Йонка Генчева е най-успелият треньор във великотърновския хандбал. С “Етър-64” е спечелила вече 32 титли и купи във всички възрасти, като само от 2002 г. насам с представителния женски тим има 4 титли и 7 купи на България. Отскоро вече е и старши треньор на националния отбор на България.

Тя е от наставниците, които не изкарват мача на тъчлинията с викове и наставления към хандбалистките си. Генчева е от треньорите, които предпочитат да свършат работата си по време на тренировките. Методът определено е печеливш, защото го потвърждават резултатите. Такт и стил в и извън спорта ­ – това като че ли е най-точното определение за Йонка Генчева.

– ­ Как започнахте с хандбала?

– ­ Още от Икономическия техникум, където отидох като волейболистка и шампион на България. Но там имаше само хандбал и постепенно той спечели над волейбола. В университета заиграх в студентския състав, както и за отбора на В. Търново. 4 години поред бяхме втори в България след ВИФ “Г. Димитров”, който на практика беше непобедим. Имахме много добри хандбалистки. Сформира го Сава Величков, който тепърва се учеше от треньорите на ВИФ и ЦСКА.

-­ И се насочихте към треньорската професия?

-­ Когато завърших Великотърновския университет, бях разпределена в Смолян, но понеже бях вече семейна и играех хандбал, от общината ме оставиха тук. Работа за учители по история нямаше и 3 г. бях в Лясковец преподавател по баскетбол. Но излезе правило, че всеки хандбален клуб, който има женски отбор в “А” група, както бе “Етър-64”, трябва да има и подрастващи. Така през 1980 г. поех децата 3-5 клас и девойките старша възраст.

-­ Впечатленията ви от Сава Величков, чийто възпитаник сте, и чието име сега носи хандбалната спортна зала в града?

-­ Той беше човекът, който създаде хандбала във В. Търново, като ни събра във ВТУ. Ще повторя, че тогава се учеше ­ от треньорите, от международните турнири, в които участвахме: Алжир, Полша, Германия Построяването на залата във ВТУ е негово дело, има голяма заслуга и за ДКС “В. Левски”. Сава Величков е човекът, който ме научи, че в спорта без дисциплина няма успехи. Когато поех девойките ст. възраст, първият ни мач бе гостуване на ЦСКА. Той беше водач на отбора. В 10-ата минута резултатът беше 11:0 за тях. Сава Величков стана, мина през залата и напусна с думите: на такъв слаб отбор аз не мога да бъда водач. Той ме амбицира да работя добре. И след няколко години с децата 5 клас тръгнахме на големия турнир “Партиле куп” в Швеция. Величков каза: не мога да се излагам с вас. Отговорих му, че вече съм направила отбор. Сава Величков намери спонсори, организира пътуването за Швеция.

-­ Как се представихте?

-­ “Етър-64” стана първи. Беше първото ни сериозно излизане, а взехме 1-о място от 68 отбора от цял свят! В началото никой не ни познаваше, а после всички идваха да питат как работим. И получих първото си предложение за работа в чужбина. От Кувейт ме поканиха да направя такъв отбор за определени години. Изречението беше: после цял живот може да не работиш

-­ И отказахте?!

-­ Дълго мислих, но реших, че си струва да работя в България. Оттам тръгнаха нещата и при по-горните възрасти. Моите състезателки винаги са били възпитани, 90 % от тях получиха образование и добра работа.

-­ В “Етър-64” сте 15 жени на едно място, при това ­ – все с характери. Как се оправяте?

-­ Много е трудно, защото един добър спортист задължително е и силен характер. Има остри реакции и после извинения Но когато целта е една, трябва да има колектив. Понякога човек трябва да замълчи, без компромиси не може. Над всичко за мен е доброто отношение и вярата в момичетата. Никога по време на мач не съм станала да викам и ги обиждам.

-­ Кое бе първото отличие с женския отбор на “Етър-64”?

-­ Когато ги поех, станахме четвърти в България, а на следващата година започнаха успехите. Искам да споделя, че като приех тима от г-н Маров, много се съмнявах дали ще свърша работа, защото на първата тренировка дойдоха само 6 състезателки. На следващия ден отидох при г-жа Спасова и поисках справка кой какво получава. Разделих общата сума на броя на тренировките и им казах: глобата за отсъствие е толкова, за закъснение ­ една трета. Направих касиер на отбора и след два месеца вече имахме достатъчно пари, за да се купят едни хубави тренировъчни екипи. На шестия месец пари в касата нямаше, защото отсъстващи вече нямаше.

-­ Коя титла ви е най-ценна?

-­ Всяка една е единствена и най-важна, защото е трудът за цялата година. Като станем шампиони, следващия сезон започваме отначало. И винаги се намират отбори, които да кажат: те станаха случайно. А срещу нас всеки играеше максимално и се доказваше.

-­ Станахте първият великотърновски специалист, поел националния отбор за жени Какво ви амбицира?

-­ Защото цяла година играем с “Бъки” и вече влизаме в застой. Ако няма друго предизвикателство, няма да растем. Ето, неотдавна в Косово, играхме силно като никога, но залата бе пълна, съперникът ­ силен, предизвикателството ­ друго. Трябва да имаме стимул за нещо повече. Освен това имаме в “Етър-64” достатъчно опитни състезателки, които могат да помогнат на младите момичета от другите клубове.

-­ Как възникна идеята В. Търново да стане център на женския хандбал, тук да се готвят и националните отбори?

-­ С успехите ни, с това, че доказахме през годините, че сме първи. С това, че най-добрите състезателки са у нас и с опита си ще помогнат и на останалите. “Етър-64” ще е гръбнакът на националния отбор. В него ще играят само тези, които желаят. Няма да каня състезателка, която само ще се разходи до България да си види близките. Когато гледах в Бургас националния ни тим, видях коридори по метър и половина Няма да приема маркиране. Или идват и играят, или изобщо не идват.

-­ Вие сте от типа треньори, които не овикват състезателите по време на мач. Много рядко изпускате нервите си, но какво може да ви извади извън релси?

-­ На тренировките мога да кажа изискванията си. Смятам, че на мач няма нужда от викове. Те трябва да усещат моето спокойствие, но и това, че им вярвам и разчитам на тях. Научила съм ги, че съдиите са тези, които определят правилата. Не че съм излизала извън релси, но понякога ми става много обидно от съдийските несправедливости. Последният пример беше на финалите на старшата възраст в Шумен. Но първо търся вината в нас си. Безобразно беше съдийството преди 2 г. на финала за титлата в Стражица. Момичетата плакаха на терена, а когато целият отбор плаче, коментарите са излишни

-­ Какво е различното да се работи с деца?

-­ Има голяма разлика. Там основното е да ме харесат, да направя така, че да им хареса хандбала. Миналата година работих по проект в “Св. Патриарх Евтимий”, интересът от децата беше огромен и ми е чудно защо много от родителите отказаха да ги запишат на хандбал. Спортът дава здраве, научава ги на колективизъм, на организация и дисциплина.

-­ Вие сте едно от най-спортните семейства на Велико Търново?

-­ Преди години имаше “Мама, татко и аз”, където участвахме с Павлин и сина ни Делян. Тогава се научих да карам колело, да скачаме препятствия, бягахме 100 метра. Но като отидохме в Приморско, се явиха национални състезатели по лека атлетика

-­ С Павлин Генчев спортът ли ви събра, или Великотърновският университет?

-­ И двете. Карахме заедно часове по физическо възпитание и ме е видял. Павлин после беше секретар на хандбалния клуб, на футболен клуб “Етър”, след това му стана и президент. Беше съдия по волейбол, а сега ­ делегат. Делян се насочи към спорта сам, започна с футбол, а в спортното училище влезе със спортна стрелба. Сега е делегат по хандбал.

-­ Носител сте на наградата “Велико Търново”, как приемате личните награди?

-­ Като признание за целия клуб, за състезатели, за ръководство. Тази награда е признание даже за вас, спортните журналисти.

-­ “Етър-64” повече от 2 г. изобщо не познава вкуса на загубата, обира титлите и купите, а оставате неизменно втора в класацията за Треньор на В. Търново. Обидена ли сте?

-­ Не. На мен ми стига, че ме срещат хора из града и ме поздравяват с думите, че работя добре. Не знам кой за кого е гласувал, нека всеки си прецени дали е гласувал по съвест.

-­ Хандбалът остава недооценен във В. Търново ­ завист и подценяване, и то от спортни хора. Как си го обяснявате?

-­ Не бих коментирала. Когато сме имали успехи, кметът д-р Рашев винаги ни е посрещал и поздравявал. Стефка Танева също има специално отношение към нас и ни уважава много. Въпроса трябва да отправите към клубното ръководство.

-­ Какво искате още в хандбала?

-­ Преди да поема националния отбор, дълго мислих, но реших, че нашите момичета заслужават да имат и такава изява. Първо извиках и попитах Зоя Стефанова дали би играла 2 г. за националния отбор и получих потвърждение. Същото ми каза и Марияна Семерджиева, а после погледнах към Соня, Ина, Алекс и видях отговора в очите им. Без тях не бих тръгнала изобщо в националния отбор. Всички те имат своето можене и са готови да помогнат на младите състезателки. Да направим колектив и в националния тим на България. И докъдето ни стигнат силите.

Тагове:

КОМЕНТАРИ