Любопитен материал за шампионския и постшампионския период в „Етър“ излезе в октомврийския брой на украинското списание „Футбол Style“, който ви предлагаме.

Преди 20 години с помощта на един украински легионер „Етър” прекъсна хегемонията на софийските клубове и завоюва първата в историята си, и както се оказва засега, последна шампионска титла. За славния път към българското „злато” и особеностите на тамошната футболна „кухня” поговорихме с именития полтавски футболен деятел Игор Кислов – първият в историята на България чуждестранен футболист, спечели златен медал (б. прев. в момента Кислов е шеф на областната структура на ФСТ „Украйна“)..

Преходът на съветски футболисти в западни клубове още беше нещо невероятно, но постепенно желязната завеса започна да пада. Така в австрийския „работнически” клуб „Рапид“ пуснаха Зинченко, после Шавло, Блохин… Един след друг на Запад тръгнаха звезди от първа величина. След тях се отправиха играчи от по-малък калибър, но за втората съюзна лига отиването в чужбина си оставаше невъзможно. Как се получи така, че няколко играчи на „Ворскла” (Полтава) отидоха в „Етър”?

 

С „Кентавъра” и „Бездомника”

– Полтава и В. Търново бяха градове побратими. Отдавна участвахме заедно в различни турнири, лагер сборове, играехме приятелски мачове, спомня си Кислов. – Получи се така, че треньорите на двата отбора добре знаеха възможностите на играчите. Във „Ворскла” със спечелването на сребърните медали в нашата втора лига не бяхме добре с парите. Даже се говореше, че няма да има играчи за следващия сезон. Затова ми се искаше да сменя обстановката, да пробвам себе си в нов, по възможност по-добре заплатен отбор. При мен още преди това бяха идвали пратеници на „Етър”, но нашият треньор Виктор Пожечевски отказа: „Игор трябва да помогне на отбора още половин година”. Вместо мен изпратиха при „побратимите” Иван Шарий, възрастен звезден играч. Той проведе своята „командировка” нелошо, но беше принуден да остави „Етър” по нефутболни причини. Българите искаха подсилване и отново се обърнаха към „Ворскла” да ме пуснат. По-нататък в „Етър” дойдоха много други полтавчани, но по разни причини никой не се задържа дълго. Когато им потрябва опитен вратар, извикаха Олег Моргун, после отидоха Шелист, Матвейченко, Золотницки и други.

– Ставаше дума за трансфер или просто „обмяна на опит”?

– Не, всичко беше солидно, уговорени условия. Чак по-късно разбрах, че въпреки записаната трансферна сума, от „Етър” са платили на бартер, със спортен инвентар и стоки.

– В тогавашния СССР дори националите продаваха по такава схема. На фона на нашата криза България впечатли ли ви?

– Много работи бяха интересни. Въпреки, че наричаха България „16-та република”, все пак там беше много по-прогресивно и проникваха западни неща много по-рано, отколкото при нас. Дори бих казал – навреме. И въпреки че не минавахме без спиране на тока, благодарение на отзивчивите хора нещата се решаваха. Във финансов план в сравнение с нашата втора лига плащаха много повече. А самият град впечатлява. В. Търново е древната столица на България, с много паметници и красиви места. В клуба работеха съвсем другояче в сравнение с нас. Имах много свободно време, за да видя това. Във футболен план също се дишаше много леко. Нашият треньор беше Георги Василев, именит български специалист, минал през западната школа и през националния отбор. Работата с него ми даде много опит, по неговите конспекти подготвях децата в Полтава. У нас беше така: не смей да пиеш вода, не смей да правиш еди-какво си и да отиваш еди-къде си. А там помощникът Стоян Петров идва и ми говори спокойно: Игор, препоръчвам ти да се занимаваш с лекоатлетически упражнения… Именно там за първи път видях стречинг. Работехме по 45 минути и аз вече се чудех кога ще тренираме. Но сега анализирам и разбирам, че благодарение на добрата загрявка в отбора в продължение на две години нямаше нито една контузия. Съвършено друга бе и самата страна. В Украйна дефицит, а там – изобилие. Но да мъкна в Полтава електроуреди не ми се щеше. Няма да повярвате, но главният ми сувенир в България бяха книгите – произведенията на много наши писатели, които не можеха да се купят в книжарниците, аз купих именно във В. Търново. Вкъщи с приятелите истински четения устройвахме.

– Отидохте от втора лига във висшата българска, където „Етър” нямаше намерение да е статист. Такъв старт от провинциален отбор случайност ли беше или закономерен резултат от развитието на колектива?

– За случайност въобще не може да се говори. „Етър” по това време беше завършил трети. Жоро Василев успя да събере боен и жаден за победи колектив. Мога дълго да говоря за тогавашните си партньори. Опитният вратар Николай Донев даже бе на световното в Мексико. Левият защитник Цанко Цветанов не се ограничаваше само със защитни функции, а се включваше напред и заедно с Балъков създаваха идеален ляв фланг. Централният защитник Ангел Червенков, с когото се срещнахме тази година в Полтава, когато бе треньор на „Севастопол”, отлично играеше във въздуха, включваше се в атаките и вкарваше важни голове. На тренировки, борейки се с него, се радвах, че сме в един отбор, защото срещу него много трудно се играеше.

Среща след 20 години на Кислов и Моргун с Ангел Червенков.

 

В атака играех с Бончо Генчев, той после беше звезда в „Спортинг” и „Ипсуич”. В центъра на полузащитата действаше импозантният блондин Илиян Киряков, за заряда му в играта го наричахме „Кентавър”. Разбира се, как да пропусна Красимир Балъков, който стана истинска звезда.

– В „Щутгарт” блестеше със страшна техника…

– Разбира се, той още тогава се открояваше не само с техника, но и с изключителен поглед върху играта, разбиране, шикарен удар с левия крак. Още тогава изпълняваше прекрасно статичните положения.

– Тогава много футболисти от българското първенство тръгваха за Европа. Знам, че сте имали такава възможност, защо не го направихте?

– Да, когато Красимир го взеха в „Спортинг”, аз също имах възможност да отида на проби. Но беше такъв период, че исках да се върна у дома, а и много пречки щеше да има в посолството, с всичките там документи… С една дума, такива трудности възникнаха, че даже не пробвах. Още повече, че тогава в българското първенство идваха скаути на чужди клубове и си мислех, че ще имам още шансове.

– По вашето време в „Етър” се оказа и Трифон Иванов – знаменитият защитник с потресаващ удар, който външно приличаше на бездомник. Още тогава ли се славеше със своя характер?

– Естествено. Той дойде при нас след шампионската титла, беше в испанския „Бетис”. Много класен играч, но както казват българите – „откачен”, т.е. непослушен. С треньорите никак не живееше мирно… Но с качествата си компенсираше всичко. Вече като играч на „Рапид” (Виена) вкара гол и на „Динамо” (Киев). Той много искаше да играе в „Арсенал”, говореше, че ще премине там на всяка цена. И наистина възникна възможност да премине там, но нещата не станаха и той чакаше втори шанс…

 

След титлата мислехме дали ще оживеем

– Даже при тези имена в „Етър” групата не предполагаше мечти. В нея имаше грандове, а „Етър” не се числеше към тях…

– Да, във всички турнири доминираха столичните отбори. От време на време за по един сезон Пловдив или Стара Загора прекъсваха хегемонията им, но рядко.

– Съдиите също вероятно не се церемоняха с провинциалистите?

– Имаше такова усещане, но чак да са ни „клали” – не.

– А как започна кариерата ви в българския клуб?

– Няма да повярвате, но в първия си мач пропуснах дузпа срещу един гръцки отбор. Много го преживявах, но за щастие скоро вкарах своя първи гол срещу „Черноморец” (Бургас) в последната минута, спечелихме с 3:2. Няма да забравя и гола си срещу ЦСКА след пас на Цветанов.

– Българската преса се учудваше на победния ви ход, всички чакаха кой ще ви спре и до последно не вярваха в титлата…

– Ние сами също се удивлявахме, но към средата на първенството вече повярвахме в своите сили. Мога да кажа, че в този период да станеш шампион на България действително беше почетно. Въпреки че Стоичков вече беше заминал в чужбина, успях да се засека в мачовете с такива играчи като Наско Сираков, Емил Костадинов, Йордан Лечков. Във всеки отбор имаше звезди.

– Кога разбрахте, че титлата е в ръцете ви?

– Ние гонехме от себе си това чувство. Но когато накрая бихме в София „Левски”, всичко стана ясно. Между другото, софиянци тежко преживяха нашата победа. Церемонията по награждаването проведоха повече от скромно, отколкото за техните клубове, по-бързичко… В последния кръг вече играхме у дома в мач без значение, местните жители го превърнаха в истински карнавал. У нас хората са по-задръстени, а там гражданите излязоха по улиците, пееха, танцуваха и се веселяха. Запомнил съм един епизод – на балкона стои някакъв дядка, пийва си ракийка и като ни забеляза, измъкна една винтовка и започна да стреля във въздуха от радост. Вече не ни беше до еуфория, а как да оживеем при такива бурни тържества…

– Вие не ударихте ли своята чашка ракия за победата?

– Не съм такъв любител, но обичах да разпускам с отбора. Ракията, особено перлова и гроздова, се цени високо. Аз никога не съм нарушавал режима, защото там с легионерите не се церемонят, как у нас.

– Въпреки това „изтрезняването” след титлата беше тежко. „Етър” никога повече не взе медал, а се срина в средата на таблицата…

– Имаше си причини. Първо, в клуба започнаха финансови проблеми. Второ, някои местни играчи се взеха за звезди и „уволниха” Георги Василев. Той между другото, не пропадна, а отиде в „Левски”, после в чужбина, и ЦСКА. А „Етър” тръгна надолу. Ние с Моргун не подписахме съчинената декларация срещу треньора и повече нямаше какво да правим в този отбор.

Олег Моргун и Игор Кислов днес.

 

– Но преди това дебютирахте в евротурнирите. Как градът прие гостите от „капитализма”. Не беше ли като в Русия, когато клубът поради липса на условия или „закрит” град да приема съперника другаде?

– Напротив, всички искаха да покажат колкото може по-добре Велико Търново на света. Все пак разбирате, че това е туристически потенциал. Срещата с „Кайзерслаутерн” започна още от немския хотел. Кърпи, набор сувенири от клуба… Още тогава, въртейки в ръцете си „червеното дяволче”, разбрах, че в Германия футболът е цяла култура, до която ние не сме дорасли. Отборът им беше силен, паднахме с 2:0 там и направихме 1:1 у дома. Но евроучастието беше празник за града. За съжаление аз не го почувствах в пълна сила, защото и в двата мача влязох като резерва. Имах растежение на бедрото.

 

Ще летя за България отново

– И така, в края на 1992 г. заради конфликт с клуба и проблеми с финансите вие оставихте „Етър”?

– Когато махнаха Жоро Василев, аз се прибрах вкъщи. Той ме викаше в „Левски”, аз не бях против, там вече беше и Моргун. Нов договор с „Етър” по понятни причини не подписах. Но излезе нещо друго. Ние често играехме в подготовката в Тунис със „Сфаксиен”, който имаше български треньори. Бяха ме забелязали и разбирайки за моите проблеми, веднага ме поканиха. Трябваше им нападател и аз подписах договор за половин година.

– После се върнахте в България, но не в „Етър”, а във втора дивизия. С какво ви привлече „Дунав”?

– С перспектива. Отборът бе поет от известния играч и треньор Аспарух Никодимов, в Русе започнаха да идват и други известни футболисти. За половин година вкарах дузина голове, но отборът не изпълни поставените задачи и затова се наложи да се завръщам.

– Отново се оказахте в „Етър”, въпреки че заплатите се плащаха със закъснение и колективът вече не беше същият?

– В „Дунав” получих травма и исках да навляза във форма. Бях на 27 години, исках още да играя на високо ниво. Викаха ме в ЦСКА, в „Белененсес” и в Украйна, където „Ворскла” започна своя възход от втора лига. Вече ми се прииска да се завърна, затова реших да се прибера в Полтава. Пожечевски събра добър отбор, момчетата веднага ме избраха за капитан.

– Защо стана така, че все по-малко украинци играят в България. Само Ковал, Харковченко, Немодруг и Цихмейструк…

– Причината е финансова. При прехода към евро заплатите им станаха по-малки, започнаха да викат евтини легионери – сърби, африканци, латиноамериканци… Сега вече малко се подобриха, канят и солидни играчи и клубовете се постегнаха.

– Но след поколението от САЩ-94 вече няма добри играчи. Единствено Бербатов играе на високо ниво.

– При тях има много добра работа с децата, изворът не е пресъхнал, повярвайте ми. От това, което чувам от българските си приятели, цялата страна работи за Академията на Стоичков – събира талантливите дечица.

– Тази година с приятелски мач бившите ви съотборници отпразнуваха 20 години от „златната” победа. Вас защо ви нямаше?

– Така се получи, че с Моргун и Шарий бяхме ангажирани в градски турнир на ветераните и късно се заехме да оформяме документи. Не получихме навреме визите, затова въпреки поканата, не успяхме да отидем.

– На снимките на българските колеги виждаме топка с автографи на всичките ви колеги от 1991 г. Само вашият го няма. Значи, трябва да отлетите до България да го поставите?

– Разбира се, още повече – има такъв повод!

Тагове:

КОМЕНТАРИ