На мача “Етър” – “Левски” изтъкнатият български рефер Антон Генов свири последния двубой в своята кариера. Роден е на 10 октомври 1966 г. в Габрово. Съдия от 1988 г, а през 1996 г. свири и първия си мач в “А” група. От 1999 г. е международен рефер на ФИФА и има записани над 60 мача. Генов е ръководил рекордните 254 мача в елитната група, които едва ли скоро ще бъдат надминати от негов колега. За сравнение – вторият в ранглистата Атанас Узунов има 188, а третият Никола Дудин – 186…
По професия е ветеринарен лекар и работи като шеф на ДВСК. Преди мача “Етър” – “Левски” Генов бе награден от Съдийската комисия на БФС, от двата тима, от Община В. Търново за приноса си към съдийството. В края на срещата реферът си взе за спомен топката от мача, а минути по-късно даде и това интервю.
– Г-н Генов, току-що свирихте последния съдийски сигнал в кариерата си. Вълнувате ли се?
– Да, развълнувах се наистина. Но изпитвам чувство на удовлетвореност за това, което съм направил през всичките тези години. Това е чувството, което бих определил с една дума.
– Как бихте коментирал последния мач между “Етър” и “Левски”?
– Стана много хубав двубой. Вярно е, че единият сега е в по-долна дивизия, но аз мисля, че домакините от “Етър” имат сили ако не тази година, то следващата да се върнат, където им е мястото. А мястото на “Етър” е в “А” група. Видя се каква е публиката, видя се какъв футболен град е Велико Търново, в което аз никога не съм се съмнявал. Тук имам много приятели. Знаете, че все пак “Левски” е по-класният отбор и малко накрая “виолетовите” се поумориха, затова резултатът е 3:0, но не изразява точно разликата в играта, която не беше толкова голяма.
– Направихте един изключителен рекорд в “А” група – 254 мача. Вторият във вечната ранглиста Атанас Узунов е чак със 188… Ще подобри ли някой този рекорд?
– Рекордите са затова – да се подобряват. Аз пожелавам на всички млади момчета да се стремят и който може – да го постигне. Аз само ще му се радвам. Това пожелавам на младите съдии – да имат цели и амбиции, само така ще покажат по-добро съдийство.
– Вие самият как оцеляхте през всичките тези години в толкова труден спорт като футбола?
– Много трудно, да ви кажа честно. Особено първите ми години в “А” група – 1995-96 бяха много тежки. Да не се връщаме назад преди 15 години какво се случваше и как се случваше… Само аз си знам колко нерви и колко труд ми е струвало всичко това. Но, както видяхте, успях да стигна до края.
– В съдийството има много изкушения, как им устоявате?
– Трудно се устоява на изкушенията, но съм успял. Това е въпрос на характер и на възпитание, а считам, че съм устойчива личност.
– Имало ли е моменти, в които сте искал да захвърлите всичко и да се откажете?
– В интерес на истината не ми се е случвало да искам да се откажа. Може би е имало хора, които са искали да ме откажат… Но пък това ме е амбицирало. Както казах, смятам за себе си, че съм изграден силен характер и доказах, че мога да стигна дотук.
– Помните ли първия си мач?
– Първият ми мач изобщо ми е малко смътен, но първия си професионален мач помня, разбира се. В “А” група това беше “Спартак” (Пл) – “Добруджа”, беше в Плевен през 1996 г. и завърши 2:1. Много добре помня един диалог между мен и Пламен Гетов. Отсъдих фаул за “Спартак” на 25 метра от вратата и Гетов ми каза: „Само те моля да направиш стената поне на 9 метра, защото ще вкарвам гол”. Бях млад и зелен съдия, говорех му на Вие, и казах: „Разбира се, господин Гетов, ще я направя и на 10 метра”. Отмерих законните метри и секунди по-късно Гетов вкара гола, с който донесе победата на “Спартак”.
– Ще споделите ли най-приятния и най-неприятният момент от кариерата си?
– Най-приятно ми бе, когато стигнах до топ 50 на съдиите в Европа. А най-тежкият момент от кариерата ми е, когато заведоха дисциплинарно дело срещу мен за мача Македония – Канада. Както се видя впоследствие, доказа се, че съм невинен. Но заради започналото дело за жалост не можах да ръководя мача от Шампионската лига “Динамо” (Киев) – “Барселона”.
– А имате ли учител в съдийството?
– Имам доста колеги, на които дължа много и съм се учил. Но за да не обидя някого, ще спомена само бате Гочо Русев, известен като Мотора, който почина преди няколко години. Родом е от Севлиево, но живееше в София. Дълги години той бе човекът, който бе най-близо до мен и аз съм му много благодарен, на него, на семейството му. И ще направя всичко възможно неговата съпруга кака Мими да се чувства добре сега, когато го няма. Много още имена бих посочил, но ще пропусна някого.
– Има ли млад съдия, който бихте отличил, който по някакъв начин върви по вашите стъпки?
– Аз съм казвал вече, че това са шестте ни международни съдии. Те са млади, на около 35 години, имат пред себе си десет години. Тези шестима рефери имат качествата, имат време пред себе си да постигнат много неща.
– Какво ще правите сега, след края на съдийската си кариера? Имате професия, но предполагам, че оставате и във футбола?
– Да, нормално е да остана около футбола, след като толкова години съм бил в него и в съдийството. В интерес на истината, смятам на първо време малко да си почина. Имам си професия и достатъчно неща, с които да се занимавам в областта на ветеринарната медицина и на Агенцията по безопасност на храните. Но като му дойде времето, вероятно след лятото, ще бъда около съдийството като съдийски наблюдател.
– Виждате ли се някой ден като шеф на съдиите?
– Времето ще покаже, не мога да кажа отсега.
