– Г-н Генчев, едва преди година прекратихте активната си състезателна кариера и се насочихте към треньорската. Коя според Вас е по-трудната и отговорна задача?
– И двете професии са доста сериозни, но със сигурност работата на треньора е по-отговорна. Като футболист трябва да си изцяло отдаден на играта, като треньор още повече. Разликата е, че когато си треньор, трябва да отговаряш за доста голяма група хора, трябва да ги обединиш в едно цяло, да ги насочиш към своите идеи, докато, когато си футболист, трябва да се съобразяваш с изискванията на треньора и да се поддържаш в добра спортна форма, малко по-различни са нещата.
– Вярно ли е, че изборът на точния момент за прекратяване на състезателната кариера е доста труден?
– Да. Като че ли човек никога не е готов да прекрати кариерата си. И до ден днешен на мен все още ми се играе, но с времето осъзнаваш, че всяко нещо има давност. Така е и във футбола, не може вечно да играеш, годинките си оказват влияние, мисля, че 20 години професионален футбол бяха достатъчни. Отдаде ми се възможност да започна да работя като треньор, нещо, което винаги съм искал, и реших да прекратя кариерата си, но истината е, че още ми липсва играта.
– Тъй като сме във Варна, няма как да не ви върна към това, че Вие сте бил част и от двата варненски отбора – „Черно море“ и „Спартак“. Какво си спомняте за този период и смятате ли, че е реално да мислим скоро за възраждане на градското дерби?
– Определено и двата периода бяха доста хубави за мен. Когато от „Левски“ ме преотстъпиха в „Спартак“ (Варна), аз бях още доста млад футболист – едва на 17 години, и за мен беше предизвикателство да играя в „Спартак“ – един отбор с традиции. Тогава имахме добър състав, представихме се добре в първенството. Натрупах опит с престоя си в „Спартак“ и наистина пазя хубави спомени от този клуб. Още по-хубави са спомените ми за „Черно море“, тъй като завършихме на шесто място в първенството, бяхме един от солидните тимове в А група. И двата варненски отбора спомогнаха много за развитието ми като футболист. Пожелавам успех на „Спартак“ в начинанието, което са започнали, защото това е клуб, който заслужава да бъде в А група, а градът заслужава да има своето дерби.
– Как ще приключи според Вас конкуренцията за шестото място в Първа лига между „Черно море“ и вашия настоящ клуб – „Етър“?
– Всъщност спорът за шестото място не е само между „Черно море“ и „Етър“. „Локо“ (Пловдив) и „Ботев“ (Враца) също са наблизо в класирането, а и „Славия“ проявяват амбиции. Така че до последно, докато не завърши редовният полусезон, няма да се знае кой ще е на шесто място, тъй като силите са доста изравнени.
– Как намирате настоящия формат на Първа лига?
– Интересно е първенството. Това, което на мен не ми допада, е, че този, който е последен в групата, накрая има шанс да се спаси при директните елиминации, докато друг, който е печелил повече точки през годината, може да изпадне. Всичко се свежда до два мача в края на първенството, когато има наказани, контузени футболисти и моментната форма може да не е най-добрата.
– Същият е казусът със седмия, който има шанс да отнеме на третия мястото в евротурнирите?
– Да, идентични са нещата. Отбор, който е с 20-30 точки по-малко, може да се наложи над третия или четвъртия, в зависимост от тов, кой е носител на Купата. В един мач всичко се случва, невинаги по-добрият побеждава, затова не е добре нещата в първенството да се решават на турнирен принцип.
– Като футболист имате редица успехи в кариерата си с екипите на „Левски“, „Лудогорец“ и „Литекс“. Кой от тях Ви е най-скъп?
– Не ги разделям. „Левски“ е първият ми професионален клуб, с него за първи път станах шампион на България и носител на Купата на страната, за първи път играх в евротурнирите. Това е отборът, който ми е на сърцето, няма как да го отрека. На „Герена“ ме изградиха като футболист, показаха ми професионалния начин на работа. Страхотни моменти съм имал в „Левски“.
След това „Литекс“ беше отборът, в който се доразвих като футболист, тъй като там играех във всеки мач. Участвахме в евротурнирите и стигнахме до 1/8-финал, което е изключително голям успех за български тим. По времето, когато играех в „Литекс“, получих за първи път повиквателна за националния отбор. Спечелихме и Купата на страната. След това излязох в чужбина. В „Лудогорец“ се върнах вече като завършен футболист. Колективът беше страхотен, печелехме мачовете си с лекота. Там изпитах най-голямо удоволствие от играта.
– Какво си спомняте за първия си мач с националната фланелка?
– Спомням си, че точно на рождения си ден, на 20 март, получих повиквателна от националния селекционер тогава – Пламен Марков. Това беше изключителен подарък за мен. Винаги съм мечтал да играя за националния отбор. При дебюта ми, когато влязох в игра срещу Финландия при резултат 1:1, за 15-ина минути успях да отбележа победния гол. Това няма как да го забравя.
– Сега като треньор какво искате да предадете на футболистите, с които работите?
– Мога да кажа, че аз съм бил изключителен късметлия по време на състезателната си кариера. Имал съм възможност да работя с най-добрите треньори в България – Димитър Димитров, Мъри Стоилов, Люпко Петрович, Вили Вуцов, Ивайло Петев, Георги Василев, а сега съм помощник на Краси Балъков. По време на престоя си в Румъния имах възможност да работя с Хуан Рамон Лопес Каро , който е бил помощник на Винсенте дел Боске в „Реал“ (Мадрид) и е водил кралския клуб в седем мача. Изключителни треньори, от всичките съм научил по нещо, което се опитвам сега да предам на моите футболисти. Най-важното е, че дисциплината в един отбор е решаваща и това, което каже треньорът, трябва да се изпълнява от всички играчи.
– Вие кога започнахте да тренирате и как се насочихте към футбола?
– Аз бях дете в едно много по-различно време от днешното. Тогава почти всички деца играеха футбол. Още от много ранна възраст започнах да тренирам в „Локомотив“ – Дряново. След това, когато станах осми клас, преминах в спортното училище във Велико Търново. Като се замисля, винаги съм искал да играя футбол, никога не съм имал колебания.
– Доста се говори за това в последните години – да се насърчи физическата активност сред подрастващите, но какво трябва да се направи реално, за да се върне този ентусиазъм у децата и желанието да тренират?
– Това трябва да е държавна политика – да се направят повече спортни площадки в училищата и пред блоковете, да се насърчават децата да спортуват, защото спортът е здраве, спортът възпитава и учи на дисциплина. Това са все неща, които са изключително важни в живота.
– Кои бяха Вашите кумири във футбола, когато започвахте?
– Стоичков ми беше един от любимите футболисти. Винаги съм се възхищавал също на играта на Краси Балъков и за мен сега е истинско удоволствие, че имам възможност да работя с него. Това бяха любимите ми български футболисти, никога няма да забравя онова лято на 1994 година, което всички помнят, да се надяваме да се повтори, но, за съжаление, вече няма такива футболисти като тях в България…
– Защо няма вече такива футболисти? Не опира ли въпросът до начина на работа в детско-юношеските школи?
– Както казах, и времената, в които живеем, са различни. Всички футболисти преди излизаха от спортните училища, които тогава съществуваха, а сега ги няма, или, ако ги има, не са в същия формат, в който бяха. Моят випуск е един от последните, който имаше възможността да завърши спортно училище. Това, че сега ги няма, е една от причините да нямаме толкова добри кадри. Доста деца се занимаваха тогава с футбол. Спомням си, че когато отивах във Велико Търново, над 200 деца кандидатствахме за 10 места в спортното училище, а сега няма такъв интерес.
– Налагането на чужденци в доста от отборите в Първа лига не демотивира ли също младите футболисти?
– Не би трябвало да ги демотивира, точно обратното, трябва да ги мотивира. Няма треньор в България, който да се лиши от добър млад футболист, да не иска да го наложи в състава си. Прибягва се до чужденци поради простата причина, че изборът в България е доста ограничен, прекалено малко футболисти излизат от школите, слабо са подготвени за професионалния футбол и затова се принуждават треньорите да вземат футболисти от чужбина и тъй като трансферните прозорци са доста кратки, в бързината да привлекат някой се допускат и доста грешки. Когато стане натрупване на грешки, това не е добре нито за младите футболисти, нито за клубовете.
– Какво в работата на детско-юношеските школи трябва да се подобри, защото все пак това – да разчиташ на собствени кадри, е най-хубавото за един клуб?
– Действително, това е най-хубавото, но мисля, че Мъри Стоилов преди две години беше казал – няма как един добър специалист да работи за 800 или 900 лв. в школата. Това е една от причините – че не се дават достатъчно добри заплати на треньорите в детско-юношеския футбол. Един добър специалист, уважаващ себе си, няма да работи за такава заплата, а най-важното нещо, за да бъдат изградени младите футболисти, са треньорите. От значение са също така и базите. Условията за работа в България се подобряват в последните години. Остава да се инвестира в качествени специалисти.
– На Вас лично какво Ви даде и какво Ви отне решението да се посветите на футбола?
– Футболът и много дава, и много взема. Щастлив съм, че успях да изпълня мечтата си – винаги съм искал да играя футбол, да бъда шампион, да играя за националния отбор. Това, че съм имал възможност да играя за „Левски“, „Литекс“ и „Лудогорец“, до някаква степен ми е дало известност, отворило ми е доста врати. Но от другата страна е отсъствието от къщи покрай непрестанните лагери, мачове, пътувания. Доста често си далеч от семейството си, не можеш да обърнеш достатъчно внимание на близките си хора и това е нещото, което най-много липсва на футболистите.
– За какво мечтаете оттук нататък?
– Семейството и близките ми да бъдат живи и здрави и да успея да се реализирам като треньор. Това е нещо, което наистина желая много силно, и ще направя всичко възможно да го постигна.
Полина ПЕТРОВА
www.chernomore.bg
