IMG_0002 - Copy
Иван Славков спасил от бойкот Олимпиадата в Сеул-88

Петър Михнев е сред най-близките хора на Иван Славков – една от най-големите личности в българската култура, политика, спорт… Батето бе известен бохем и човек с харизма, зад които обаче стои човек с изключителен принос и постижения в редица области, категоричен е настоящият администратор на „Етър”.

В продължение на десетилетия Петър Михнев е близък приятел на Славков, който е негов кум и кръстник на дъщеря му, и до последно остават близки приятели. Михнев е спортна натура, родом е от Гурково, където започва да играе футбол, после е юноша на „Спартак” (Сф), по време на казармата е в Хасково, става студентски шампион с НСА. От втори курс обаче се увлича по ските, а на 25 г. хваща ракетата и досега играе тенис. В София създава с помощта на Иван Славков първия тенис-ски клуб в България през 1981 г. „После в БОК се появиха германци, които искаха да правят първото голф игрище у нас и в НСА открихме първото тренировъчно голф игрище, а клубът стана тенис-ски-голф клуб. От тениса имам една камара купи – на сингъл и на двойки, стигнах дори до Нова Зеландия на игри за ветерани през 1995 г., от които имам бронзов медал”, споделя Петър Михнев. Дълги години работи в Българската федерация по тенис, бил е член на БОК (Българския олимпийски комитет), в БФС оглавява детско-юношеския футбол, много години е и в Министерството на спорта. Бил е администратор на ЦСКА, а в момента – на „Етър”.

IMG_4366

Дъщеря му Неда от брака им с журналистката Маргарита Михнева поема в тениса, шампионка е до 14 и 16 г., а на 17 става шамионка на България за жени, като на четвъртфинала бие Пиронкова. Стига до топ 700 в света при жените, но се отказва поради контузии. Благодарение на тениса обаче завършва висше образование в САЩ, като е стипендиант на Мериленд юнивърсити. Сега живее и работи в Швейцария – преподавател е в един от най-престижните колежи „Льо Розе“. Михнев не обича да говори за брака си с тв журналистката, вече отдавна е претръпнал. Навремето двамата се разделят по скандален начин, а съдът присъжда дъщеря им на него и отнема на Маргарита Михнева фамилията, която обаче тя продължи да носи още време въпреки забраната на бившия си мъж.

Петър Михнев може с часове да разказва за Батето. Запознали се през далечната 1978 г., когато бил учител по тенис на Слънчев бряг. По това време вървял „Златният Орфей” и Славков дошъл да поиграе на корта. Оттогава са заедно чак до смъртта му през 2011 г. „Гордея се, че бяхме приятели. Иван беше много общителен и обаятелен човек, много широко скроен. Стоеше над нещата. И тенис сме играли заедно, и ски сме карали, играеше много добре шах… С много ходове напред беше, виждаше нещата години преди други хора”, разказва Михнев.

Зимни Олимпийски игри в България са голямата мечта в живота на Славков. Остава несбъдната, като София два пъти губи от Албервил и Лилехамер. „Батето прекрасно знаеше, че съчетанието на София с Витоша е уникално. На първата кандидатура в Лозана през 1986 г. Жан-Клод Кили дойде и му стисна ръката с думите: Иван, много силна кандидатура! Водехме на Албервил с 25 срещу 19 гласа, но накрая ни изпревариха. Самаранч като испанец даде домакинство на Барселона вместо на Париж и за ревенш им дадоха после Албервил… Навършваха се 100 г. олимпийско движение и трябваше да се чества Кубертен. И двата пъти бях в делегациите, когато се гласуваше домакинството, после в Сеул пък я дадоха на Лилехамер. Витоша е прекрасно място за ски и отдих, няма столица в света толкова близо до планина. Дори виенчани трябва да пътуват два часа, за да отидат на ски. Като кажехме, че сутринта сме били на ски, а следобед – на работа, реагираха, че това е невъзможно. Но интересите на големите в МОК не позволиха. А е печелившо откъдето и да го погледнеш. Щяха да останат съоръжения и инфраструктура чак за внуците ни, щяха да влязат куп пари и инвестиции. За жалост сега тук всичко се презастроява – и морето, и планината, съсипваме страхотната си природа. Като прибавиш и минералните извори, и пълните с билки Балкани – няма страна с такъв климат и природа!”, убеден е Петър Михнев.

IMG_0002

Мнозина не знаят, че ако не бе Иван Славков с неговия чар и влияние, можеше и да няма Олимпиада в Сеул през 1988 г. „След Москва и Лос Анжелис се очертаваше трети пореден бойкот на Игрите. По високите етажи на властта се заговори за това, тъй като Южна Корея бе съюзник на САЩ. Твърдеше се, че за нашите спортисти няма да има сигурност, ще има идеологически диверсии и тем подобни. Разбира се, Батето бе сред първите хора, които чуха за това. Точно тогава беше станал член на МОК, а там не гледат кой е тъстът ти, кой е баща ти. Привика в офисите на БОК един по един посланиците на всички източни държави и ги убеди да предадат на правителствата си, че нов бойкот ще бъде голяма глупост и от спортна, и от политическа гледна точка. Благодарение на неговите умения той успя да тушира настроенията на поляци, чехи, унгарци и т.н. Заради това в МОК много го уважаваха и най-вече Самаранч – защото допринесе много да няма трети пореден бойкот. Бил съм свидетел как като влезеше, Сачаранч го прегръщаше и двамата вървяха, а членовете на МОК – лордове, херцози и какви ли не принцове, го гледаха в очите”.

Когато ген. Владимир Стойчев го представил в МОК като негов наследник, го направил с думите: той не е вчерАшен! „Батето беше непринуден – той общуваше с като почнеш от водопроводчика и пиколото на хотела, до президенти и държавни глави… Знаеше с кого как да се държи и на никого нищо не отказваше. Помагаше на всеки, който го потърси, а в онези времена много го търсеха. Краси Балъков по същия начин помага на много хора, на деца в нужда, но не иска винаги да го афишира”.

Петър Михнев споделя още една история от Сеул-88, която малцина знаят. България е на път да стане трета сила в света на спорта, когато идва допинг скандалът с щангистите. Но дори и без другите титли от щангите ставаме седми в света. „Още в разгара на Игрите обаче искаха да извадят всички български спортисти. Ние бяхме много силни във всички спортове. Славков лобираше неуморно, по цели нощи сновеше между членовете на МОК и Самаранч, успя да тушира това напрежение. После в Сидни пак имаше същото – с щангистите, с гребците, и пак направи същото.
Десети ноември и завари Батето в Швейцария. Акох питаш сто човека, 90 щяха да ти кажат, че няма да се върне в България. Няма да забравя датата – на 17 ноември 1989 г. Иван кацна на летището и го посрещнах. Първите му думи бяха: Пешо, карай при Тодор Живков да отидем да го видим. А имаха преди това период, в който бяха в обтегнати отношения. Всички вече страняха от Бай Тошо и мишоците напускаха потъващия кораб, но не и Славков. Чудеха се после какво да намерят и го бяха арестували за едни архивни пушки. И не само се върна в България, но до последно си казваше каквото мисли. Управляваше футбола в най-тежките години – на групировките, но успяваше да намери баланса и да работи за футбола и спорта”, разказва Михнев.

Безспорно най-големият удар за Иван Славков е отстраняването му от МОК. Според Михнев пак става въпрос за интереси, както и за американска намеса. „Той все казваше, че Америка е една измислена държава, не ги обичаше. И си го набелязаха и му направиха капан с това видео. А същия ден той беше на погребение на един наш приятел – Стоян Стоянов, ректор на Художествената академия, беше пийнал от мъка и си хвърляше неговите приказки: дай един милион, дай два милиона… И в МОК казваше много истини, защото и там има много интереси и големи игри. Неслучайно и до днес нямаме член на МОК, въпреки че Стефка Костадинова напълно заслужава. Много тежко прие отстраняването, много беше огорчен до края на живота си”, споделя Петър Михнев.

Много хора пишат и говорят за милиони, докато истината е, че в последните години се наложило Славков да продава картини и други ценни вещи, за да връзва двата края… А иначе много хора покрай него станали милионери. „Въртяха се около него заради облаги, а после го забравиха. На Батето никога не му е била цел в живота да трупа пари. Покрай неговата обаятелност и харизма мнозина си мислят, че леко му се получаваха нещата, но той беше както бохем, така и работохолик. Сутрин ставаше много рано, много работеше, грижеше се всички около себе си. Умееше да постига целите си. Беше много човечен и наистина широко скроен. За последно се видяхме два месеца преди да влезе в болница, където почина след белодробни усложнения. А преди това ми каза: Пешо, ти си един от малкото, които не ме предадоха… Горд съм, че имах честта да му бъда близък приятел”, завършва Петър Михнев.

КОМЕНТАРИ