Стоян Петров е едно от най-уважаваните имена във великотърновския футбол. Дългогодишен футболист, още по-дългогодишен треньор – първо помощник на Г. Василев, после и старши треньор. Спечелил е като треньор всички големи трофеи, завоювани от „Етър“ – титлата, медалите, Купата на БФС, а като старши – и Купата на ПФЛ. И до днес не пропуска мач и е сред малцината ветерани, които винаги са на трибуните.
Днес Стоян Петров празнува рожден ден, роден е на 3 януари 1945 г. На 79 години помни в детайли всичко, паметта никога не му изневерява. Но интервюта не обича да дава, обикновено отсича: „Не съм по говоренето“, затова няма да намерите никъде публикувани спомените му за годините като футболист. До днес, когато Стоян Петров реши да сподели най-паметните си мигове за „Велико Търново спорт“.
Началото
В „Етър“ започнах през 1962 г., бях на 17 години и половина. Стана по стечение на обстоятелствата, загубиха един мач тук и аз попълних отбора. Беше през октомври, гостувахме в Шумен, а още в следващия мач у дома вкарах и първия си гол. Така играх до 1965 г., когато влязох в казармата. И уж трябваше да се върна, но стана така, че останах там, в школата на ЦСКА. С треньора Цветков бяхме в преговори да ме вземе в „Сливен“, но стана треньор в спортната школа в София и ме взеха там. След време стана разформироване и 23 души заминахме за Смолян да подсилим отбора им, който беше последен в „Б“ група. А Смолян се задължи да предоставя зимната си база на ЦСКА. Започнахме през пролетта и го спасихме от изпадане, останах още една година там и през 1967 г. се завърнах в „Етър“.
Треньор вече беше Йордан Томов и вече беше започнал да сформира отбора си. През 1969 г. влязохме за първи път в „А“ група. Паметните ми спомени от „Етър“ са много. Влизането в „А“ група беше един момент, който никой не очакваше! Есента „Бенковски“ (Видин) водеха, бяхме паднали там, но като ги бихме тук с 1:0, нещата се подредиха чудесно. Няма как да забравя първите ни мачове в майсторската група!
Започнах като защитник, после станах нападател и накрая се върнах като полузащитник.
Контузията
Играх в „Етър“ до 1973 г., когато на 30 март в един приятелски мач със „Спартак“ получих тежка контузия. Подкосиха ме, паднах и счупих на три ръката си, така приключих с големия футбол. Правиха ми операция с шиш, спасиха ми ключицата, но когато го вадиха, хванах от големия стрес хепатит. Треньор вече беше Апостол Чачевски. Отидох и му казах, той отговори, че ако искам да спирам с футбола, ще ми намерят работа. Отговорих му нека поиграя още малко.
Но ме хвана хепатитът – още 6 месеца и отиде цялата 1974 г. Така приключих с големия футбол. Петър Хараламбиев отиде в Трявна и ме поиска за централен защитник. Две години играх там, през това време завърших Треньорската школа. Върнах се във В. Търново и започнах с юношите, но тогава получих тежка бъбречна криза, едва се спасих благодарение на жена ми. Почнах с юноши младша, като откриха Спортното училище – първите два набора взе Матев, а следващите с Киряков ги поех аз.
Треньорството
Георги Василев като започна през 1980-81 г., ме взе за помощник и така започнах да работя с него. До 1984-85, а когато отиде в Плевен, аз водих дублиращия отбор на „Етър“. На следващата година Петър Шатров ме взе за помощник и от следващия сезон с Георги Василев карахме до 1993 г. Бил съм му верен помощник през всичките тези години. Върхът беше спечелената шампионска титла.
През 1994-95 г. станах старши треньор, завоювахме Купата на Професионалната футболна лига. На финала бихме на Националния стадион „Дунав“ (Русе) с 3:0. Тогавашният президент Иван Ангелов ме извика да помагам да се спасим от изпадане. Няма да забравя мача срещу „Раковски“ в Русе: който паднеше – изпада. Смених половината отбор. Поведохме с 1:0, при тях играеше Попиванов. В 46-ата минута им дадоха дузпа и стана 1:1. Така и завършихме и останахме в групата.
Откъде е прякорът Германеца
Това не съм го разказвал досега. Навремето ме извикаха в младежкия национален отбор, ходихме на подготвителен лагер в Петрич, готвехме се за Англия. Там бяха Петър Жеков, Никодимов… Треньорът не ме искаше и си търсеше повод да ме отпрати: я си дайте бележниците. А аз имах двойка по немски. Върна ме обратно и разказах на съотборниците си, че не са ме взели заради двойката по немски. И на един мач Ринго ми подаде и вкарах гол, а той извика: Ей, Германец, браво бе! Оттам тръгна Германеца…
Да загубим у дома беше нещо немислимо
Премията ни в първите години беше по 10 лв., без удръжките взимахме по 8.60. После стана 40 лв., чисто взимахме 36 лв. Като влязохме в „А“ група – 80 лв., чисто 72 лв. За заплатите тогава имаше категории: първа – 95 лв., втора – 105 лв, трета – 125 лв. Не можеш да вземеш повече! Вярно, бяха пари за онези времена. За тези 10 лв. се убиваш, аз съм се прибирал целият издран… Защото знам, че ще взема 10 лв. премия. А сега футболистите играят – не играят, взимат по 4-5000 лв… В днешно време за едно семейство 4000 лв. са си сериозни пари.
Да загубим мач у дома беше нещо немислимо. По цели нощи не съм спал след загуба, дори и да нямахме вина. Защото бях Етърец, исках отборът да върви нагоре…
