В началото на седмицата един от най-големите специалисти, свързани с футбола, навърши 70 години. Равносметката си Георги Василев направи пред предаването “Код спорт” по TV+. Той е печелил като треньор шампионската титла на България с три отбора – Етър, Левски и ЦСКА. Два пъти ликува с купата на страната – веднъж със “сините” и веднъж с “червените”. Прави истински фурор в немския футбол, след като със скромния Унион (Берлин) достига до финал за купата на Германия. Магистър е по история във Великотърновския университет. Завършва и прочутата Кьолнска школа.
– Г-н Василев, честит юбилей! Как се чувствате на 70 г. или може би не трябваше да споменавам годините, защото човек като ви погледне, не може да повярва, че сте на тази възраст?
– Това е един особен момент в моя живот. Все ми се иска да не свързвам годините с това, което е в мен, в душата ми като човек. Амбициите все още съществуват.
– Кое ви държи във форма?
– Много неща. Първо се поддържам кондиционно, плувам постоянно, бягам. Децата също ми създават достатъчно условия за добра кондиция. Сега, когато нямам работа, от сутрин до вечер съм ангажиран с тях. За мен е удоволствие да се занимавам и със София, и с Гергана.
– Липсва ли ви работата?
– Определено, да. Може би последните две-три години са ми най-скучните в живота. Тази тръпка, това изживяване ги няма. Даже много пъти съм се хващал да си казвам в работата: “Не е ли време вече да кажеш “стоп”? Обаче като виждам след тази пауза какво значи да останеш без работа, по-добре до края на живота да си в труда и в напрежението.
– Започваме от началото. Завършвате “История” във Великотърновския университет. Някога мислили ли сте да се занимавате с тази наука?
– Това беше един период, в който трябваше да завършиш някакво образование, да удовлетвориш и собственото си его и това на хората около теб. Ето, завършил си образование, имаш самочувствие, но футболът е основната ти цел и идея. Държал съм практика, макар да не се чувствах много комфортно в стаята срещу студентите, но това беше задължително условие, за да завърша. Това не е било до сърцето ми. Сърцето ми е имало съвсем други претенции, изживявания и амбиции.
– След това завършвате и Кьолнската школа. Това ли бе повратният момент за вас?
– Това вече е съвсем друго. Както се казва, пеш да ме бяха накарали, щях да тръгна. Това настъпи, след като вече 12 години бях треньор в България. Бях завършил съм А лиценза в Барзингхаузен, близо до Хановер. Беше задължително да завърша А лиценза и след това да вляза в професионалния курс в Кьолн. Всичко е минало през главата ми с много големи амбиция и желание. Спомням си, че след първия месец в Кьолн, се изплаших, защото бях свалил осем килограма. Беше изключително голямо изпитание за мен, защото от сутрин до вечер бях ангажиран с теория и практика. А и все пак си чужденец и трябва да защитаваш и собственото си име, и това, че си българин. Ако нямах тръпка и изживяване, което го търсех и желание да се усъвършенствам, мисля, че трудно щях да издържа.
– Каква част от ежедневието ви заема любимият ви спорт – футболът, независимо, че не сте треньор?
– Не знам. Сутрин като се събуждам, заставам пред компютъра. Ако не е австралийското първенство, където сутрин се играят мачовете и ми е интересно, влизам в Интернет, чета спортните вестници, следя това, което става във футбола по света. Очаквам с нетърпение следобедните часове, когато е нашето първенство.То също ми е интересно, независимо от представата, която се създаде, че не е чак толкова атрактивно.
– Ще ви върна в годините, когато печелихте шампионски титли. Кое ви беше най-трудно в Етър, в Левски и в ЦСКА?
– Определено в Етър ми беше най-трудно, защото беше първото, най-сериозно предизвикателство за мен. Именно след завършването на Кьолнската школа, се върнах подплътен със самочувствие и увереност, че можем да направим удар. Прецених реално какви са шансовете на отбора. Много пъти съм казвал, че имах тим със средняшки възможности, който можеше да победи всеки, но и да загуби от всеки. Може да бием Левски в Търново, може да паднем от Хасково в Хасково с 0:3. Това не ми харесваше и затова се наложи тази рязка промяна. Сега е модерно да се казва – подмладяване. Тогава беше изискване, което налагаше подмяна на кадрите, които нямаха голяма мотивация и амбиции, а на разположение имах доста добър материал за работа. Това са години, в които имах едно изключително голямо търпение от страна на Търново, докато не постигнахме големия връх. След това нещата се промениха, но дотогава имаше изключително търпение в Търново към мен и към отбора. След това в Левски и в ЦСКА това се постига много лесно, но там нямат търпение. В Левски дойдох в осмия кръг. Отборът беше на пето място и изведнъж казаха, че искат участие в Европа, шампионска титла и налагане на млади таланти от школата. Не се получи, естествено. Стигнахме третия кръг за купата на УЕФА, но беше успех за нас. Елиминирахме едни израелци, след това Славия (Прага) и стигнахме до третия кръг. При сегашната схема, щяхме да сме в груповата фаза на Лига Европа. В шампионата от пето стигнахме до второ място, само с една загуба в Смолян. Обаче не наложих нито един талант на Левски в отбора и това беше негативната оценка за работата ми. Така се разделихме с Левски. ЦСКА? Определено там е много интересно да се работи. Като се замисля, може би тогава не ми е било толкова лесно. Правя си сметка как върви и сега неговото развитие. Там винаги има един сблъсък на мнения – на хора, които работят в клуба и такива, които са били в него. Вторите създават изключително голямо напрежение. Когато започнах с ЦСКА, отборът беше на девето място, даже Етър беше пред тях – осми. Тогава смених Пламен Марков. Следващата година беше ударна – спечелихме и шампионскатата титла и купата, за да се стигне до мача със Стяуа (Букурещ). Може би вече ме чакаха някъде да сбъркам, да се проваля и да ме оценят като “чужд” човек за ЦСКА. Става дума за компетентните хора около “червените”. Мисля, че публиката и до ден-днешен има добри впечатления от работата ми. Никога не съм показвал, че съм със сърце в този отбор. Аз съм професионалист – винаги съм работел с желание да правя нещата качествено. В ЦСКА тогава ме принудиха да изрека няколко думи, които след това “наляха масло в огъня”.
– Фразата, която ви навлече неприятности беше: “Много змии съскат в Борисовата градина.”
– Да, така беше. Неволно предизвикана реакция от поведението на хора. Не казвам, че съм бил безгрешен и всичко е вървяло по мед и масло. Независимо каква е работата, тя винаги е съпътствана с проблеми. Но прекалено се търсеше повод, а той “съскаше из градината”. Най-интересното беше, че “съскаше”, докато ме няма в градината. Като се появявах, “съскането” приключваше.- Къде работехте с най-добрите футболисти?
– Едни футболисти просто пред мен растяха, градяха се и се създаваха и най-вече знаех какъв манталитет имат. Амбициите им бяха да стигнат върха във футбола. При тях имаше постоянно развитие. А при други футболисти, както в Левски. имаше качество. Едно качество го наследих, друго аз го привлякох. Фактът, че от Левски почти всички след моя договор, заминаха да играят в чужбина, говори, че там имаше голяма класа. Бяхме много силен отбор. Етър също беше много силен, качествен и перспективен, но и там по изискванията на тогавашното време, всичките добри футболисти, отидоха в чужбина. Ако кажа, че в ЦСКА не са били класни, също ще излъжа. Имаше доста класа и сила. За този период бяха най-добрият отбор. Всеки във времето си беше такъв и постигна успех.
– Имаше ли някакво колебание относно преминаването ви от Левски в ЦСКА?
– След като ми свърши контрактът с Левски, имах договор с Анортозис. Заминах и шест месеца бях треньор там. Ще използвам случая да споделя нещо. Никой не го отчита, но аз имам спечелена Суперкупа на Кипър. За първи път го споменавам това. Като отидох, Анортозис беше шампион, а Апоел беше носител на купата, с треньор Христо Бонев. Играхме за Суперкупата и го победих с 2:1. Мисля, че тогава беше мачът с Глазгоу Рейнджърс за Шампионската лига. Победителят отиваше във финалната фаза. Кой знае какви колебания не изпитвах, защото все пак шест месеца изкарах в Кипър. Техният футбол израсна много в последствие, но все пак имаше вкус на аматьоризъм. За мен поканата от ЦСКА беше интересна. Разбира се, оставих президентът да реши проблема, защото аз имах ангажименти към тях. Разбраха се и с амбиция и с удоволствие пристигнах в ЦСКА. Не съм се притеснявал или страхувал. Прецених зависимостта дали си в ЦСКА или в Левски колко влияе на една личност и как може да те посрещнат или изпратят двата клуба. Не забравяйте и че се върнах в Левски отново.
– С кой екип сте работил най-спокойно?
– В първия ми престой в Левски беше една опростена схема. Трима души се занимаваха с отбора – президентът Томас Лафчис, техническият ръководител Андрей Желязков и старши треньорът. Много лесно всичко се придвижваше и се реализираше. В ЦСКА имаше много натрупване на хора, за които приоритетът да определят политиката, влияеха много – кой открито, кой скрито. Веднага мога да кажа, че с Андрей съм работил отлично, с Боби Станков също много добре. Тук идва мястото на моите помощници, на които съм им дал възможност да работят с мен. Голяма част от тях бяха поканени на празника, за да им благодаря за това, което сме направили – Гошо Цветков, Емил Велев, Йордан Йорданов, който беше и в Левски, и в Кипър. Моите футболисти, които излязоха най-вече от Търново, също имаха покани. Цанко Цветанов ми се обади и му казах, че съжалявам, че няма да може да присъства. Отдавна проучих въпроса дали той няма да има възможност да бъде тук.
– И един друг човек ще отсъства – Трифон Иванов, с когото сте прекарали доста години заедно. Понеже той беше весел човек, не отива сега да се натъжаваме. Разкажете някоя весела случка с него.
– Работейки с него, съм изпитвал само удоволствие. Той беше изключителен човек и то не от тези дисциплинираните, строгите. Той те привличаше с поведението си. В момента, в който нямаш нужната атмосфера да разнообразиш, той ще намери начин – с поведението си на загрявката или в опита си да докаже колко е по-добър от другите. Той имаше не само самочувствие, но и качества. Беше силен. Много пъти казваше: “Абе, този ли? Ще го смачкам, няма да го видиш на терена! Не се плаши, тренер, няма страшно!” Намирал съм го и пред вкъщи в 5 часа сутринта с неговата жена, недоволен. Викам му: “Какво, бе, Трифоне? Какво става?” А той отговаря: “Абе, едни полицаи искат нещо да се занимават с мене.” Питам го какво им е казал, а той: “Ами, ще ги уволнявам, какво ще ги правя!”
– Кое ви направи успешен треньор?
– Аз съм закърмен с футбол. Съзнателният ми живот е свързан с него. Моят баща, Бог да го прости, е бил футболист. Спомням си и съм му гледал мачовете. Футболът е пробил в душата ми, създал ми е достатъчно просперитет и желание да се реализирам като човек в спорта. На мога да си се представя в друго направление. Реализирал съм се с много усилия, разбира се. Не е било лесно. Имал съм и много неприятни моменти. Понякога и късметът не ми е помагал.
– Имало ли е момент, когато сте съжалили, че се занимавате с треньорската професия?
– Не. Може би, както казват хората, “ближеш си раните и продължаваш”.
– Освен титлите в България, направихте истински фурор в Германия с Унион (Берлин). Достигнахте финал за купата на страната, което беше сензация. Разкажете ни за четиригодишния ви престой в немския футбол.
– Трябва съвсем честно да ви кажа, че истинско признание от моята работа получих в Германия. Там нито за миг не поставиха под съмнение моите качества като треньор, резултатите, които съм постигнал. На улицата постоянно срещах въодушевление и присъствие на хора, които те показват голямо признание и уважение, и разговарят с теб. Може би не съм предвидил, че нещата ще се развият толкова бързо. Даже като си спомня какъв договор бяхме сключили, се подсмивах отначало. Моят мениджър, който и сега е тук, лесно постигна този договор с президента, защото президентът никога не е предполагал, че Унион може толкова бързо да се развие. Като си спомня първите ми тренировки там, стадионът нямаше нищо общо с това, което е сега. Идваха по трима-четирима да ни гледат на тренировките, на мачовете имаше по 2-3 хиляди души, докато в един момент се стигна до 15-20 хиляди, дори до 30 хиляди да присъстват. Всичко бе свързано с едно стъпаловидно развитие на отбора. Честно да ви кажа и за мен беше изненада и голям успех.
– Сбъдната мечта за вас ли е работата ви в Германия?
– Сбъдната до онзи момент, в който моят президент не почувства, че разбира много от футбол. Нашата уговорка в началото беше всеки да бъде в своето направление. Каза ми: “Аз не разбирам от футбол. Моите ангажименти са други. Всичко е в твои ръце.” Така стигнахме до върха. В един момент обаче той започна да прави селекцията, да определя политиката и реализацията на плана. Но определено там нито за миг не съм чувал някой да постави под съмнение резултатите, както тук доста се случваше.
– Сега, когато ви връщам в тези години, не ви ли е мъчно за случващото се в родния футбол? Имате ли обяснение за кризата в него?
– Лично аз живея с проблемите на българския футбол. Следя го много изкъсо и внимателно. Всички промени са пред очите ми. Не бих се изразил крайно като конфронтация на това, което става във футбола. Все ми се иска да е нещо по-добро като перспектива, но не го виждам. Други са условията, други са възможностите на клубовете. Вече определяща е финансовата мощ. В това отношение мисля, че има голямо изискване, което трябва да се промени, ако искаме да имаме футбол на голямо ниво. Второто е, че ми се струва, че има доста хора, които случайно са попаднали във футбола. Хора, които може би имат желание и амбиция да се развива футболът, но изглежда не налучкват точния вариант и посока. Пример за мен във футбола като качество, разбира се “не откривам топлата вода”, е развитието на един отбор, който вече има авторитет и име и в Европа – Лудогорец.
– Защо се оказа успешен този модел?
– Защото са вложени много неща в него като настояще и като бъдеще. Имаше известно отстъпление миналата година, но добре, че не направиха втори такъв опит да разпродадат футболистите си, а запазиха отбора, който гради и усъвършенства своя стил и ето – веднага е налице резултатът. Има голяма финансова мощ и една перспектива, вложена във всичко онова, което там се създава, както и компетентност в хората, които ръководят този клуб – треньори, персонал, школите и изграждането им. Не искам да идеализирам нещата, но това е един пример, който мисля, че трудно може да се постигне в другите клубове.
– Какво се случва обаче в клубовете, с които станахте шампион? Говоря за Левски и за ЦСКА.
– Там амбициите и желанието си остават, но те са далече от модерните изисквания на времето. Прекалено присъствие на “компетентност”, което ограничава, прибързани решения, бързи смени, купуване на футболисти на килограм – щом е чужденец, значи е футболист, но невинаги това съвпада с истината. Прекалено влияние на мениджъри, които искат да реализират своите планове. Една неперспективна постановка в тези клубове, която води до проблеми.
– В последните дни името ви се завъртя като вариант за треньор на Левски. Имало ли е въобще такива разговори? Вероятно ви свързват с Андрей Желязков.
– Аз още първия ден, като го обявиха Андрей Желязков за мениджър на “Левски”, усетих, че ще се появи такова нещо. Най-малкото тези хора, които като търтеи слушат нещо и искат да предизвикат някаква обстановка на напрежение… Нещо дразнещо, което да предизвика смут в хората. Затова веднага казах: “Аз с Андрей съм работил в Левски, работил съм и в Бургас, но съм работил на много места и без Андрей.” Приятелството няма нищо общо с професионалните ангажименти. И в Германия работех сам, и в ЦСКА му бях противник и сме играли един срещу друг, също и като треньор на “Спартак” (Плевен), той беше футболист и е играл срещу мен. Така че едното няма нищо общо с другото. А що се отнася до това, че се е завъртяло името ми, отдавна не се беше завъртало. (смее се)
– Кое ви прави щастлив?
– Нищо ново и нищо изненадващо. Имам четири деца. Едните отдавна живеят отделно. Те са големи хора, създали семейства, имат свой път на развитие. Помогнал съм им, доколкото мога. Сега около мен се въртят две малки “звездичк” – две дъщери, които обичам много.
– Къде се чувствате най-добре?
– В Търново се чувствам най-добре.
– Кое не може да приемете у хората?
– Завистта, злобата, мързелът, който им придава друг характер. Мързелуват и търсят вината в другите хора за това, че не са се реализирали, че не са успели. Болшинството от хората са така.
– Често ли сте се сблъсквали със злоба и завист?
– Покрай футбола, да. Поговорката за казаните май на българите им отива най-много.
– Съжалявате ли за нещо в този живот?
– Съжалявам, че не можах да постигна повече в моята кариера като треньор. Имал съм големи амбиции и мечти. Нещо по-голямо, по-велико да постигна. Не, за да удовлетворя хората, а заради себе си, за осъществяването на мечта, която е била дълго време в главата ми – да постигна успех с клубен отбор, да направя нещо изключително. Разбира се, не винаги съм се съобразявал с реалностите. Затова казвам, че са мечти.
– А сега за какво мечтаете?
– Сега мечтая просто да се върна и да работя.
– Кое е най-голямото богатство, освен децата, за които споменахте?
– Най-голямото богатство е да имаш приятели, които са истински. Да не са много, но да са истински. Да вярваш в тях, да знаеш, че около теб има атмосфера и присъствие на хора, които винаги могат да ти помогнат, да те подкрепят. Да си в обстановка, която ти създава комфорт, да срещаш хората с вдигната глава и да не се притесняваш да ги гледаш в очите. Да не се срамуваш.
– Как да завършим този разговор?
– Дано да се видим след десет години. Да се запазя в това състояние, да се чувствам все така млад и да пожелая по-големи успехи във футбола ни. Естествено ми се иска и да има мир, да няма война, хората да живеят щастливо, но за мен футболът винаги е бил на първи план.
