За всички българи началото на август бе подвластно на емоциите от Олимпиадата в Токио, донесла толкова радост с шестте медала, три от които златни – на Ивет Горанова, Стойка Кръстева и ансамбъла по художествена гимнастика. Успехите класираха страната ни на 30-о място по медали от 206 участвали държави. По традиция Игрите в Токио започнаха със запалването на олимпийския огън, а в последния ден той бе ритуално загасен, за да пламне отново през 2024 г. в Париж. За първи път огънят пламва на Олимпиадата в Амстердам през 1928 г. а официално е въведен в Берлин през 1936 г., когато до немската столица е организирана щафета за пренасянето му.
Традицията повелява той да бъде запален няколко месеца преди всяка Олимпиада в планината Олимп в Гърция със специален ритуал, като по този начин се прави връзката между античните и съвременните Олимпийски игри. След това огънят се пренася щафетно от известни спортисти в държавите, през които преминава. Внасянето му на стадиона води до кулминацията със запалването на големия факел по време на тържественото откриване. Символизира положителните ценности, които хората винаги са свързвали с огъня, и гори до края на Игрите.
Четири пъти досега България е имала щастието да посреща олимпийския огън на територията си. Първият път е още през 1936 г., когато от Гърция той преминава през Кулата, Дупница, София и Сливница и е предаден на сърбите. За Игрите в Мюнхен през 1972 г. маршрутът преминава през Бургас, Варна и Русе, откъдето е предаден на румънците. Следва Москва – 1980, а за Олимпиадата в Атина през 2004 г. пламва символично в София.
Велико Търново обаче е единственият град в България, който има и Паметник на олимпийския огън. Това става за Олимпиадата в Москва, когато старата столица е част от маршрута на огъня. Той е запален на Олимп на 19 юни 1980 г. – точно месец преди откриването на Игрите. Общият маршрут е около 5000 километра и трябва да премине през Гърция, България, Румъния и тогавашния СССР. За пренасянето му са ангажирани 5435 факлоносци, а Българският олимпийски комитет решава трасето у нас, което е около хиляда километра, да преминава през знакови места, символизиращи дружбата между България и СССР – Благоевград, София, Пловдив, връх Шипка, Велико Търново, Плевен и Русе.
Още в началото на годината в старопрестолния град узрява идеята на олимпийския огън да бъде посветен паметник, който да е готов в навачерието на преминаването му. Проектът е възложен на арх. Иван Петков и скулптора Панайот Димитров – Понката. Той е готов за броени дни, но трябва да бъде представен и одобрен от държавна комисия в столицата.
Паметникът на олимпийския огън е от три части – постамент, колона и мраморен барабан, на който са изобразени фигури на атлети. Излят е 12-метров бетонен факел точно над стълбите срещу входа на стадион “Ивайло”. На него е изписан девизът на Олимпийските игри “По-бързо, по-високо, по-силно” (Citius, Altius, Fortius).
Мраморът за “барабана” е докаран от Враца и Понката месец и половина работи по него пред ателието си. На релефа са оформени сцени от спортни битки.
В края на юни огънят пристига във Велико Търново, а седмица по-рано паметникът тържествено е открит.
На 29 юни 1980 г. олимпийският огън е посрещнат от великотърновци с хляб и сол до комплекс “Бряста”, където им е предаден от габровци. Първи го поема колоездачът Тодор Иванов. Занесен е на крепостта “Царевец”, където е изпълнен ритуал за запалването му, изпълняват се масови гимнастически композиции. В тях участват над 300 ученици от местните училища и студенти от Великотърновския университет. Огъня носи световният вицешампион по борба за младежи и двукратен балкански шампион за мъже Йордан Дойнов, асистират му Мариета Балъкова и Венета Стефанова.
Йордан Дойнов пали огъня на Царевец на специална церемониална чаша. Оттам го поемат други факлоносци като лекоатлета Зарко Зарков с асистентки Павлина Стефанова и Ана Василева, после Николай Гемижев, Димитър Любенов и др. По бул. “България” (тогава ул. “Димитър Иванов”) огънят стига до новия паметник и е запален в специалната чаша. На този и следващия ден великотърновци изпълват улиците на града за почетната щафета. Оттам маршрутът е към паметника на Балванската битка край с. Балван, паметника на Матей Преображенски край Ново село и пак през Габровско и Ловешко стига до Плевен, а после в Русе. На 1 август русенци го предават на румънците на средата на Дунав мост. Така стига до Олимпиадата в Москва, на която българските спортисти печелят куп отличия.
Оттогава са изминали точно 41 години. Напълно вероятно е през 2024 г. отново олимпийският огън да премине през България на път за Париж. Със сигурност ще се намерят и достойни спортисти да бъдат негови факлоносци. Във Велико Търново обаче остава Паметникът на огъня – единствен в нашата страна, който се извисява срещу стадион “Ивайло” и до днес – неподвластен на времето.
А традициите не само се пазят, но се създават и нови. От няколко години всяка учебна година в Спортното училище “Георги Живков” вече започва със символично запалване на олимпийския огън и полагане на тържествена клетва от учениците, които тепърва трябва да носят спортна слава на града и страната ни. И може би някой от тях ще е следващият олимпийски шампион на България…
Анатоли ПЕТРОВ
сн. Даниел ЙОРДАНОВ и архив
