Лора Петрова казва за себе си, че не може да си представи своя живот без футбола. Магията на този спорт изпълва ежедневието й и осмисля живота й. Носи й всякакви емоции, и то в солидни дози, но при всички случаи я прави по-силна и по-отговорна.
Началото е познато – в квартала в Белене, където покрай брат си гони топката с момчетата. Е, с една подробност – че е единственото момиче сред тях. „Дори не ме искаха, защото хем съм момиче, хем не разбирах много, а желанието ми беше огромно… Видя ме треньорът на „Белене” Илия Панов и след време направихме женски отбор, тръгнахме по турнири”, разказва Лора. Отборът бил съставен от девойки, самата тя била едва ли на повече от 9 години. Така я забелязал Валентин Витанов и от 9-и клас се преместила във В. Търново, където тренировките са на високо ниво.
Футболът си е футбол, но Лора неочаквано проявила талант в борбата и започва сериозна дилема между двата спорта. Още повече, че и в двата се зареждат успехи и медали. „В Белене г-н Цветан Чоранов ме гледал във футбола и по начина ми на игра решил, че имам качества да се реализирам и в борбата. Идва няколко пъти да ме кара да тренирам, само обещавах, но не отивах. Накрая се реших и още на първия турнир на празника на Белене се борих срещу момче и го победих, взех медал. Много ми хареса, видях че ми се отдава и започнах тренировки”, обяснява Лора. Две години тренира едновременно борба и футбол. Било изключително тежко, защото имала по 4 тренировки дневно – две по борба и две по футбол, а трябвало да не изостава и от училище, но стискала зъби и ги съчетавала.
„Мирослав Колев се занимаваше с мен, научи ме на много неща в борбата. Вярваше ми, нахъсваше ме и никога не се отказа от мен. Винаги ми е давал стимул да побеждавам. Станах петкратна държавна шампионка в моята възраст, трета на международен турнир в Румъния. Бях избрана за участие на европейско, но отказах. Ако бях отишла на него, това можеше да е и край за футбола. И след 10 клас реших, че е невъзможно повече да ги съчетавам, споделя Лора Петрова. – Много хора ми казват защо не съм продължила с борба, но футболът си ми е на сърце, въпреки че там перспективата не е толкова голяма. Съвсем различни спортове са, единият е индивидуален и само от мен зависи какъв ще е резултатът. А във футбола завися от още десет момичета. В борбата си постигнах целите, спечелих стипендия, която много ми помогна. Родителите и треньорите ми се гордеят с мен, което е най-голямата морална награда.”
Не крие, че страхотният колектив в „Болярки” също е причина. „Много съм отдадена на отбора. Затова и г-н Витанов ме е избрал за капитан, имам големи отговорности към момичетата. Прекалено много ги обичам и съм привързана към тях, заедно сме били в победи и загуби. Нямах смелостта да избера другия спорт. През 2014 г. станахме втори на държавно първенство в Ловеч до 17 г., а на следващата година в Казанлък станахме шампионки без допуснат гол. Имаме участия в Конин (Полша), където най-големият ни успех е 4-о място от 13 отбора в силен турнир. Загубихме на полуфинала, защото 4 секунди преди края свириха много спорна дузпа за съперника. А срещу нас бяха голяма част от жените на „Конин”, които играят и в Шампионска лига” казва Лора. Била е в националния отбор до 17 и до 19 г., вече е викана и при жените. В националния тим по борба до 17 г. също е била. Обиколила е покрай футбола почти цяла Европа.
Питам защо не успяха с женския отбор на „Болярки” да се преборят за бронзовите медали. „Може би не ни достигна увереност. Аз знам и вярвам, че нашият отбор има изключителни качества – и технически, и физически, но може би психиката ни е по-слаба. Знам възможностите на всяка една футболистка и че можем да станем и първи. Просто ни липсва самочувствие, увереност и концентрация, пропускаме доста голови положения”, проявява самокритичност и трезва преценка Лора Петрова. Ако си повярваме, че можем, резултатите ще са съвсем други. Надявам се следващия сезон да сме в топ 3 на България.
Спортното училище й е дало много, треньорът Валентин Витанов също – да бъде отговорна към себе си и отбора, да има собствено мнение за нещата и свой път в живота. Витанов ги е научил да бъдат колектив и да си помагат във всичко.
На въпроса за силните и слабите си страни на терена капитанката отговаря веднага, без да се замисля. „Имам добра ориентация, на какъвто и пост да ме сложат. В националния отбор дори в един мач играх на няколко поста. Футболът ми се отдава, мога да играя навсякъде, но най-добре се чувствам в центъра. Техниката ми е добра, благодарение на треньора ми, физически също съм добре. Единственото, което не харесвам в себе си, е че има много спортна злоба в мен и често ми се случва да избухвам и да се скарам. Опитвам се да намаля тази агресия. Никак не обичам да губя, винаги играя до последно. Мога да плача и блъскам след загуба. Като капитан съм длъжна да показвам грешките на моите съотборнички, но понякога това е било на по-висок тон. Много емоционално приемам нещата – независимо победа или равен, а да не говорим за загубите. Два дни след загуба не съм на себе си.
Кристияно Роналдо ли е любимият ти футболист, питам. О, нее, Стивън Джерард, изненадва ме Лора. „Харесва ми характерът му, защото е изключително лоялен. Гледам да вървя по неговите стъпки. Джерард затова се махна от Англия, за да не играе срещу своя „Ливърпул”. Възхищавам му се. Освен него харесвам и Фелипе Коутиньо – взривност, бързина и голяма техника”. Абсолютна фенка е на „Ливърпул” и когато играли с „Лудогорец” в София, отишла на стадиона с брат си. Било незабравимо изживяване да види Стивън Джерард на живо, съжалява само, че не успяла да стигне до него, въпреки че си го мечтала.
Лора Петрова в четвъртък е абитуриентка. Тоалетът е отдавна готов, ще бъде с дълга рокля. Като малка не ходела много с рокли, но сега – все по-често, особено през лятото. Балът на Спортното училище е в „Калоянова крепост” и тя се надява да си изкарат една хубава последна вечер заедно. В началото на юни казва сбогом на В. Търново, защото от есента ще е студентка в Медицинския университет – Варна. Насочила се е към рехабилитацията, покрай спорта е придобила представа за тази професия и има основата, иска да помага на хората. Не е маловажно, че после има и добра реализация в чужбина.
Тук животът й предлага нова дилема – накъде с футбола? „ Аз искам да играя и не си представям живота си без футбол. Много ще ми е трудно и едва ли ще имам време да тренирам, но ще се опитам да продължа за „Болярки” и да пътувам за мачовете. Не искам да играя другаде. Просто не си представям, че съм в отбор, в който не са моите момичета, а отстрани не е г-н Витанов, който да ми се скара и да ми дава насоки. Ще се опитам да остана в „Болярки”, казва Лора Петрова.
И не е чудно, че харесва Стивън Джерард – отговорност, ясна самопреценка, лоялност. Никак не е малко за едно 18-годишно момиче, което знае какво иска, въпреки дилемите, които му предлага животът…
