Покрай трагедията с Трифон Иванов всичко живо взе да умува как най-добре да бъде почетен героят от САЩ `94. В родното му село Горна Липница например ще кръщават мегдана и централната улица на негово име. В Поликраище, където Туньо беше зет и живя известно време, май също мъдрели нещо подобно. Привърженици на Етър предложиха стадион „Ивайло” във Велико Търново да носи името на безвреме заминалия си бивш футболист.

В понеделник вечер Слави Трифонов, за да не остане по-назад, също се включи в хора на оплаквачите. Той пък настоя да бъде изваден от употреба екипа с №3 в националния отбор на България. За вечна му памет и царство му небесно на Трифката… После се оказа, че и бившите му съотборници от САЩ `94 май са имали някаква подобна идея, ама Дългия ги изпреварил.

Щеше да е смешно, ако не беше тъжно, че до онзи ден малцина се сещаха за тежката съдба на Трифон след края на състезателната му кариера. Смени три жени, подгони го съдия изпълнител, бизнесът му замина по дяволите, здравето – и то. Хързулнаха го през 2005 г., когато Туньо седна на онази маса до Боби Михайлов, а четвъртите в света поискаха управлението на БФС и катурнаха Батето. На Трифон уж му бяха обещали да управлява Северозападната „В” група. Само че му се наложи да почака осем години, докато титулярят се пенсионира.

Днес всички в хор реват какъв човек бил Трифон, какъв сърцат спортист, какъв лидер. Комплексарщината и лицемерието стигнаха дотам, че вече зорлем му слагат ореола на светец. А той се харесваше на хората точно с това, че не беше никакъв светец, а обикновен човек като всички други. С хубавите и лошите си страни. Хапваше, пийваше, правеше си неговите щуротии. Имаше силни мачове, имаше и слаби. Беше наясно със самия себе си. Никога не се е удрял в гърдите да каже, че е нещо повече от другите. И ако сега гледа някъде там, от небето, сигурно даже му е неудобно…

Но докато хората от Горна Липница, Поликраище и Велико Търново поне са искрени в скръбта към земляка си, това с изваждането на фланелката с №3 от употреба в националния отбор вече намирисва на евтин популизъм. Дайте да си направим реклама на гърба на починалия Трифон! Едно на ръка, че идва от учиндолския демагог, дето навремето лееше сълзи от екрана по гръмнатия висаджийски бос Васил Илиев (добре, че в борбата нямат номер на трикото, току -виж Дългия предложил и него да извадят от употреба). И второ, че така просто не се прави, независимо кой го предлага.

Само за сведение – фанелката с №3 в националния отбор на България е носена и от други, не по-малко велики футболисти. Носил я е Манол Манолов – Симолията, лека му пръст. Носили са я още Иван Вуцов, Иван Димитров, Добромир Жечев, Николай Арабов, да са живи и здрави… Все големи фигури, все със заслуги. Ясно е още, че Трифон Иванов в никакъв случай не би одобрил това да му извадят екипа от отбора и да го кипичнат на някоя витрина. Мястото на фланелката с №3 е там, при останалите в състава на България. Да тежи на раменете на днешните льольовци. Да помнят, че е носена от велики футболисти.

А за паметта на Трифон Иванов най-добре ще бъде да се направи едно ново футболно игрище във Велико Търново. Там да тренират децата и юношите от Етър, а не както сега да ритат по селските ливади в околията. Току-виж, че на това ново игрище „Трифон Иванов” се появил някой нов Туньо…

Станил Йотов, в. „Всеки ден“