Последното си интервю Димитър Цеков даде за книгата „Те играха за „Етър“ на Анатоли Петров. С него винаги беше интересно да се разговаря, защото бе точен в преценките си както бе пред противниковата врата, и емоционален, като след всеки отбелязан гол.
– Малцина знаят, че ти всъщност си започнал с баскетбол…
– Вярно е, дори бях капитан на юношеския тим на “Балкан” и бях включен в националния отбор младша възраст. През 1965 г. станахме шампиони на страната и това е първият трофей в историята на “Балкан” (Ботевград). Сутрин тренирах баскетбол, а следобед футбол. Но не израснах много на ръст и се отказах. Бях едва на 16 г., когато влязох в мъжкия отбор на “Балкан” и две години поред ставах голмайстор на зоната. И през 1966 г. ме взеха в “Локомотив” (Сф). Още в първия си мач с “Ботев” (Пд) вкарах гол, веднага след това два на “Славия” и така тръгна… За един сезон направих 12 гола. Бях още ученик, заедно с Начко Михайлов завършихме механотехникума. Станахме трети в “А” група с “Локо”.
– И как един ботевградчанин заигра в “Етър”?
– През 1968/69 г. стана обединението на клубовете и се появиха “ЖСК-Славия”, “Левски-Спартак” и ЦСКА “Червено знаме”. По искане на треньора Йордан Томов дойдох в “Етър” заедно със Стефан Грозданов и Христо Димитров.
– Какво си спомняш от първите години в “Етър”?
– Отборът беше в “Б” група, вкарах 12 гола и помогнах за влизането в елита. Това беше голямо събитие. Никога няма да забравя срещата с “Бенковски” (Видин), която беше решаваща, и ги бихме 1:0. Мачът беше от 17 ч., а стадионът беше пълен докрай още в 12 по обяд. Като новаци станахме шести, това беше летящ старт. Станах голмайстор с 16 попадения. Последваха най-големите успехи. Класирахме се четвърти, трябваше да сме на 3-о място, но в последния мач една въртележка ни извади по голова разлика. В “Етър” играх до 1980 г. с едногодишни престои в “Локо” (Сф) и “Ботев” (Вр). После по две години бях в Павликени и Елена и на 38 години прекратих кариерата си.
– Умението да бележиш учи ли се, или е вродено?
– Нюхът пред гола не е книга – да я прочетеш и да я научиш. Това е чувство, което някои хора носят у себе си. Даже на мен ми забраняваха да ходя по крилата и ми казваха: ти ни трябваш отпред. Все пак много от головете идват от грешка на вратар или защитник. За да стане гол, някой трябва да сгреши.
– Но едва ли нещата се получават без тренировки?
– Разбира се. По това време бях абсолютен професионалист, до 35 години не съм вкусил алкохол и бях режимлия. Имах страхотна спортна злоба. Изпитвах страхотно удоволствие да вкарам гол. Докато имах колеги като Стоян Коцев, които предпочитаха да изработват положенията.
– Може ли с нещо да се сравни радостта след гола?
– Емоционален съм и много се радвах след всяко попадение. Изживяването след самия гол е нещо, което не може да се опише с думи. За мен всички голове бяха изживени по един непринуден начин. Дори изпадах в комични ситуации – в приятелски мачове по навик тръгвах да бягам от радост, а никой не ме гонеше да ме прегръща… Но повечето голове са били решаващи.
– Кой е най-паметният гол в кариерата ти?
– Много са, но някои са незабравими. Помня първия си гол – вкарах го на “Ботев” (Пд) с екипа на “Локомотив” (Сф). През 1970 г. бихме ЦСКА с 3:2, победният гол беше мой в самия край на мача. Петър Жеков тъкмо се беше върнал със “Златната обувка”. Беше неописуема радост. Или пък като вкарах 4 гола на “Локо” (Сф) на техен терен и ги бихме с 6:0. Но нямам най-ценен гол, всеки един за мен е такъв. Вкарвал съм и с двата крака, и с глава, от дузпи, веднъж дори вкарах с гръб след удар на Стоян Петров и бихме в Стара Загора с 2:1 “Берое”. Имах добро заставане в пеналта и нелоша техника, която ми помагаше много. Плюс спортната злоба – това са качествата, които допринесоха.
– Досега няма провинциален играч с 4 гола в столицата и такава победа…
– Беше през есента на 1973 г. Интересното бе, че общо докоснах топката 5-6 пъти, а вкарах 4 гола. На полувремето водехме с 3:0 и треньорът Апостол Чачевски ни каза: момчета, това е “Локомотив”, никакво отпускане! Навремето даваха бележки за “Жигули”. Бяхме при зам.-министъра на търговията, който беше от В. Търново, и той каза: “Бийте “Локо” (Сф) и нямате проблеми”. Имах два гола до почивката, но той ми заяви: “Вкарай още два гола и ще ти дам бележка”. И аз вкарах още два… Аз обаче си купих полски “Фиат” без бележка.
– С кого си партнираше най-добре на терена?
– Най-много голове съм вкарал, когато една година до мен бе Любо Тасев, а после Стоян Коцев. Той е един от най-интересните футболисти, играли в “Етър”. Лъжеше всички наред в лявата зона и ми поднасяше топката на дузпата. С него бяхме от деца заедно – на една и съща улица в Ботевград, после той отиде в “Славия”, а аз в “Локо” (Сф). Партнирахме си със затворени очи.
– Успя ли да стигнеш до националния отбор?
– В онези години трудно се стигаше там от провинцията. Бях в “Б” националния тим на турне в Бразилия. По традиция преди всяко световно първенство бразилците канеха едни и същи отбори. Така успях да стъпя на “Маракана”.
– Как приключи с футбола?
– Играх до 38 години, за последно в “Чумерна” (Елена). И щях да продължа да играя, но получих второ комоцио след един удар в челюстта от вратаря, и се отказах. Аз съм режимлия и докато играех, нито пиех, нито пушех, имах режим на хранене и бях професионалист.
– И накъде пое след края на кариерата си?
– Твърдо реших, че след футбола не мога да придобия по-добра слава и за да не ме дюдюкат хората като треньор, не поех в тази професия. Бях само 6 месеца в Стражица. За няколко години бях изпълнителен директор на “Етър”, но не можахме да спасим изпадането и се отказах от футбола.
– Връщаш ли се често назад към спомените?
– Това, което ми остана от футбола, е обичта на хората към мен. Няма човек от по-възрастните, който да не ме спре и заговори. Влизането в “А” група беше голямо събитие, вече споменах за мача с “Бенковски” (Вд). Няма да забравя първата ни среща с “Левски” в елита, стадионът пак беше препълнен, даже по пистата имаше насядали хора. Това са неща, които трудно се забравят. Паметен бе мачът с “Интер” завършихме 0:0, а в Милано играхме равностойно до 30-та минута, но един гол от засада и една дузпа решиха двубоя. Стадионът се препълваше, а сега, дори когато станахме шампиони, дойдоха хиляда души… При нас толкова идваха на тренировките. Бяхме едно поколение, което се изяви и след футбола. Георги Василев стана голям треньор, Стоян Коцев и Стефан Грозданов – също. Георги Илиев – Креката е в чужбина, Стефан Чакъров стана изтъкнат съдия.
– В кой от следващите нападатели на “Етър” виждаше твой наследник?
– Ивелин Младенов, Бончо Генчев беше изявен голмайстор, Георги Цингов, макар че не беше централен нападател, а ляво крило.
– Защо сега у нас има дефицит на централни нападатели?
– Липсата му е проблем за всеки отбор, но и схемите се промениха. Няма го вече онзи забит таран, който стои и чака да вкара гол.
– Ласкае ли те определението “голмайстор на “Етър” на всички времена”?
– Бях в онези години и майстор на спорта, но тези звания се даваха. А горното определение съм си го заслужил с головете. Като ме срещат хората, ми припомнят неща, които вече съм забравил. Това признание е извоювано с пот и голове. Е, малко са в сравнение с ЦСКА и “Левски”, но “Етър” е скромен отбор. Но няма нищо вечно и ще се радвам, ако някой подобри рекорда ми. Той не ми е бил цел, просто можех да вкарвам голове и го правех. Сега често сменят отборите и не виждам кой би ме надминал. Но пак казвам – за съжаление, защото е хубаво да има утвърдени играчи заради които да идват хората по стадионите. Едно време малките деца знаеха наизуст състава на “Етър”, само на тренировка идваха по 1000 души, а на мачове стадионът беше пълен. Биехме “Левски” и ЦСКА, бяхме равностойни на всички в елита.
– Откъде любовта към шахмата, наричат те „най-добрият шахматист сред футболистите”?
– Това е един от спортовете, които можеш да практикуваш цял живот. Като футболисти по лагерите постоянно играехме карти и шах. Играех срещу треньора Апостол Чачевски, също добър шахматист, после с Атанас Цанев, правехме си турнири. Петър Кирилов също беше на ниво. Участвал съм в градски турнири, но съм стигал до трето място, тъй като във В. Търново има много добри шахматисти. Иначе в традиционния турнир на ветераните съм печелил големия приз “Шапката на Капабланка”, но в шаха съм само кандидат-майстор на спорта, за разлика от баскетбола и футбола.
– Неотдавна обаче пак се пусна в игра с ветераните на „Етър” и дори вкара гол…
– Бях на 70 години, когато с далеч по-млади от мен играхме в Ловеч зонов финал на държавното първенство за ветерани. Но последния си гол с виолетовия екип вкарах на 71 г. на приятелски мач в Елена, завършихме 2:2. Запазих си последните обувки, за да ги има моят внук.
– Какво спечели от футбола?
– Не успях да изляза да играя в чужбина, може би кариерата ми щеше да се развие по друг начин. Какво спечелих ли? Това, което не може да се купи с пари – уважението на хората. Все още има хора в града, които ме срещат и спират и си спомнят за нашите мачове, и то с обич и уважение.
