Георги Василев: “Великотърновският футбол е огън, който тлее, но един ден ще се разгори отново”

Голямата новина на деня е, че именитият треньор Георги Василев е пред завръщане начело на “виолетовите”. Тя бързо се разпространи днес и бе приета с огромен ентусиазъм от феновете, а преговорите трябва да бъдат финализирани тази вечер. Точно преди почти 5 години – на 6 януари 2010 г. Георги Василев получи поредното признание за работата си – ­ златна значка на БФС за приноса си към великотърновския футбол. Тогава наставникът даде обширно интервю за „Велико Търново спорт”, което днес ви припомняме.

­– Г-н Василев, как приемате поредното признание ­ – златна значка на БФС?

­- С удоволствие и удовлетворение за признат труд. В такива моменти човек връща страниците назад, припомня си повече добрите неща. Годините, в които работех във В. Търново като футболист и треньор, са останали трайно в моето съзнание. Отнасям се с умиление, респект и уважение към всичко онова, което е направено в града, и с едно чувство на тъга, че футболът във В. Търново се намира в такова състояние.

­– С вас са свързани най-големите успехи на футбола тук. Ще има ли други подобни?

­- От сърце го желая и живея с надеждата, че футболът във Велико Търново е жив, съществува и му предстоят и по-щастливи моменти. Минавам с тъга покрай базите и терените, където се е градил този футбол, а сега е занемарено. Мисля, че малко трябва на великотърновския футбол ­ – повече ентусиасти, хора с възможности и любов към този спорт.

­– Не е ли парадоксално, че в населени места, където футболът през 90-те години е бил само във “В” група, сега имат отбори в елита, при това ­ стабилни?

­- Оттам е и моята тъга по миналото. Изграждането на традициите струваше много труд. Но аз мисля, че това е огън, който тлее и може да се разгори, когато влязат амбициозни хора. В последно време живея далеч оттук, но следя нещата в клуба. Съществуват наченки, но за да се излезе на добро за България ниво, не мога аз да давам отговор, а хората, които живеят във Велико Търново. Реалният резултат е моментното класиране на отбора, състоянието на футбола и най-вече базите. Всичко това е предпоставка, начален старт, който трябва да се подсили от важни фактори.

­– Работил сте и у нас, и в чужбина. Каква трябва да е схемата – ­ Общината или силен водещ собственик с големи финансови възможности? Това ли са двете крайности?

­- Има и трети вариант ­ – комбинация между едното и другото с процентно участие.

­– Да се върнем назад във времето. За вас се говори все като треньор, а вие бяхте дълги години футболист и имате с виолетовия екип 175 мача и 20 гола. Как дойдохте в “Етър”?

­- Историята е любопитна. През 1968-69 г. играх в “Марек” и станах голмайстор на отбора по времето на Киро Миланов, Сашо Паргов, Сапинев… Договорът ми изтече, а желанието ми беше някъде да следвам и да играя. С покойния ми брат тръгнахме с влака, първата ни спирка беше В. Търново и “Етър”, а втората ­ Бургас и “Черноморец”. Слизаме тук на гарата, отиваме в канцелариите на игрище “Юнак” и влизам при председателя ­ другаря Горанчев. “Кой си ти, бе?” “Аз съм централен нападател и кандидатствам в университета, искам да играя в “Етър”. Голмайстор съм на “Марек”, можете да проверите.”

“Виж сега, нашият отбор е на лагер във Велинград. Ела след два-три дена, ще говорим с треньора Томов и ще видим…” Излязохме с брат ми и решихме, че поемаме към Бургас. Не бяхме минали и сто метра и ни догонва на пълна скорост другарят Паунов. “Стой тук, ще разговаряме!” Те веднага отворили “Народен спорт” и прочели за мене. “Решаваме да останеш при нас”. Настаниха ме в най-модерния тогава хотел “Етър”. Изчаках отбора да се върне. Йордан Томов не беше много доволен, че са решили без него, но добре ме познаваше. Това са ми първите крачки във В. Търново.

­– Кои са ви най-ценните спомени като футболист?

­- Аз съм такъв човек, че помня повече хубавите неща. Не може да не ме удовлетворяват мачовете, в които излизахме срещу “Интер”, срещу ЦСКА и “Левски”, когато стадионът се пукаше по шевовете. На мача с “Левски” публиката беше чак до тъчлинията (б.а. на този мач идват рекордните 40 000 души). Трябва да съм много подробен, за да разкажа всичко.

­– Първия си гол за “Етър” вкарвате срещу “Сао Пауло”…

­- Това беше едно отлично изпълнение от воле. Кольо Йорданов от лявата страна ми центрира, бразилската защита подходи с пренебрежение към ситуацията, а аз обичах такива изпълнения. Хубав гол стана, после се разписа и Маринов. Вратар на “Сао Пауло” беше Пикасо, дългогодишен национал на Бразилия.

­– Как започнахте да градите шампионския “Етър”, кой беше тогава движещата сила?

­- Условията, които намерих в града тогава, ми дават основания да казвам, че тук съм работил най-пълноценно. Беше ми дадена възможност трайно и търпеливо да работя, а това даде резултати ­ титла, две трети места, купа на БФС, два полуфинала за купата. Изградиха се футболисти, които дълго след това останаха в орбитата. Играха в националния отбор през 1994 г., за успеха тогава и аз се чувствам съпричастен. Ентусиазмът беше голям, имахме терени, база, условия ­ затова дойдоха тези резултати.

­– Спокойна обстановка и условия за работа ­ това ли е рецептата за изграждане на шампионски отбор. Вие сте единственият, който го е правил с три отбора ­ “Етър”, ЦСКА и “Левски”?

­- Търпението е нужно тогава, когато виждаш, че се работи от специалисти, които имат качества. А не търпение на всяка цена към недоказани личности. Съответният треньор трябва да отговаря на условията. Аз във Велико Търново ги имах. И веднага да спомена най-голямото ми разочарование ­ то е отново тук. “Етър” разпродаде най-добрите си 4-5 играчи, за да може да оцелее клубът, и това бе неминуемо. Следващата година завършихме на 5-о място и беше официално обявено от местните медии, че това е “крах за търновския футбол”. Ето това е голямото ми разочарование.

­– Простихте ли на участниците в преврата срещу вас?

­- Не съм злопаметен и това не стои в главата ми. Много от тези играчи намериха сили и морал да се извинят, но раната бе направена.

За мен преди всичко футболът е хоби, работя не по задължение. С годините съм набрал достатъчно опит и самочувствие, доволен съм от това, което съм направил като треньор. И сега, чувствайки се жизнен и енергичен за работа, изпитвам удоволствието да работя отново. Когато почувствам, че нямам сили, сам ще се откажа. Но ми прави впечатление, че в България и играчи, и треньори с име, много бързо се отписват. Насищат им се. В нормалния свят разсъждават по друг начин. Колкото повече един човек набира скорост и оцелява, те го преценяват като човек, умеещ да работи. Много хора са били еднодневки в треньорската професия и са изчезвали ­ или по некадърност, или защото са били страхливи, или защото не са получавали достатъчно шанс. Но аз като човек, работил 30 г. във футбола, изпитвам желание натрупания опит да бъде реализиран и да го предам на някой.

– Г-н Василев, съжалявате ли, че през годините така и не ви повериха да водите националния отбор на България?

­- Не, не съжалявам за националния отбор. Аз за София останах чужд на футбола, независимо че 7-8 години работих там и станах шампион с ЦСКА и “Левски”. А вие знаете, че там е центърът на футбола, там са специалистите и “специалистите” с кавички. Имало е разговори, но все се е намирала друга кандидатура. Нямам причина да съжалявам. Аз съм доволен, че съм дал на националния отбор доста футболисти. Ако нещо ме боли, това е мнението на онези “спецове”, че моята тактика е дефанзивна, че разчитам прекалено на опитни футболисти. Вие, журналистите, кажете кой е правият и кой е кривият в тази ситуация.

Аз дадох на българския футбол играчи, които поех на по 16 години и ги учих на тази игра: имам предвид нашите момчета и национали от “Етър”, имам предвид Стилян Петров, Мартин Петров от ЦСКА, Георги Пеев и Гъргоров от “Локо” (Сф)… Това са сериозни имена и има още много други. Аз ги наложих във футбола, а това, че на 17 г. не е заиграл титуляр по 90 минути, не е проблем на треньора, а е биологически проблем.

­– Имало е решение на Изпълкома на БФС да станете треньор на националния отбор точно преди САЩ-94, но Христо Данов се е отметнал. Знаете ли я тази история?

­- Аз тогава бях треньор на “Левски” и се радвах, че много от моите футболисти бяха включени в отбора за САЩ. С останалите правихме подготовка в клуба, бях настрани от тези неща.

­– Г-н Василев, накрая сме длъжни да ви зададем един въпрос, който вълнува много хора: има ли фактори или причина, които биха ви накарали отново да се заемете с великотърновския футбол?

­- С най-голямо удоволствие. Велико Търново за мен винаги е бил най-сериозното предизвикателство тъкмо поради всичко, което говорих досега. Имам едно малко условие -­ когато видя, че Велико Търново наистина сериозно мисли за футбола, че влага реални амбиции и възможности за постигане на онова, което великотърновският футбол заслужава – челото на “А” група.