Цанко Цветанов залага на корнера топката на Балъков, той центрира и Костадинов с глава вкарва за 1:1…

Балъков намира Любо Пенев, той извежда на скорост Костадинов, следва кинжалан удар и невероятното 1:2…

В неделя се навършват точно 20 години от епопеята на „Парк де Пренс”, която положи началото на пътя на най-големия български национален отбор по футбол. Пеневата чета.

20 години по-късно спомените за този мач са все така живи. Активни участници в тогавашните и последвалите събития бяха и няколко великотърновци, златни момчета на „Етър”. Красимир Балъков, Трифон Иванов и Цанко Цветанов бяха титуляри в мача и имаха огромен принос за победата. Малцина знаят, че сегашният треньор на „Етър” Сашо Ангелов бе в групата за мача и гледа двубоя от скамейката. Илиян Киряков пропусна мача поради контузия и разказа, че го е следил по телефона от Мерида, където играеше тогава. Бончо Генчев пък все още не бе в тима, но бе включен после за САЩ-94, където вкара и гол на Мексико…

 

Какво си спомнят те за мача

Красимир Балъков:

„Видях, че Емо тръгва да влиза отдясно, тогава инстинктивно подадох на Любо, нямаше време за друго. Любо продължи към Емо, а той знаеше какво трябва да направи в този момент. В тези заключителни минути мислехме само за едно – как да стигнем до победен гол.

Предчувствие нямах, но явно Господ е бил с нас, а когато стане така, той си знае работата. Господ в този мач беше с нас! В такъв мач нямаш време да мислиш за каквото и да е освен за това, което става на терена. Бяхме много амбицирани и концентрирани. До края вярвахме в чудото и то се случи. Нашата амбиция, желанието и волята ни бяха до такава степен изразени, че принудиха и късметът да бъде на наша страна. Разбира се, късметът и спортното щастие идват при силните и при тези, които ги търсят докрай.

Франция бе топ отбор. Те бяха гениални футболисти и при тях победата бе задължителна. Срещу тях обаче стояха също гениални футболисти, които все още не се бяха доказали като национален отбор. Все още успехът през 94-та не беше се случил и това не ни тежеше, а в същото време задължителността на успеха бе бреме за всички топ тимове, които пометохме и след “Парк де Пренс”.

Това е най-важният от всички мачове на националния отбор, защото ако не го бяхме спечелили, нямаше да постигнем това, което постигнахме.

Нямам конкретен спомен как сме празнували след двубоя. Еуфорията бе толкова голяма, бяхме толкова щастливи, че времето след мача мина като един миг. Пазя си фланелката от този мач и невероятния спомен, който ще ме съпровожда до края на живота ми”

 

Трифон Иванов:

„Успехът на „Парк де пренс” за нас беше голяма радост и най-вече себедоказване. Аз и моите колеги бяхме убедени. Имахме някакво предчувствие, че можем да бием Франция и да зарадваме българската нация. Защото нашият тогавашен национален отбор винаги е играл за победа и то до последния момент на всеки един мач.”

 

Цанко Цветанов:

„Не само че имах усещането, че ще бием, но и бях убеден, че ще го сторим. Казвам  го най-честно. Лесно е сега от дистанцията на годините да се  говори  така, но това е истината. Колкото и шаблонно да е – няма футболист,  който преди среща да не вярва в успеха и да се има за обречен.

От минута на минута ние имахме по-голяма увереност, че в крайна сметка ще  бием. И на полувремето бе така, защото онзи паметен вървеше равностойно,  Франция с нищо не ни надиграваше. Проблемът им беше, че по едно време  се  задоволиха с равния и тогава ние се възползвахме.

Чувствах се много добре, защото   доказахме, че не сме изгубено поколение, както медиите се опитваха да  изкарат. Много пъти съм бил след това в Париж, харесвам френската столица. Но на самия стадион не съм стъпвал. И досега не съм гледал запис от този мач, освен гола на Емо в края, както и 1-2  репортажа след самата среща.”

 

Сашо Ангелов:

“Бях сред 18-те играчи за мача, но тъй като тогава се вписваха по 16 футболисти, аз и Ивайло Йорданов отпаднахме, но седяхме с останалите на скамейката. Преди двубоя бяхме настанени в хотел в близост до Версай. На 17 ноември сутринта с лекаря д-р Гевренов се разхождахме в един от парковете. Тогана той ми разказа да друга голяма победа – срещу Белгия във Флоренция през 1965 г. Малко преди самата среща помощник-треньорът Красимир Борисов ни каза, че с Ивайло Йорданов няма да сме в тимовия лист. Спомням си, че голът на домакините стана след откровен фаул срещу Цанко Цветанов, а след втория гол на Костадинов на стадиона се чуваха само виковете на момчетата от младежкия национален отбор, докато французите бяха замлъкнали.

Всъщност на мача Емо Костадинов игра с моите кори, тъй като беше забравил своите и ми ги поиска. Днес ги пазя като сувенир. Пазя и гащетата на Трифон Иванов. В еуфорията след мача той си свали шортите и се хвърли в басейна. Прибрах ги за спомен, а наскоро му казах, че са в мен. Пазя си още и екипа и обувките от първия си мач в националния отбор на 12 април 1991 г. в Одензе срещу Дания.”

 

Илиян Киряков:

“Бях контузен в този период и пропуснах мача на “Парк де пренс”. По време на срещата с Франция бях в Мерида, Испания. Тогава нямаше интернет и мобилни телефони и се обаждах по телефона до България, за да следя мача. Последните няколко минути бях постоянно на линията и когато дойде последният сигнал, първото, което направих, беше да отида да купя почерпка и се събрахме с моите съиграчи от Мерида.

Бяхме уверени в силите си, по време на световното в САЩ-94 си вярвахме от самото начало. Бяхме лидери в своите клубове в чужбина и успехът ни не беше случаен. Не играх в първия мач с Нигерия, влязох като резерва срещу Гърция и Аржентина, а от следващите двубои вече бях титуляр. Много неща се изписаха за нашето участие, имаше и доста неистини. Изкараха ни, че сме отишли на екскурзия, че сме стояли само по басейните и сме яли и пили. Няма как да си професионалист и три дена преди мач да правиш такива неща. Но ние си вярвахме. Дори имаше хора, които преди мача с Мексико се питаха: с кого ли ще играем после…”

 

 (спомените са от интервюта пред “Стандарт”, Спортал.бг, “Дарик” и bTV)

 

Видео от мача:

http://vbox7.com/play:93446038