йорданов. Финансовата реализация бе с помощта на „Бурлекс“, с моя помощ и най-вече с труда на Пламен и Златин от PSA Auto – Варна.
– Рали, писта или планинско? Има ли любимо първенство Емил Денев?
– Рали спринт и планинско. Пистата не ми е приоритет, тази година ще участвам на планинския шампионат и в някои кръгове от рали шампионата.
– Имате ли любимо трасе в България?
– Всичките са ми любими. В Твърдица отсечките са много технични, Сливен, Шумен… Обичам ги всички.
– Остана ли Ви някоя неизпълнена мечта в рали шампионата? Или може би кола?
– Нямам такава! А за кола – спрял съм отдавна да мечтая, съобразявам се с възможностите си. Мисля, че този клас, в който карам, е съвсем подходящ за мен. Нямам амбиции за европейски и световен шампионат. Както казах при представянето на колата, никога не съм бил световен шампион, но се чувствам такъв с подкрепата на моите приятели.
– Доколко автомобилът е от значение за успех в рали първенствата?
– Изключително много. Колкото по-съвременен е автомобилът, с повече технически характеристики, толкова шансът в генералното класиране е по-голям. Но не по по-малка е и ролята на пилота. Едната половина е пилотът, другата е техниката. Механиците също влизат в тази част, пилотът не може нищо да направи сам без комплекса от помощ.
– Доколко чувството за самосъхранение може да повлияе на пилота?
– Адреналинът е много силен, но чувството за самосъхранение трябва да е водещо. Отдавна не карам с максималните възможности – моите и на колата, но пак понякога се случва да де може да се овладее автомобилът. Все пък е състезание, ситуации, но разумът трябва да е над всичко!
– Кой е най-емоционалният Ви спомен през тези 45 години?
– Много са, но над всички е връчването на Адриатическата купа в Италия. Станахме първи в генералното класиране за 2003 г., но аз не го знаех и го разбрах чак на самото награждаване. Изживяването беше супер върховно, защото аз знаех само, че съм шампион в своя клас и изобщо не очаквах да съм първи в генералното.
– Как успявахте да съчетаете работата си в полицията, следствието и прокуратурата със състезанията?
– Спортът много ми е помагал за работата, научил ме е да бъда прям, честен и директен във всяко едно отношение. Никога не съм си позволявал компромис – нито в спорта, нито в работата. Никога не са ми били поставяни някакви зависимости от типа „ние ще ти направим колата, а ти ще ни помогнеш другаде“… При мен няма как да стане.
– Имало ли е други прокурори в автомобилния спорт в Европа?
– Не. Повечето дори мислеха, че Прокурора е просто прякор, не знаеха, че съм такъв по професия.
– Имало ли е моменти, в които сте си казвали „край, спирам”?
– Да, разбира се. През 2007 г. бях решил да спирам, продадох си колата, защото нямаше средства. Причините бяха финансови, нямах и подкрепа. Но Вальо Гаджев ми предложи да ми продаде неговото рено и реших да подновя. Но пренасищане не е имало, адреналинът го има и ме държи още!
– И докога така?
– Не ме питай, няма да ти кажа. Когато му дойде времето. Има Някой, който мисли за тези неща – той ще каже докога…
