75 години навършва днес именитият великотърновски треньор Георги Василев. Роден е в Бобов дол на 9 август 1946. Футболната му кариера започва в Червено знаме (Радомир) в периода 1961-65 г. Впоследствие играе като полузащитник в Сливен през 1967, Локомотив (ГО) през 1967-68, Марек през 1968-69, и Етър (Велико Търново) от 1969 до 1977 г. Записва 220 мача и 32 гола в елита.
Завършва треньорската школа в Кьолн. Първият отбор, който води, е този на Левски (Стражица) в периода 1977-79. През 1979 г. е назначен на работа в Етър, като до 1981 г. е помощник-треньор, а до 1992 г. е старши треньор с две години прекъсвания. През сезон 1984-85 е начело на Спартак (Плевен), а през 1985-86 е помощник-треньор на националния отбор. Ръководи Левски в периода 1993-1995, кипърския Анортозис, ЦСКА през 1996-1998, Унион Берлин през 1998-2002 и кипърския Неа Саламина през пролетта на 2003 г. След това е треньор отново на Левски за сезон 2003-04. През януари 2006 г. се завръща в германския Унион. Водил е още Нафтекс, Ливадиакос, Несебър, Черноморец (Бургас). За последно бе начело на „виолетовите“ във Втора лига през есенния полусезон на 2016/2017 г.
Шампион на България с „Етър”, „Левски” и ЦСКА, носител на купата на България с „Левски” и ЦСКА и финалист за купата на Германия с „Унион“. Обявен за Треньор № 1 на Велико Търново за 20 век.
Честит юбилей!
Георги Василев: “Великотърновският футбол е огън, който ще се разгори отново”
Предлагаме ви обширното интервю с Георги Василев, публикувано в книгата “Те играха за ЕТЪР”.
– Г-н Василев, за вас се говори все като треньор, а вие бяхте дълги години футболист. Как дойдохте в “Етър”?
– Историята е любопитна. През 1968-69 г. играх в “Марек” и станах голмайстор на отбора по времето на Киро Миланов, Сашо Паргов, Сапинев… Договорът ми изтече, а желанието ми беше някъде да следвам и да играя. С покойния ми брат тръгнахме с влака, първата ни спирка беше Велико Търново и “Етър”, а втората Бургас и “Черноморец”. Слизаме тук на гарата, отиваме в канцелариите на игрище “Юнак” и влизам при председателя другаря Горанчев. “Кой си ти, бе?” “Аз съм централен нападател и кандидатствам в университета, искам да играя в “Етър”. Голмайстор съм на “Марек”, можете да проверите.”
“Виж сега, нашият отбор е на лагер във Велинград. Ела след два-три дена, ще говорим с треньора Томов и ще видим…” Излязохме с брат ми и решихме, че поемаме към Бургас. Не бяхме минали и сто метра, и ни догонва на пълна скорост другарят Паунов. “Стой тук, ще разговаряме!” Те веднага отворили “Народен спорт” и прочели за мене. “Решаваме да останеш при нас”. Настаниха ме в най-модерния тогава хотел “Етър”. Изчаках отбора да се върне. Йордан Томов не беше много доволен, че са решили без него, но добре ме познаваше. Това са ми първите крачки във В. Търново.
– Кои са ви най-ценните спомени като футболист?
– Аз съм такъв човек, че помня повече хубавите неща. Не може да не ме удовлетворяват мачовете, в които излизахме срещу “Интер”, срещу ЦСКА и “Левски”, когато стадионът се пукаше по шевовете. На мача с “Левски” публиката беше чак до тъчлинията (б.а. на този мач идват рекордните 40 000 души). Трябва да съм много подробен, за да разкажа всичко.
– Първия си гол за “Етър” вкарвате срещу “Сао Пауло”…
– Това беше едно отлично изпълнение от воле. Кольо Йорданов от лявата страна ми центрира, бразилската защита подходи с пренебрежение към ситуацията, а аз обичах такива изпълнения. Хубав гол стана, после се разписа и Маринов. Вратар на “Сао Пауло” беше Пикасо, дългогодишен национал на Бразилия.
– Как започнахте да градите шампионския “Етър”, кой беше тогава движещата сила?
– Условията, които намерих в града тогава, ми дават основания да казвам, че тук съм работил най-пълноценно. Беше ми дадена възможност трайно и търпеливо да работя, а това даде резултати титла, две трети места, купа на БФС, два полуфинала за купата. Изградиха се футболисти, които дълго след това останаха в орбитата. Играха в националния отбор през 1994 г., за успеха тогава и аз се чувствам съпричастен. Ентусиазмът беше голям, имахме терени, база, условия затова дойдоха тези резултати.
– Спокойна обстановка и условия за работа това ли е рецептата за изграждане на шампионски отбор? Вие сте единственият, който го е правил с три отбора “Етър”, ЦСКА и “Левски”…
– Търпението е нужно тогава, когато виждаш, че се работи от специалисти, които имат качества. А не търпение на всяка цена към недоказани личности. Съответният треньор трябва да отговаря на условията. Аз във Велико Търново ги имах. И веднага да спомена най-голямото ми разочарование то е отново тук. “Етър” разпродаде най-добрите си 4-5 играчи, за да може да оцелее клубът, и това бе неминуемо. Следващата година завършихме на 5-о място и беше официално обявено от една местна медия, че това е “крах за търновския футбол”. Ето това е голямото ми разочарование.
– Простихте ли на участниците в преврата срещу вас?
– Не съм злопаметен и това не стои в главата ми. Много от тези играчи намериха сили и морал да се извинят, но раната бе направена. За мен преди всичко футболът е хоби, работя не по задължение. С годините съм набрал достатъчно опит и самочувствие, доволен съм от това, което съм направил като треньор. Но ми прави впечатление, че в България и играчи, и треньори с име, много бързо се отписват. Насищат им се. В нормалния свят разсъждават по друг начин. Колкото повече един човек набира скорост и оцелява, те го преценяват като човек, умеещ да работи. Много хора са били еднодневки в треньорската професия и са изчезвали или по некадърност, или защото са били страхливи, или защото не са получавали достатъчно шанс. Но аз като човек, работил толкова години във футбола, изпитвам желание натрупаният опит да бъде реализиран и да го предам на някой.
– Г-н Василев, съжалявате ли, че през годините така и не ви повериха да водите националния отбор на България?
– Не, не съжалявам за националния отбор. Аз за София останах чужд на футбола, независимо че 7-8 години работих там и станах шампион с ЦСКА и “Левски”. А вие знаете, че там е центърът на футбола, там са специалистите и “специалистите” в кавички. Имало е разговори, но все се е намирала друга кандидатура. Нямам причина да съжалявам. Аз съм доволен, че съм дал на националния отбор доста футболисти. Ако нещо ме боли, това е мнението на онези “спецове”, че моята тактика е дефанзивна, че разчитам прекалено на опитни футболисти. Вие, журналистите, кажете кой е правият и кой е кривият в тази ситуация.
Аз дадох на българския футбол играчи, които поех на по 16 години и ги учих на тази игра: имам предвид нашите момчета и национали от “Етър”, имам предвид Стилян Петров, Мартин Петров от ЦСКА, Георги Пеев и Гъргоров от “Локо” (Сф)… Това са сериозни имена и има още много други. Наложих ги във футбола, а това, че на 17 г. не е заиграл титуляр по 90 минути, е биологичен проблем, а не е проблем на треньора.
– С името ви са свързани най-големите успехи на футбола във Велико Търново. Ще имаме ли такива някой ден отново?
– От сърце го желая и живея с надеждата, че на футбола във В. Търново му предстоят и още по-щастливи моменти. Мисля, че малко трябва на великотърновския футбол – повече ентусиасти, хора с възможности и любов към този спорт. Това е огън, който понякога тлее, но един ден ще се разгори в пълна степен отново.
Б.а. Последните екземпляри от книгата “Те играха за ЕТЪР” (ако още не сте се снабдили с нея) можете да намерите във фен магазина на клуба.
