75 години навършва днес един от легендарните футболисти на „Етър“ – Стефан Чакъров. Той е дългогодишен футболист и капитан на тима, а след това и международен футболен съдия.
Стефан Чакъров е роден на 8 август 1946 г. С виолетовия екип в „А“ група играе 6 сезона – от 1969 до 1975 г., през който период записва 158 мача и 5 гола. В „Б“ група за „Етър“ играе 1965/9, 1975/6 и 1977/8 г. и записва 182 мача и 11 гола. Общо има над 400 мача с екипа на “Етър”, бил е председзател на Съдийските комисии както на БФС, така и на Зоналния съвет на БФС – Велико Търново.
Честит юбилей!
Стефан Чакъров: „Най-ярките ми спомени са от първата година в “А” група”
Предлагаме ви обширното интервю със Стефан Чакъров, публикувано в книгата “Те играха за ЕТЪР”.
– Г-н Чакъров, кой те ориентира към футбола?
– Като всички деца, и аз се палех по топката в началното училище в Златарица. Бяхме си сформирали отбор и играехме срещу съседните селища като Миндя, Горско Ново село… Бях по-добре развит от останалите и успявах да спечеля топката, а понякога се включвах и в тренировките на мъжете. Когато бях в 7 клас, на един от мачовете не достигаха играчи и ме включиха в тима без да бъда картотерикан, с нечия чужда картотека. Така стартирах в “Ботев” (Златарица) през 1960 г. През лятото вече бях официално картотекиран, въпреки че нямах пълнолетие, и поискаха официалното разрешение на родителите ми да играя в мъжкия състав. Нямах още 14 години. За година и половина успях да се наложа в отбора и вероятно съм бил забелязан от съдиите от В. Търново. Тогавашният председател на Съдийската колегия Иван Камбуров казал на Петър Шатров, че в Златарица има едно момче, което може да бъде гледано. През пролетта на 1963 г. в Леденик бихме с 2:1, като вкарах и двата гола. Шатров е бил на този мач и ме е наблюдавал, предложил на “Етър” да бъда привлечен.
– И на 17 години се озова в “Етър”?
– Да, точно това лято няколко играчи на “Етър” напуснаха и имаше нужда от по-млади момчета. Може би съм имал шанс. Оценявам, че съм попаднал в мъжкия отбор още неподготвен, без да съм готов за “Б” група. Проведох подготвителния период, дори заминах на предсезонен лагер в Румъния, и играх в първите два мача от първенството.
– Значи помниш първия си мач за великотърновския тим?
– “Етър” с “Ватев” (Белослав), август 1963 г. Загубихме този двубой, имаше ексцесии от публиката, която беше заградила съблекалнята и искаше саморазправа със съдиите. Лишиха ни от домакинство и приехме “Янтра” в Дряново. След това ме взеха в една от националните юношески гарнитури от Серги Йоцов, като участвах в международен турнир с Югославия, Румъния и два отбора от България. Треньорите на “Етър” правилно прецениха, че още не съм готов за постоянно участие в мъжкия отбор и заиграх с юношите, а тренирах с мъжете. През 1964 г. направих още няколко мача, даже вкарах гол на Бяла Слатина, а редовно заиграх от ноември 1965 г.
– Чакаше ли се от “Етър” вече влизане в “А” група?
– През 1964-65 г. беше направена добра селекция и есента тимът завърши на първо място, тогава се загатна, че може да се атакува и елита. Но ред обстоятелства през пролетта не позволиха на “Етър” да влезе. Плез 1967 г. за треньор бе назначен Йордан Томов, който започна да прокарва идеята, че Велико Търново трябва да има отбор в “А” група. Започна да прави селекция, следващата година се обединиха “Спартак” с “Левски” и “Локомотив” със “Славия”, някои футболисти отпаднаха и бяха привлечени от нас. Грозданов, Цеков, Христо Димитров… През 1969 г. успяхме да влезем.
– Кой е най-яркият спомен оттогава?
– Най-запомнящ се беше мачът с “Бенковски” (Видин), който беше решаващ в борбата за първото място. Бихме с 1:0 и излязохме на първото място, което задържахме до края.
– Имаш внушителните 340 участия с „Етър” в “А” и “Б” група…
– Като прибавите и 30-40 мача за купата на Съветската армия, цифрата наближава 400. Най-ярки са спомените ми още от първата година в “А” група. Победата над ЦСКА с 3:2 у дома, равенството 2:2 с “Левски” в столицата пролетта. Класирахме се шести, което беше изненада за всички, и играхме за Балканската купа. Като за новак в елита това беше голям успех. Статистиката показва, че най-голяма посещаемост за сезона като гост от всички отбори в “А” група има “Етър”.
– 1974 г. става още по-успешна…
– Да, завършихме четвърти в класирането, като заслужавахме бронзовите медали, но “Локо” (Пд) спечели един мач на чужд терен, който не заслужаваше да спечели… Също бяхме добър отбор, с треньор Апостол Чачевски много амбициозен специалист, който успя да нагоди индивидуалните качества за общата цел. Беше много дисциплиниран човек, наложи дисциплината и резултатите бяха налице. това класиране ни даде възможност да участваме в турнира за УЕФА, който се казваше Купата на Панаирните градове. За двата мача с “Интер” вече и писано много, тук 0:0, там загуба с 3:0 пред 40 000 зрители на “Сан Сиро”. За нас беше впечатляващо, за италианците също, защото от България те бяха чували само за ЦСКА. Отзивите на италианската преса бяха добри.
– За какви заплати играехте по онова време и какъв беше стимулът ви?
– Това беше държавна политика и ние, футболистите от “А” група, бяхме инструктори по футбол. Заплатата за първа категория беше 130 лв. Имаше и премии, мисля, че за победа бяха 80 лв. Нямаше тази разлика в заплащането, каквато има между сегашните футболисти и останалите хора.
– Има интересни кадри от прощалния ти мач като футболист, в който предаваш фланелката си на капитана на юношеския отбор на „Етър” Антон Гецов?
– Това беше през 1979 г. Не беше прощален мач, дори и бенефис. Просто бе обявяване приключването на моята състезателна дейност и връчване на фланелката ми на един от юношите. Това беше Антон Гецов, който се представяше успешно на терена, затова се спрях на него. Вече бях приключил с футбола година по-рано, защото имах стара контузия, през май 1978 г. се провокира отново и не ми позволи да играя повече. Бях на 32 години.
– Идеята за съдийството кога възникна, още по време на състезателната кариера ли?
– Никога не съм мислил да ставам съдия, докато бях футболист. Но в няколко разговора с Величко Цончев, който вече беше утвърден съдия в „А” група, той ми предложи да опитам. Не бях мислил и първия път му отказах, но той настоя. Положих успешен изпит след един кратък курс и придобих права. Конференциите на съдийската колегия се провеждаха в съблекалнята за гости на стадион „Ивайло”, а аз бях администратор на „Етър” и влязох в стаята да погледам. А Христо Младенов, който, лека му пръст, тогава беше председател, обявява: постъпила е молба от Стефан Чакъров да влезе в нашите редици, който е „за”, моля да гласува! И всички вдигнаха ръце, така станах съдия (смее се). Беше март 1979 г. Още следващата седмица получих назначение за асистент в мач от „Б” регионална група. Уговорката ми с Величко Цончев беше, че искам той да ме гледа в някой мач и да прецени: мога ли да вървя нагоре, или не. Ако е не, да спирам и да не преча на него, на себе си, на футбола и на всички останали. Той ме гледа, каза „добре е” и още същата есен вече бях асистент на мач в „Б” група. А бях съдия само от 6 месеца… А пролетта на 1980 г. вече помагах в „А” група – с година и 2 месеца стаж, и то на мача ЦСКА – „Берое”. Това е най-бързата кариера на съдия в България.
– Как си го обясняваш?
– Голям риск от ръководството на колегията в София, че са ми гласували доверие. Но може би аз съм го оправдавал. И най-вече с гаранциите от Величко Цончев, че като главен съдия няма да има проблеми с мен. През 1983 г. станах и главен съдия.
– Колко мача имаш в „А” група като съдия?
– Не ги знам, не водя точна статистика, но са между 90 и 95. Не съм направил сто мача, въпреки че можех. Изборът беше мой – макар и действащ съдия, бях в ръководството на колегията. Предложиха ми или да си избера – или да прекъсна съдийската си кариера и да работя в комисията, или да „замразя” работата си там. Ние с Кольо Йонов предпочетохме първото и през март 1993 г. приключих.
– Ръководил си четири поредни финала за Купата на България?
– Първият беше още Купа на Съветската армия: ЦСКА – „Черноморец”. От следващата година вече стана Купа на България и свирих финалите ЦСКА – „Сливен” в Габрово, „Левски” – „Ботев” във В. Търново и „Левски” – „Пирин” в Пазарджик.
– А свирил ли си вечното дерби ЦСКА – „Левски”?
– Един път като главен съдия. Това беше при победата на ЦСКА с 5:0, когато Христо Стоичков вкара 4 гола, а петият бе на Трифон Иванов. Но като асистент съм бил в 6-7 мача, помагал съм на В. Цончев, Л. Спасов, Б. Александров, на Д. Димитров…
– Кой мач си запомнил, независимо с добро или лошо?
– Винаги има такива мачове. Имах неприятности на един мач в окръжната група, и то след дебюта ми в „Б” група. Беше минал успешно и аз със самочувствието на съдия от „Б” група отивам в Овча могила, играха срещу Стражица. След почивката отстраних капитана на домакините, който ритна при спряна игра съперник. Наобиколиха ме, хванаха ми ръцете, давай жълт картон. Не мога бе, хора, след червен не може жълт…
4-5 минути ме убеждаваха да си променя мнението, но не го промених. Прекратих срещата заради групов протест и навлизане на публиката. Няма да го забравя никога. Както казваме на младите съдии: винаги ще имат един неуспешен мач, който няма да бъде забравен никога, но няма да им е приятно да се напомня. Но аз го помня и го съобщавам без да се срамувам. Иначе имам много хубави мачове, имал съм и неуспешни, но никога с решенията си не съм попречил на даден отбор.
– Съдийството навремето по-различно ли беше?
– Никога не е било лесно и няма да бъде. Тези, които не са достатъчно калени и нямат вътрешна дисциплина, не успяват да продължат в кариерата. Трябва да имаш оформен характер, после да обичаш футбола и да си отдаден безрезервно. Но нашите критикари и „капацитети”, които разбират футболното съдийство и ни пречат, затова не са станали съдии, защото не са имали характер. По-лесно е да поучаваш, отколкото да влезеш на терена.
– Има ли у теб удовлетворение, когато помагаш за изграждането на добър млад съдия?
– Винаги съм се радвал, но за съжаление напоследък няма достатъчно желаещи, за да се направи пирамидата. Основата й е много малка и не може да де получи подборът, конкуренцията, която прави качеството.
– Кой насочи към футбола сина ти Калоян и защо стана вратар?
– Бях против това да става футболист, но той сам реши да става вратар. Баба му направи първата фланелка и на гърба му беше зашила № 1. Веднъж като администратор в „Етър” проверявах нашите студенти в Университета и взех със себе си Калоян, който тъкмо щеше да тръгва в първи клас. Казвам му: ако завършиш училище, ще те запишем тук. „Татко, не искам да уча тук. Искам да уча в училище за вратари!” Има доста двойки бащи и синове в „Етър” – Георги и Емо Луканови, Георги и Веско Василеви, Стоян и Христо Петрови. Калоян обаче единствен успя да стане шампион и с юношите, и с мъжете.
Б.а. Последните екземпляри от книгата “Те играха за ЕТЪР” (ако още не сте се снабдили с нея) можете да намерите във фен магазина на клуба.
