Драго Панков, www.viasport.bg

Ивайло Стоименов е дипломиран юрист, но във визитната му картичка блестят едни от най-талантливите млади баскетболисти. Представяме ви човека, който накара мнозина да заговорят с интерес и уважение за новата вълна баскетболни треньори. В момента Ивайло Стоименов работи в родния Етър (Велико Търново), но отдалеч си личи, че съвсем скоро той ще направи поредната важна крачка в своята кариера.

Ивайло Стоименов е роден на 11 март 1981 г. във Велико Търново. Тренира баскетбол от дете в местния Етър и на 16 години вече е титуляр в националния отбор за кадети, воден от Иван Андреев (1947-1999). В три поредни години Стоименов е или най-добър или най-резултатен играч във финалите на държавните първенства за подрастващи. На 20 години, като част от мъжкия отбор на Етър, получава контузия на коляното и с това професионалната му кариера на играч приключва още преди да е започнала. По това време учи право, но голямата страст към баскетбола го задържа на полето, вече като треньор. Следват няколко стажа в словенския Олимпия (Любляна) и един по-кратък в сръбския Партизан (Белград). След това завръщане в родния Етър и много работа с младите таланти. Атестацията за неговите усилия са успехите на Мартин Дурчев (Ямбол) и Георги Сираков (Римини), както и прогресът в играта на опитния национал Николай Върбанов, дошъл именно след съвместните тренировки със Стоименов. Днес той има зад гърба си и опита от престоя в Ямбол, където първо бе асистент на Иван Чолаков, а след това и сам води мъжете на клуба. Намираме нашия събеседник преди поредната тренировка с юношите на Етър.
*   *   *

– Г-н Стоименов, да започнем от самото начало. Как се запалихте по баскетбола?

– За тази велика игра в детските си години научих най-много от дядо ми – Иван Балъков, който ми преподаваше по физическо в училище. На него съм безкрайно благодарен и задължен за всичко, което ми даде. След това тренирах в Етър, но най-важният човек в следващия етап на моята кариера бе Иван Андреев. В юношеския национален отбор този голям треньор ни отвори очите за много от тънкостите в подготовката и воденето на мачовете. Опитвам се да прилагам най-доброто от неговите уроци в ежедневната ми работа с децата в клуба. След края на състезателната ми кариера имах щастието да отида на стаж в Словения при Войко Херскел (1959 – 2007), който по това време ръководеше академията на Олимпия (Любляна). Той ме научи на неща, които не съм срещал в практиката на нито един друг треньор по света.

– Нека опитаме да разгледаме развитието на баскетбола в България през отношенията между ръководителите, треньорите и играчите. Каква е тенденцията в момента и къде куцаме най-много?

– На първо място президентите, спонсорите или общо казано шефовете на клубовете трябва да осъзнаят каква е тяхната главна задача. След осигуряването на задължителната база за тренировки и мачове и необходимия бюджет, които не подлежат на коментар, от тях се изисква да разберат каква е целта на клуба и да разграничават целите пред различните по възраст отбори. Не може да се поставят едни изисквания към различни етапи в развитието на играчите и отборите. Не бива да слагаш под общ знаменател децата до 14 години и мъжете от първия отбор. При подрастващите е важно желанието за победа да се изгражда между треньора и състезателите, а не да се налага от президента. Най-сериозното проявление на тази слабост е използването на ръстовите играчи като централни нападатели, защото битката под коша е решаваща за повечето срещи при децата и юношите. Това удобно за тази възраст позициониране, често се оказва съсипващо за състезателя, който не развива своята техника и така в крайна сметка не достига до нивото, което мнозина са очаквали. Не ме разбирайте погрешно, винаги съм подготвял и извеждал моите отбори за победа, но тя никога не е била на всяка цена. Подобна е историята на Тони Кукоч, чиито треньори в Сплит никога не са злоупотребили с това, макар и на цената на някой друг медал по-малко в първенствата на Югославия. Иначе днес нямаше да знаем кой е Тони Кукоч. Има още десетки примери в тази посока.

– Как се оценява работата на треньорите в големите баскетболни академии на Балканите?

– В Партизан преди няколко години имаше страхотно поколение – Урош Трипкович, Новица Величкович, Миленко Тепич… Повечето от тях не са ставали шампиони на Сърбия при подрастващите. Но в края на всеки сезон специална комисия в клуба е оценявала подобряването на играта на всеки състезател по няколко компонента и така е давана оценка и на треньора им. Сега с част от тези звезди Партизан играе във финалната четворка на Евролигата с бюджет, който е близък до този на Лукойл Академик. Треньорите трябва да са наясно от по-рано (разбира се, винаги може да има и грешки) с това, пред кого има перспектива за професионална кариера и пред кого няма. Естествено, по ред причини повечето момчета няма да станат играчи от национално, европейско или световно ниво. През годините в клуба, освен да се научат да играят баскетбол, те трябва да са станали по-добри хора, да имат морални ценности и дисциплина.

– Приложим ли е този подход у нас и какви качества трябва да има един треньор, за да успее в България?

– Критерият за спортно-техническата работата на треньора трябва да са състезателите, които е подготвил за мъжките и национални отбори. Резултатите в първенствата и спечелните купи и медали не могат да имат тежест. Важно е дали е изградил ръстов плеймейкър, дали изпипва в детайли техниката на децата. Ако някой ме попита къде да запише талантливото си момче, без да се замислям ще го изпратя при Георги Велчев, който е подготвил Иван Лилов. Това е най-слиният български играч в първенството ни и с него се свързват надеждите за по-добро бъдеще на нашия баскетбол. Има няколко треньори, на които се възхищавам, но те са единици. Хора като Петко Делев (трренирал Тодор Стойков), Борис Борисов, Борислав Трифонов, Галин Стоянов, Здравко Янчев, Еми Кръстева, Теди Смочевска, Христо Ценов, Виктория Мирчева, Людмил Хаджисотиров, Лъчезар Коцев, Събин Маринов, Иван Коцев. Някои от тях са създавали и продължават да създават добри баскетболисти, други рабоят от скоро, но маниерът им на работа ми допада много. Лошото е, че повечето от отдадените на баскетбола специалисти са уморени и обезверени от отношението, с което се сблъскват и то от години.

Георги Сираков играе за националния отбор до 18 г.

– Да опитаме да направим профил на треньора, който ще се захване с подрастващи и то в тези очевидно не особено приветливи условия.

– Треньорът трябва да обича баскетбола, да обича състезателите и да има неизчерпаемо желание за усъвършенстване, което да възпита у децата. Любовта към хората, с които работи е в основата на успехите, но това не бива да се разбира като мекушавост. Треньорът не трябва да допуска някой да му се качи на главата – нито играчи, нито ръководители. Важно условие е да бъде искрен с децата. Да не създава погрешни очаквания у тях и особено на тези, които имат фрапиращи липси в баскетболните си дадености. Понякога само заради излишъка на атлетизъм например, един добър играч при подрастващите няма шанс да попадне в професионален отбор. Много често такива деца са свъръхамбициозни и работят неуморно. Задължение на треньора е да им покаже кои качеста им липсват и да ги подготви за евентуален неуспех при опитите им да достигнат големия баскетбол. Има случаи, при които след такъв сериозен разговор, играчът започва да работи много упорито и извън тренировките в клуба точно за нещата, които му липсват и така ги компенсира с изненадващ успех.

– Модерно е да се следват различни школи и методики в преподаването. Все повече наши треньори посещават кампове в чужбина. Защо прогресът не се вижда с невъоръжено, фенско око?

– Много хора ходят да се учат при различни треньори, но в повечето случаи те гледат какво се прави, а не КАК се прави. Треньорът трябва да има изпепелявщото желание да трупа познание; да бъде най-добрият сред колегите си у нас и да се сравнява с най-големите имена зад граница, но начинът, по който се изпълнява нещо, винаги ще е по-важен от съдържанието му. Ами вижте какво направи Любо Минчев, след като започна да се учи от Светислав Пешич. Това, което прави той с Черно море, е изумително (не подценявам работата на Петко Делев и особено дългогодишната работа на Борис Борисов с тези състезатели). С двете ръце се подписвам, че без тази школовка, без скоростта и агресията с която ги кара да тренират Любо, отборът много трудно щеше да печели победи в този силен шампионат. Дори Партизан не е изграден само от млади, както е във Варна. Привличането на Пешич е изключително важен ход на федерацията и е важно нашите треньори да попият колкото се може повече от неговите огромни познания и опит. Не забравяйте, това е човекът, който изгради школата на цяла Германия, и който продължава всяко лято да работи с най-перспективните немски играчи. Пини Гершон е голям треньор, но той е силен в работата си със завършени играчи и в мотивацията на звездите. От тях може да изтиска максимума за всеки мач и турнир. Неговият пример е по-полезен за мъжките треньори. Мнозина може и да не харесват Тити Папазов, но той не спира да се учи от Обрадович, Гершон и Спахия. С много наблюдение и анализ на работата на най-големите той се превърна в завършен специалист.

– Президентите все пак трябва да намерят подходящите треньори, които да са наясно с етапите в подготовката и то поне за няколко години напред…

– В момента това не е лесно по няколко причини. Масово президентите на клубовете не дават свободата, която е задължителна за работата на треньорите в перспектива. От друга страна – неясният статут, мижавото заплащане и липсващите осигуровки гонят от баскетбола много бивши играчи, които имат желание да се развиват като треньори. Това си личи особено ясно извън София, където предлагането на работа е по-малко и за един млад човек е почти невъзможно да оцелее, ако ще се занимва само с тренировки на подрастващи. Това е и най-съществената разлика с периода преди 1989 г., когато треньорите поне са имали сигурността на заплатата от клуба или местното училище.

– Приложим ли е някой от чуждите модели за развитие на баскетбола у нас?

– В големите страни залагат на естествения подбор, но там се избира от много. В малките страни, като Словения и Литва се търси максимумът от всяко населено място. Техният опит трябва да бъде разучен и възможно най-бързо да започне да се адаптира и прилага у нас, защото в противен случай баскетболът ще загине. В България много от децата с мъка могат да се затичат за автобуса, липсва им елемнтарна сръчност. В Словения, с много игри, основите на координацията се полагат още в детската градина. След това, между 1-ви и 4-ти клас, децата се записват на какви ли не спортове, с чиято помощ те придобиват нужните за спорта и живота ловкост, точност, пъргавина и т.н. В 6-ти клас вече се играят баскетболни мачове между класовете в обикновените гимназии, в които момчетата показват завидна техника и тактика. У нас учителките влизат с токчета в часовете по физическо, особено в началния курс, а след това искаме от треньорите да наваксат недостижимото. В Любляна в клубовете работата започва от C и D, a тук нямаме дори A и B. Дано с подкрепата на Иван Ценов в Министерството на спорта класните и извънкласни занимания с баскетбол да станат по-масови и сериозни.

– Какви мерки може да предприеме федерацията?

– Споменах, че привличането на Пешич е невероятно богатство, но в момента той има много ангажименти с Валенсия. За разлика от страните в бивша Югославия, у нас липсват регионални треньори, които да следят и селектират играчите в зоните и да помагат методически на колегите си в клубовете. През определен период от време те събират най-перспективните състезатели на кампове, на които да се усъвършенстват техните качества. Тези четирима или петима треньори ще бъдат и асистенти в различните национални отбори. Ясно е, че всичко това струва пари, но без подобна инвестиция ще изостанем още повече. Ако подготовката на младите играчи бъде на по-високо професионално ниво, те ще продължат със заниманията за стрелба и техника извън тренировките и през лятото, което увеличава шансовете им за успех при мъжете.

– Къде сме ние спрямо тенденцията в развитието на играта?

– Това, което ще кажа сега е мое лично мнение, в което вярвам мнго силно. Баскетболът в световен мащаб изгуби ценностите от старата школа, загуби блясъка си. Ние сме част от цялата картинка. В САЩ се наложиха „щангистите”, които изместиха технически изпипаните играчи. Това се наблюдава и в Европа, въпреки, че има изключения. Атрактивната игра и красотата са функция на бързината, не на абсолютната сила. Испания, която е най-близо до заветите на старата американска школа, показва че скоростта и техниката водят до успехи, не само до красота. Заради световната криза доста добри играчи останаха без клубове и това ги доведе у нас. Българското първенство не е било толкова силно от близо 20 години и все пак на хората им липсват Георги Младенов, Цецо Антов и всички други майстори заради които се пълнеха залите. Ако днес се изиграе мач без защита, за да видим кой колко ще вкара, ще забележите техническите несъвършенства и бедната игра на повечето състезатели и старите ще победят със сигурност. На мен този баскетбол – на Дражен Петрович и Никос Галис ми липсва страшно много и се опитвам да тренирам бързината и комбинативността у моите момчета. Затова не минава и ден в който да не работя за основите на играта. Имат ли фундамента, умеят ли да правят всичко прецизно и бързо, красотата и резултатите ще вървят ръка за ръка.

– Не звучи ли малко утопично това в една все по-агресивна среда, която налага все по-тежки, силни и високи играчи?

– Легендарният колежански треньор Джон Уудън говореше именно за това. Играчите от училищно до професионално ниво да имат основите на играта във всекидневния си тренировъчен план. Големите в САЩ забелязаха пренебрегването на тези постулати и предупредиха за идващия катаклизъм в техния баскетбол още преди фиаското през 2002 г. Мнозина изневериха на неговите възгледи и наблегнаха на силата за сметка на бързината и техниката. И какво се получи – няма ги големите майстори от 60-те и 70-те, от 80-те и 90-те, а прехвалените звезди от НБА се провалиха на куп първенства. Старата американска школа създаде Дрийм тийма, а всички в него бяха по-добри в пъти от сегашните играчи….

– Да се върнем на работата ви в Ямбол. Какво стана там?

– Радвам се, че имах възможността да бъда помощник на Иван Чолаков, а след това и да водя мъжете. Това е незаменим опит, който е ценен за всеки треньор. Всичко вървеше по план до мачовете с Черно море и Черноморец. Преди това бяхме равностойни на далеч по-силните отбори на Левски и Лукойл Академик, като минута преди края на първото полувреме водехме на шампионите с 8 т. Нямам обяснение какво се случи в следващите два мача и се опитвам да го намеря. После на спокойствие успях да анализирам някои детайли, които може би хвърлят светлина върху картинката, но засега затварям тази страница. Освен това имах удоволствието да бъда на пейката и да ми настръхне кожата от подкрепата на едната от двете най-горещи баскетболни публики у нас. Просто много големи треньори не са имали шанса да водят Ямбол или Балкан (Ботевград).

– Докъде се простират вашите амбиции и планове и включват ли те завръщане в мъжкия баскетбол?

– Имам желание да се развивам като знания и умения. Нямам болни амбиции. Надявам се да отида на стаж в колежански отбор в САЩ, както и в голям европейски отбор. Дано хората в нашата федерация вземат пример от колегите си в Турция и Словения, които постоянно изпращат млади треньори за по 3 или 6 месеца в американски колежи. Мечтата ми е да стажувам в Дюк, където от 31 години работи треньорът на САЩ Майк Кжижевски. Трудно е да се каже дали е по-велик като треньор или като човек и затова съм сигурен,че бих научил много от него.

– Какво бихте казали преди сирената на това интервю на вашите колеги и на младите баскетболисти?

– На треньорите пожелавам голяма дързост. Да не се предават, защото те са последните мохикани. Да обичат играта, защото от тях зависи съществуването на баскетбола в България. На децата ще кажа, първо да бъдат човеци. Да бъдат истински приятели и съотборници, а на баскетбол ще ги научат треньорите.

Тагове:

КОМЕНТАРИ