Поглед към възнеслото се в небитието бижу – отблизо. сн. Иван БОРАДЖИЕВ
100 години „Етър“…
Очите ми останаха в нея още при първото ми отиване на мач в Търново. Било е преди Световното първенство по футбол в Англия през 1966-а – първото, което бе предавано по единствената ни тогава телевизия.
Седнал на пейка на централната трибуна на стадиона, който тогава още не бе кръстен “Ивайло”, а му казваха Градския, няколко пъти поглеждах към отчето в расо, което бе на два-три метра от мен. В ония времена много често се предъвкваше една атеистична словесна дъвка – “Религията е опиум за народа”. Но пък футболът бе привлекателен опиум и за някои свещеници…
Трижди по-често, отколкото към духовника, насочвах очи обаче към къщата с островърха кула, която оставаше вляво, на изток.
Малко по-късно разбрах от баща си част от историята й. Била дом, вила на семейство Сирилещови, а преди 1944 г. в нея живял началникът (по-точното е сякаш – командирът) на търновския гарнизон…
Сградата е снимана и от професионални фоторепортери, и от любители. И – макар и немного да са – има може би десетина кадъра на къщата с куличката.
Бяла сграда, с лице, обърнато на изток, а кулата елегантно прегръща основната постройка. Четиристенна е декоративната част, всяка четвъртинка има вторична, миниатюрна стряха, а шпилът – върхът, със сигурност е служел и за гръмоотвод. В основата на железния шедьовър е топчица за хубост, а по-нагоре са още две, по-мънички… Височината на върха е към девет метра.
Прочетох тук в спомен на първия национал на „виолетовите“ Стефан Величков, че при срещата на “Етър” със софийския “Левски” в Търново, за която се стичат около 40 000 души, футболистите едва смогнали да си проправят път между зрителите, за да излязат на терена. Времена, които няма да се повторят… Този двубой е от есента на 1969-та, а сградата поживява може би около още две десетилетия.
Паметният мач срещу “Бенковски” (Видин). сн. Иван БОРАДЖИЕВ
Опитах да открия и събера парченца от спомен за къщата. Не хранех илюзии, но се оказа трудна работа. Разговарях с футболист, с архитектка, с неколцина приятели. И какво излезе?
Къщата е съградена около 1930-а. От проектант, чието име е неизвестно на съвременната търновска архитектурна гилдия. Алпийският стил нашепва, че създателят й вероятно е завършил образованието си в странство – я в Австрия, я в Германия, я в Швейцария. Обичайна някогашна практика. Ала приемете това само като предположение…
Била с фасада на изток – ще го напиша пак, защото златното архитектурно правило е къщите да са обърнати на изток и на юг. Към първите лъчи на изгрева и към топлика. И е с “гръб” към стадиона. Етажите били един и половина, два. Декоративната добавка ги приласкава от юг, оставайки неразривна част от цялото. Около къщата оградка опасвала малко дворче.
След като е “отчуждена”, вероятно е направено преустройство на помещенията на първия етаж. За да бъде преобразен в съблекалня. Неголяма – около 20-30 квадратни метра. С пейки, с долапчета за дрехите, за екипите. Имало, по думите на някогашния юноша на “Етър” Марко Дупалов, и няколко душа… На втория етаж, пак по негово твърдение, била канцеларията на отбора.
А на първия кат, разказа ми инженер Тихомир Манев, живял със семейството си в блок в началото на Севлиевското шосе (днес – бул. “България”), била работилничката на бай Георги. Човекът, който се грижел за обущата на футболистите, а бил и нещо като домакин на тима, а и пазач на стадиона, на терена. “Три в едно”. Пиша за 60-те години на отминалия век…
При бай Георги момчетата от махалата честичко ходели да го молят да им лепи спуканите плондири на топките. Онези, които бяха с “цивки” – тъй наричахме отворите, през които ги надувахме с помпи за велосипедни гуми.
Прощалният мач на Георги Василев. сн. архив Г. ВАСИЛЕВ
…Описаният хубав имот обаче никога тъй и не попада в местния списък на архитектурните паметници, на сградите поне с местно значение. И това предопределило съдбата му. Всъщност не само това. Добавям и традиционния наш нихилизъм.
Сринат бил. Сега на мястото му са поникнали безлични, конфекционни постройки. Овалът на трибуните също е захапал някогашния парцел. А е можело вилата да се впише като ретро-щрих при новото строителство. Можело е…
Ала нищо не може да спре порива ни да се възхитим на къщата-красавица, вплела част от пъстрите си дни в историята и на “Етър”.
Втора като нея другаде в България нийде няма!
Иван ТОДОРОВ
