70 години навършва в събота един от най-популярните вратари на „Етър“ – Николай Тарапанов. Той ще бъде почетен и награден от БФС и общината по време на мача с „Малеш“ (Микрево), а после ще събере ветераните на тържество по случай кръглата годишнина.

Тарапанов е роден на 11 септември 1940 г. В „Етър“ е привлечен на 23 г. от „Арда“ (Кж). Още през първия му сезон 1964/65 тимът едва не влиза в елита, но големият пробив идва през паметната 1969 г., която е и най-силната за вратаря. Етърци завършват есента с 23 т., колкото „Бенковски“ (Вд) и „Академик“ (Св), но са трети по голова разлика. Най-много мачове записва точно Тарапанов, който пази отлично. Още по-силна обаче е пролетта – поредица от „чисти“ победи с по 4:0 над „Левски“, „Раковски“, „Волов“, 3:0 над „Локо“ (Мз), 3:1 над „Спартак“ във Варна… Решаваща е победата с 1:0 над „Бенковски“ на 3 май 1969 г., която отваря пътя на легендарни имена от „Етър“ към мечтаната „А“ група. За 16 пролетни мача Тарапанов и защитата пред него допускат едва 6 гола.

- Г-н Тарапанов, какво те доведе във Велико Търново?

- Моят отбор „Арда“ (Кърджали) дойде да играе с „Етър“, стана оспорван мач. Тогава бях млад вратар, доайен в отбора беше Мишо Карушков, който стигна и до националния отбор. Завършихме 0:0, пазих отлично и дори спасих дузпа. Тогава Симо Костов ме е забелязал и казал: да вземем кърджалийския вратар. И Петър Йонков, председател на дружество „Етър“, обещава да ме привлекат. Аз за малко да бъда в „Локо“ (Пд), но успяха да ме вземат тук. Пристигнах във В. Търново с едни скъсани гащи. Тук просто се родих, благодарение на този град станах човек, взех образование. Заварих елитни футболисти като Йордан Ценов, Тодор Маринов, вратарите Йордан Милев и Гороломов…

- От тях ли си се учил?

- Шапка свалям на Гороломов, от него много неща научих, от Симо Костов, от Георги Найденов от ЦНДА. Той имаше една фраза: „вратарят греши последен“. Имах уникалната възможност да се запозная с Лев Яшин. Бяха у нас на контролна среща в Кърджали по време на подготовката си. Запомнил съм го като огромен мъж, прегърна ме, а аз се бях свил в обятията му, и каза: този ще стане вратар. Бях тогава трети вратар, пазих десетина минути.

- Как започна в „Етър“?

- Започнах като четвърти вратар. Гостувахме в Румъния, в Югославия. Там Петър Шатров и Христо Деков ми обясниха, че трябва да бъда вежлив и възпитан, а аз си бях малко буйничък. Но исках да докажа на Велико Търново, че съм дошъл с хубави намерения. Аз се влюбих в „Етър“ още през 1960 г., когато бях войник в столицата и гледах ЦНДА – „Етър“. Кото Кръстев вкара два гола и отстраниха „армейците“, а аз си казах: ето на този отбор трябва да бъда вратар. Ето, че така стана. Заварих тук много сплотен колектив – Стефан Чакъров, Йордан Ценов, Стефан Грозданов, Тодор Маринов, те обединяваха отбора. Благодарен съм им, че ми повярваха. Няма да забравя как Веско Гецов ми каза: голям вратар си, само Гороломов е по-добър от тебе.

- Още в първия ти сезон тук 1964-65 г. едва не влизате в „А“ група…

- Роди се тази идея, особено след като „Етър“ завърши първи през есента с 6 точки аванс. Тогава пазеше Гороломов, но си отиде, после и Иванов, и останахме само двамата с Йордан Милев. Аз бях най-малкият и започнах да пазя, защитата много ми помагаше. Тогава покойният Петър Йонков ме награди с грамота за първото място през есента. Пролетта не успяхме да удържим преднината, но мечтата за „А“ група вече беше факт.

- И се стигна до паметната 1969 г., в която се преборихте?

- Есента завършихме с равни точки с „Бенковски“ и „Академик“. Събра ни другарят Туджаров и заяви: на всяка цена трябва да биете „Бенковски“ (Видин). И пита: абе, кой е тоя вратар, дето изнесъл мача в Ловеч. А аз скочих от редицата и викнах: аз съм! Малко бях невъздържан… Дадох обещание, че ще влезем. Много съм благодарен на В. Търново, всичко, каквото съм поискал, са ми го дали. При гостуването във Видин трябваше да пазя аз, но ме болеше ръката и казах на Кръстанов, че не мога да вляза в игра. На разбора обаче треньорът Йордан Томов пита: има ли някой да се оплаква? Като му казах, че не мога, ме изгледа много строго и пусна в игра Бойко Ванчев. Вкараха му три гола и в 20-ата минута ме пуснаха мен. Болеше ме ръката, но се разхвърлих, спасих дузпа, не ми вкараха гол. Знам и падения, и възходи. Освободиха Ванчев и останах сам-самичък вратар, а атакувахме „А“ група! Нямах право да се контузвам… За 16 мача пуснах само 6 гола, бихме в паметен мач „Бенковски“ (Видин) с 1:0. Бяхме на голяма висота, легендарни играчи, пак ще спомена Чакъров, Ценов, Грозданов… Бяхме сплотени, те държаха на мен и аз на тях. Тогава зрителите ме кръстиха „Кольо Чайката“…

- Защо?

- Защото правех красиви плонжове и обичах да избивам топките. Колкото повече боксирах, толкова повече се настървявах. Публиката ме харесваше, три пъти са ме носили на ръце след мачовете.

- И какво стана после?

- Стана така, че трябваше да отида в „Ангел Кънчев“ (Трявна). И пак помогнах за втори път етърци да влязат в „А“ група. Трявна трябваше да бие „Дунав“, за да влязат, бихме и „Етър“ се върна в елита. Винаги съм държал за „Етър“ и съм истински етърец. „Арда“ си е „Арда“, но „Етър“ е десет пъти повече от „Арда“. После 4 години играх в Лясковец, отидох в „Родопа“ (Смолян), там станах и треньор. Малко ми е пъстра кариерата, станах и футболен съдия, а сега работя в „Спортни имоти“. Искам спортната общественост да знае, че аз не съм изневерил на „Етър“ в нито един мач. Нито веднъж! Бил съм откровен с публиката, но стана така, че напуснах „Етър“ в най-добрите си години.

- Сам се определяш като „буйничък“, имаш ли спомени за твои лудории?

- „Етър“ играе в Мездра срещу „Локомотив“, аз бях резерва. Мачът започва, но по радиото предават ЦСКА – „Левски“, а аз съм седнал в един джип и слушам дербито. Нашите поведоха, но докато слушам радиото, домакините изравнили, на вратата е Ванчев. И Иван Кръстанов ме вкарва в игра на мястото на Ванчев, даже без да загрявам. „Локо“ (Мз) продължава да атакува здраво, но аз се разхвърлих, спасявам, но си мисля, че е 1:0 за нас. В последните секунди правя плонж, вадя топката от ъгъла, но в краката на Ценов, оттам техен нападател я бутна и тя тък-тък-тък – влезе в мрежата. На връщане в рейса Петър Харалампиев вика: абе Кольо, такъв плонж направи, а топката влезе… И аз отговарям: какво толкоз, нали взехме точка. А то сме паднали 2:1. Петър Йонков казва: спрете рейса, слизай долу, ще си ходиш пеш! Но Харалампиев се застъпи: недейте, той ще си отиде по-рано от нас. И така ме съжалиха и ме оставиха в автобуса.

- Други такива епизоди от кариерата?

- Разбира се. Играем срещу Лом, който ни води с 0:2 в Търново. Пускат ме резерва, след един страхотен удар топката мина между краката ми, но аз я захлупих на голлинията. Тогава публиката взе да вика: „Чайка, Чайка!“. Щеше да стане 0:3 и мачът отиваше. А ние изравнихме до 2:2, Тодор Маринов направи 3:2 от дузпа и ги бихме по живо по здраво.

- Как си обясняваш, че вратарите обикновено са по-луди?

- Не, не, други качества трябват. Преди всичко трябва да е роден вратар, после можеш да го усъвършенстваш. Аз израснах благодарение на работата с Иван Кръстанов, който много работеше с мен. Като си замина Гороломов, разбрах колко съм изпуснал, защото аз се учех от него. Но вратарят трябва да е не луд, а спокоен, това е решаващото му качество. Освен това според мен вратарят трябва да е интелигентен мъж, а сегашните си мислят, че като застанат под рамката… Направете психотестове и ще видите, че най-големите вратари всъщност са спокойни хора. Важно е и периферното зрение на един вратар. Освен това вратарят и защитата трябва да бъдат едно цяло.

- Кай е най-големият вратар на България?

- Без конкуренция – Жоро Найденов, той е ненадминат. Има и един вратар, за който много малко се знае – Деянов от „Миньор“ (Димитровград), стигна до националния отбор. И Симо Костов беше много добър. В последните години не мога да пропусна Боби Михайлов. Аз знаех моите възможности и моята цел – да вкарам „Етър“ в „А“ група, и това беше най-голямата ми награда.

Eкундайо Джайеоба стана първата „черна перла“ в селекцията на „виолетовите“, като определено е едно от най-големите имена, обличали екипа на „Етър 1924″. Нападателят пристигна в края на миналата седмица и в събота изигра първите си 45 минути за етърци. Още при появата му Дайо бе приветстван бурно от феновете, а с играта си показа, че има защо – остави добри впечатления с движението си и погледа върху играта, като се отличи с перфектен пас за втория гол.

Джайеоба идва като свободен агент и в понеделник ще стане ясно дали подписва с „виолетовите“. Самият той твърди, че няма проблеми да продължи кариерата си във В. Търново.

Роден е в Лагос на 4 април 1980 г. и е играл в местните „Непа Лагос“ и „Найтел Юнайтед“. В България е вече 10 години, като има 5 сезона в „Локо“ (Пд), после три години в „Левски”, а за последно бе в „Черноморец” и „Вихрен”. Има общо 160 мача с 42 гола в елита, като е шампион на България с „Локо“ (Пд) и „Левски“.

Дайо игра в есенния мач с „Вихрен” срещу „Етър” на стадион „Ивайло” и вкара два красиви гола за победата с 2:1. След напускането на Коко Динев от Сандански Джайеоба остана последният чуждестранен играч в тима, но към края на сезона реагира остро при една смяна и влезе в конфликт с треньора Й. Боздански. След края на сезона Джайеоба си тръгна от Сандански.

Първото си интервю в старата столица Екундайо даде за „Велико Търново спорт“.

- Дайо, какво те доведе в „Етър“?

- Искам да започна кариерата си отново. Да убедя публиката и феновете, че съм жив и още мога да играя.

- Каква е обстановката, която заварваш?

- Градът много ми харесва, още когато дойдох за първи път с „Вихрен“. Играчите на „Етър“ ме приеха така, все едно че ме познават отдавна. Всичко е добре. Нямам проблеми с тях. Искам да работим заедно и работата ще стане.

- Имаше ли други предложения?

- Имам, но тук имам един добър приятел и баща му ми помогна да дойда в „Етър“. Не е хубаво да спекулирам с доверието му. Ще остана тук и има Господ.

- За кой приятел става дума?

- Явор Генчев, с когото бяхме заедно във „Вихрен“. Доведе ме баща му Бончо Генчев. Знам, че той е бивш национал и бронзов медалист от световно първенство.

- А кои отбори те искаха?

- Не казвам. От „А“ група бяха, но не казвам кои са.

- Какво се очаква от теб в „Етър“?

- Да работя както трябва и да се интегрирам в отбора. Приемам идването си в „Етър“ като ново начало. „Б“ група съвсем не е ниско ниво, а и човек не знае какво го очаква утре. Утре може да съм във „В“ или в „А“ група. За мен е едно предизвикателство.

- Какво знаеш за „виолетовите“?

- Преди време са били шампиони. Само това знам, но стадион, терен, публика – всичко ми действа позитивно.

- Ти вкара два гола тук през есента, когато „Вихрен“ би с 2:1. Те доколко повлияха за идването ти в „Етър“?

- Помня головете, но не мисля, че са повлияли. Тук ме доведе съдбата.

- Разбрахте ли се за условията?

- Не още. Аз не съм тук за пари, а за да играя футбол. Не съм скъп футболист. Идвам като свободен агент.

- Защо се стигна до напускането ти на „Вихрен“?

- Договорът ми с тях свърши. Малко се стигна и до инцидент между мен и треньора Боздански. Аз веднага се извиних на публиката и треньора. След края на сезона те обявиха, че ще намалят заплатите в отбора. Повечето опитни момчета отказаха да останат и понеже и моят договор свърши, аз реших да сменя обстановката с отбор, който има цел. В „Етър“ има цел „А“ група и дано Господ е с мен и с нас, за да се влезем в елита.

- Още първият мач на 31 юли ще е точно срещу „Вихрен“…

- Ще е интересно (смее се)… Никой не знае какво ще стане. Ние се готвим и ще видим.

- Кой е най-добрият ти спомен у нас – с „Локо“ (Пд) или с „Левски“?

- Престоят ми в „Левски“ – и най-добрите спомени, и най-лошият, когато получих тежка контузия.

- А титлата със „смърфовете“?

-Това е сладко. И с „Левски“ шампионската титла беше сладка. Добри спомени.

- Какво не знаем за Джайеоба?

-Аз съм набожен и вярвам в Господ. А какво не знаете за мен – не мога да ви кажа.

- Как се чувстваш, в добро състояние ли си?

- Да, добре съм. Нямам проблеми с контузии и съм добре. След раздялата с „Вихрен“ тренирах сам, както и с някои момчета като Удоджи на базата на НСА в столицата.

- Тъжно ли ти е, че Нигерия отпадна рано на световното?

- Не, не ми е тъжно. Още като гледах първия мач, разбрах, че нищо няма да направят. Не ме питайте защо, не съм техен треньор.

- На кой пост искаш да играеш – като типичен нападател, или да атакуваш от втора линия?

- Аз не съм типичен нападател, но където кажат треньорите – там ще работя.

- Сам ли идваш във Велико Търново, или с приятелка?

- Сам съм, тя ще дойде по-нататък.

- Колко години още смяташ да играеш?

- Искам да играя до 35 години, значи имам още пет. Ще се боря да направя добра кариера и дано Господ да е с мен.

Йонка Генчева е най-успелият треньор във великотърновския хандбал. С “Етър-64” е спечелила вече 32 титли и купи във всички възрасти, като само от 2002 г. насам с представителния женски тим има 4 титли и 7 купи на България. Отскоро вече е и старши треньор на националния отбор на България.

Тя е от наставниците, които не изкарват мача на тъчлинията с викове и наставления към хандбалистките си. Генчева е от треньорите, които предпочитат да свършат работата си по време на тренировките. Методът определено е печеливш, защото го потвърждават резултатите. Такт и стил в и извън спорта ­ – това като че ли е най-точното определение за Йонка Генчева.

- ­ Как започнахте с хандбала?

- ­ Още от Икономическия техникум, където отидох като волейболистка и шампион на България. Но там имаше само хандбал и постепенно той спечели над волейбола. В университета заиграх в студентския състав, както и за отбора на В. Търново. 4 години поред бяхме втори в България след ВИФ “Г. Димитров”, който на практика беше непобедим. Имахме много добри хандбалистки. Сформира го Сава Величков, който тепърва се учеше от треньорите на ВИФ и ЦСКА.

-­ И се насочихте към треньорската професия?

-­ Когато завърших Великотърновския университет, бях разпределена в Смолян, но понеже бях вече семейна и играех хандбал, от общината ме оставиха тук. Работа за учители по история нямаше и 3 г. бях в Лясковец преподавател по баскетбол. Но излезе правило, че всеки хандбален клуб, който има женски отбор в “А” група, както бе “Етър-64”, трябва да има и подрастващи. Така през 1980 г. поех децата 3-5 клас и девойките старша възраст.

-­ Впечатленията ви от Сава Величков, чийто възпитаник сте, и чието име сега носи хандбалната спортна зала в града?

-­ Той беше човекът, който създаде хандбала във В. Търново, като ни събра във ВТУ. Ще повторя, че тогава се учеше ­ от треньорите, от международните турнири, в които участвахме: Алжир, Полша, Германия… Построяването на залата във ВТУ е негово дело, има голяма заслуга и за ДКС “В. Левски”. Сава Величков е човекът, който ме научи, че в спорта без дисциплина няма успехи. Когато поех девойките ст. възраст, първият ни мач бе гостуване на ЦСКА. Той беше водач на отбора. В 10-ата минута резултатът беше 11:0 за тях. Сава Величков стана, мина през залата и напусна с думите: на такъв слаб отбор аз не мога да бъда водач. Той ме амбицира да работя добре. И след няколко години с децата 5 клас тръгнахме на големия турнир “Партиле куп” в Швеция. Величков каза: не мога да се излагам с вас. Отговорих му, че вече съм направила отбор. Сава Величков намери спонсори, организира пътуването за Швеция.

-­ Как се представихте?

-­ “Етър-64” стана първи. Беше първото ни сериозно излизане, а взехме 1-о място от 68 отбора от цял свят! В началото никой не ни познаваше, а после всички идваха да питат как работим. И получих първото си предложение за работа в чужбина. От Кувейт ме поканиха да направя такъв отбор за определени години. Изречението беше: после цял живот може да не работиш…

-­ И отказахте?!

-­ Дълго мислих, но реших, че си струва да работя в България. Оттам тръгнаха нещата и при по-горните възрасти. Моите състезателки винаги са били възпитани, 90 % от тях получиха образование и добра работа.

-­ В “Етър-64” сте 15 жени на едно място, при това ­ – все с характери. Как се оправяте?

-­ Много е трудно, защото един добър спортист задължително е и силен характер. Има остри реакции и после извинения… Но когато целта е една, трябва да има колектив. Понякога човек трябва да замълчи, без компромиси не може. Над всичко за мен е доброто отношение и вярата в момичетата. Никога по време на мач не съм станала да викам и ги обиждам.

-­ Кое бе първото отличие с женския отбор на “Етър-64”?

-­ Когато ги поех, станахме четвърти в България, а на следващата година започнаха успехите. Искам да споделя, че като приех тима от г-н Маров, много се съмнявах дали ще свърша работа, защото на първата тренировка дойдоха само 6 състезателки. На следващия ден отидох при г-жа Спасова и поисках справка кой какво получава. Разделих общата сума на броя на тренировките и им казах: глобата за отсъствие е толкова, за закъснение ­ една трета. Направих касиер на отбора и след два месеца вече имахме достатъчно пари, за да се купят едни хубави тренировъчни екипи. На шестия месец пари в касата нямаше, защото отсъстващи вече нямаше.

-­ Коя титла ви е най-ценна?

-­ Всяка една е единствена и най-важна, защото е трудът за цялата година. Като станем шампиони, следващия сезон започваме отначало. И винаги се намират отбори, които да кажат: те станаха случайно. А срещу нас всеки играеше максимално и се доказваше.

-­ Станахте първият великотърновски специалист, поел националния отбор за жени… Какво ви амбицира?

-­ Защото цяла година играем с “Бъки” и вече влизаме в застой. Ако няма друго предизвикателство, няма да растем. Ето, неотдавна в Косово, играхме силно като никога, но залата бе пълна, съперникът ­ силен, предизвикателството ­ друго. Трябва да имаме стимул за нещо повече. Освен това имаме в “Етър-64” достатъчно опитни състезателки, които могат да помогнат на младите момичета от другите клубове.

-­ Как възникна идеята В. Търново да стане център на женския хандбал, тук да се готвят и националните отбори?

-­ С успехите ни, с това, че доказахме през годините, че сме първи. С това, че най-добрите състезателки са у нас и с опита си ще помогнат и на останалите. “Етър-64” ще е гръбнакът на националния отбор. В него ще играят само тези, които желаят. Няма да каня състезателка, която само ще се разходи до България да си види близките. Когато гледах в Бургас националния ни тим, видях коридори по метър и половина… Няма да приема маркиране. Или идват и играят, или изобщо не идват.

-­ Вие сте от типа треньори, които не овикват състезателите по време на мач. Много рядко изпускате нервите си, но какво може да ви извади извън релси?

-­ На тренировките мога да кажа изискванията си. Смятам, че на мач няма нужда от викове. Те трябва да усещат моето спокойствие, но и това, че им вярвам и разчитам на тях. Научила съм ги, че съдиите са тези, които определят правилата. Не че съм излизала извън релси, но понякога ми става много обидно от съдийските несправедливости. Последният пример беше на финалите на старшата възраст в Шумен. Но първо търся вината в нас си. Безобразно беше съдийството преди 2 г. на финала за титлата в Стражица. Момичетата плакаха на терена, а когато целият отбор плаче, коментарите са излишни…

-­ Какво е различното да се работи с деца?

-­ Има голяма разлика. Там основното е да ме харесат, да направя така, че да им хареса хандбала. Миналата година работих по проект в “Св. Патриарх Евтимий”, интересът от децата беше огромен и ми е чудно защо много от родителите отказаха да ги запишат на хандбал. Спортът дава здраве, научава ги на колективизъм, на организация и дисциплина.

-­ Вие сте едно от най-спортните семейства на Велико Търново?

-­ Преди години имаше “Мама, татко и аз”, където участвахме с Павлин и сина ни Делян. Тогава се научих да карам колело, да скачаме препятствия, бягахме 100 метра. Но като отидохме в Приморско, се явиха национални състезатели по лека атлетика…

-­ С Павлин Генчев спортът ли ви събра, или Великотърновският университет?

-­ И двете. Карахме заедно часове по физическо възпитание и ме е видял. Павлин после беше секретар на хандбалния клуб, на футболен клуб “Етър”, след това му стана и президент. Беше съдия по волейбол, а сега ­ делегат. Делян се насочи към спорта сам, започна с футбол, а в спортното училище влезе със спортна стрелба. Сега е делегат по хандбал.

-­ Носител сте на наградата “Велико Търново”, как приемате личните награди?

-­ Като признание за целия клуб, за състезатели, за ръководство. Тази награда е признание даже за вас, спортните журналисти.

-­ “Етър-64” повече от 2 г. изобщо не познава вкуса на загубата, обира титлите и купите, а оставате неизменно втора в класацията за Треньор на В. Търново. Обидена ли сте?

-­ Не. На мен ми стига, че ме срещат хора из града и ме поздравяват с думите, че работя добре. Не знам кой за кого е гласувал, нека всеки си прецени дали е гласувал по съвест.

-­ Хандбалът остава недооценен във В. Търново ­ завист и подценяване, и то от спортни хора. Как си го обяснявате?

-­ Не бих коментирала. Когато сме имали успехи, кметът д-р Рашев винаги ни е посрещал и поздравявал. Стефка Танева също има специално отношение към нас и ни уважава много. Въпроса трябва да отправите към клубното ръководство.

-­ Какво искате още в хандбала?

-­ Преди да поема националния отбор, дълго мислих, но реших, че нашите момичета заслужават да имат и такава изява. Първо извиках и попитах Зоя Стефанова дали би играла 2 г. за националния отбор и получих потвърждение. Същото ми каза и Марияна Семерджиева, а после погледнах към Соня, Ина, Алекс и видях отговора в очите им. Без тях не бих тръгнала изобщо в националния отбор. Всички те имат своето можене и са готови да помогнат на младите състезателки. Да направим колектив и в националния тим на България. И докъдето ни стигнат силите.

Ивайло Петев:

- Завърши на стадион „Ивайло” с гол и асистенция?

- Радостен съм. Можеше да вкарам и още един. Щастлив съм, че победихме и играхме толкова добре през второто полувреме. Всяка атака ни беше голова.

- Категоричен ли си, че спираш с футбола или ще оставиш някаква вратичка?

- Оставям си само 1 процент.

- Хареса ли ти атмосферата в последния мач и признанието от феновете?

- Едно голямо благодаря към тях! Надявам се, че не съм ги разочаровал. Винаги съм се стремял да давам всичко от себе си, дано съм успял. Още веднъж им благодаря, накараха ме да се почувствам така, както преди 12 години, когато станах шампион с „Литекс”!

- Игра в доста отбори, ще запомниш ли с нещо „Етър”?

- Разбира се, това е едно голямо име в българския футбол. Тази година работихме доста добре, постигнахме добри резултати. Когато дойдох, „Етър” бе на едно място в класирането, сега е на съвсем друго. Всички заедно постигнахме добро класиране, надявам се следващата година нещата да са още по-добре!

Мариян Генов:

- Марияне, ти си отдавна в „Етър 1924”, споделяш ли мнението, че това е най-стойностния отбор, който е имал клубът?

- Абсолютно си прав. Точно така е, от ден на ден този отбор се развива и го чака добро бъдеще. Дано запазим състава и си поставим по-високи цели.

- Очакваше ли тази силна пролет?

- Събрахме се добри футболисти, работихме целенасочено и знаехме какво преследваме. С работа и упоритост постигнахме това, което се искаше от нас.

- Договорът ти изтича, твоето бъдеще?

- Ще видим какво ще ми предложат, ако не – ще търся друг отбор. Най-важното е да съм жив и здрав.

- Какво трябва още на „Етър 1924”, за да си поставя още по-високи цели?

- Много малко – една подкрепа от великотърновската общественост към нашите президенти, които правят немалко за този град. Ако още хора подадат ръка, можем с общи усилия да атакуваме „А” група.

Георги Гайдаров:

- Впечатленията ти от мача и пролетния полусезон?

- Играхме добре, като всеки мач си подобрявахме играта. Ето днес през второто полувреме се видя, че сме с класа над съперника.

- Как си обясняваш тази силна пролет?

- Ами събрахме се по-добри футболисти. Играем добре и логично печелим.

- Феновете те избраха на трето място в анкетата си. Доволен ли си от себе си?

- Има кой да ми дава оценка, аз не мога да се оценявам.

Мишо Аврионов:

- Ти самият отдавна си в „Етър”, макар и с прекъсвания. Очакваше ли тази силна пролет?

- Честно казано, очаквах я. Винаги съм казвал, че когато се работи без напрежение, тогава има и резултати. Миналата година всеки мач бе от огромно значение. Сега имахме точки, не е като да имаш само 7… Всички в клуба показахме, че имаме качества като футболисти и ръководители. За целите въпросите са към ръководството, а ние играчите имаме задължения и ги изпълняваме съвестно.

- Оставаш ли в отбора?

- Имам договор за още една година, ще имаме разговор с президента на клуба и дано се разберем за условията. Моето желание винаги е било да играя в „Етър” и дори да завърша тук кариерата си.

- Доволен ли си от играта си. Ако трябва да сме честни, имаше спадове, но головете, които трябваше да вкараш, ги вкара…

- Донякъде съм доволен, донякъде – не. Важното е, че отборът върви. В играта ми наистина имаше спадове, не се представих в най-силна светлина, но това е нормално за един футболист. Важното е, че сме се събрали мъжкари и всеки дава каквото може.

Петър Ванков:

- Изненада ли те признанието за Футболист № 1?

- Да, не съм го очаквал. Радостен съм, че феновете са оценили играта ми, те са най-изисканата публика. Тази награда е за целия отбор, не е само моя и се радвам, че завършваме с една хубава победа.

- Добре завършвате полусезона, дори отлично?

- Да, винаги може и повече, но на фона на есенния полусезон сме доволни. Добър отбор сме и въпреки, че не очаквах да изиграем 8 поредни мача без загуба, вътрешно съм се надявал да сме възможно най-нагоре в класирането. 

Николай Арнаудов:

„Футболистите показаха възход в края на първенството и бе нормално да победим убедително. Още срещу „Видима” можеше да вкараме толкова голове. Явно, че играчите имат възход, доволни сме от пролетния полусезон. Надявам се да задържим това и да бъдем още по-добри през следващите години.

Взехме няколко класни футболисти, освободихме други. В последните мачове наистина показахме добър футбол. Както е изграден сега отборът, трябва гръбнакът да се задърши и с няколко нови играчи да гоним по-високо ниво. Отиваме да бием и в Сандански. Ако ръководството прецени, че треньорският щаб и играчите с изтичащи договори заслужаваме да останем – от тях зависи.

Няма да отличавам отделни играчи, доволни сме от всички. Футболът е колективна игра. Ще спомена само Петев, който е доста по-опитен, жалко, че спира с футбола.”

Стефан Атанасов:

„В отбора има разбирателство, спокойствие и сработване между футболисти и треньори. С опитните футболисти дойдоха и резултатите. Доволни сме от представянето на отбора. Има още един мач в Сандански, от който трябва да вземем максимума и при всички случаи отиваме за победа.

Тази седмица има Общо събрание, което е важно за клуба. Ще се уточнят целите и амбициите за новото първенство. След това разпускаме отбора за един месец.

Ще разговаряме с всеки един от играчите с изтичащи договори и ако стигнем до съгласие, ще ги задържим. Нямаме големи финансови катаклизми като в повечето отбори, имаме стабилност, но като цяло нещата в българския футбол не са добре, няма точно изградена схема за подпомагане на развитието на спорта. Надявам се нещата при нас да продължат така и дори да се подобрят.

Водим разговори с няколко футболисти, изчакваме да свърши първенството и да завършат ангажиментите им към сегашните им отбори. След събранието ще имаме яснота какви футболисти можем да си позволим.

Да обявиш цел „А” група е сериозно предизвикателство. Време е положителният полъх от тази година да продължи, но ще трябват нови хора дори за да задържим това ниво. През новия сезон отборите ще подхождат по-сериозно към нас и ни трябват нови играчи, за да увеличим конкуренцията и поне да задържим сегашните постижения, а дори и да ги надминем”.

Стефан Чакъров е едно от емблематичните имена за “Етър”. Роден е на 8 август 1946 г. в Златарица. Съвсем млад е привлечен във великотърновския тим и тук преминава почти цялата му кариера. Рекордьор по мачове с екипа на “Етър” с общо 340 само за първенство (158 в “А” и 182 в “Б” група), вкарал е и 16 гола. Бе избран за Футболист № 2 в цялата история на клуба, като бе изпреваран само от Кр. Балъков.

После става елитен съдия и записва близо сто мача в “А” група, както и 20 международни изяви. От години работи за изграждането на младите съдии и в момента е зам.-председател на Съдийската комисия на БФС. Предлагаме ви интервюто с него, публикувано в новия брой на в-к „Хеттрик“.

- Г-н Чакъров, кой те ориентира към футбола?

- Като всички деца, и аз се палех по топката в началното училище в Златарица. Бяхме си сформирали отбор и играехме срещу съседните селища като Миндя, Горско Ново село… Бях по-добре развит от останалите и успявах да спечеля топката, а понякога се включвах и в тренировките на мъжете. Когато бях в 7 клас, на един от мачовете не достигаха играчи и ме включиха в тима без да бъда картотерикан, с нечия чужда картотека. Така стартирах в “Ботев” (Златарица) през 1960 г. През лятото вече бях официално картотекиран, въпреки че нямах пълнолетие, и поискаха официалното разрешение на родителите ми да играя в мъжкия състав. Нямах още 14 години. За година и половина успях да се наложа в отбора и вероятно съм бил забелязан от съдиите от В. Търново. Тогавашният председател на Съдийската колегия Иван Камбуров казал на Петър Шатров, че в Златарица има едно момче, което може да бъде гледано. През пролетта на 1963 г. в Леденик бихме с 2:1, като вкарах и двата гола. Шатров е бил на този мач и ме е наблюдавал, предложил на “Етър” да бъда привлечен.

- ­ И на 17 години се озовахте в “Етър”?

-­ Да, точно това лято няколко играчи на “Етър” напуснаха и имаше нужда от по-млади момчета. Може би съм имал шанс. Оценявам, че съм попаднал в мъжкия отбор още неподготвен, без да съм готов за “Б” група. Проведох подготвителния период, дори заминах на предсезонен лагер в Румъния, и играх в първите два мача от първенството.

- ­ Значи помниш първия си мач за великотърновския тим?

-­ “Етър” с “Ватев” (Белослав), август 1963 г. Загубихме този двубой, имаше ексцесии от публиката, която беше заградила съблекалнята и искаше саморазправа със съдиите. Лишиха ни от домакинство и приехме “Янтра” в Дряново. След това ме взеха в една от националните юношески гарнитури от Серги Йоцов, като участвах в международен турнир с Югославия, Румъния и два отбора от България. Треньорите на “Етър” правилно прецениха, че още не съм готов за постоянно участие в мъжкия отбор и заиграх с юношите, а тренирах с мъжете. През 1964 г. направих още няколко мача, даже вкарах гол на Бяла Слатина, а редовно заиграх от ноември 1965 г.

-­ Чакаше ли се от “Етър” вече влизане в “А” група?

-­ През 1964-65 г. беше направена добра селекция и есента тимът завърши на първо място, тогава се загатна, че може да се атакува и елита. Но ред обстоятелства през пролетта не позволиха на “Етър” да влезе. Плез 1967 г. за треньор бе назначен Йордан Томов, който започна да прокарва идеята, че Велико Търново трябва да има отбор в “А” група. Започна да прави селекция, следващата година се обединиха “Спартак” с “Левски” и “Локомотив” със “Славия”, някои футболисти отпаднаха и бяха привлечени от нас. Грозданов, Цеков, Христо Димитров… През 1969 г. успяхме да влезем.

-­ Кой ти е най-яркият спомен оттогава?

-­ Най-запомнящ се беше мачът с “Бенковски” (Видин), който беше решаващ в борбата за първото място. Бихме с 1:0 и излязохме на първото място, което задържахме до края.

-­ Рекордьор си по мачове за “виолетовите” с 340 участия в “А” и “Б” група…

-­ Като прибавите и 30-40 мача за купата на Съветската армия, цифрата наближава 400. Най-силни са спомените ми още от първата година в “А” група. Победата над ЦСКА с 3:2 у дома, равенството 2:2 с “Левски” в столицата пролетта. Класирахме се шести, което беше изненада за всички, и играхме за Балканската купа. Като за новак в елита това беше голям успех. Статистиката показва, че най-голяма посещаемост за сезона като гост от всички отбори в “А” група има “Етър”.

-­ 1974 г. става още по-успешна…

-­ Да, завършихме четвърти в класирането, като заслужавахме бронзовите медали, но “Локо” (Пд) спечели един мач на чужд терен, който не заслужаваше да спечели… Също бяхме добър отбор, с треньор Апостол Чачевски ­ много амбициозен специалист, който успя да нагоди индивидуалните качества за общата цел. Беше много дисциплиниран човек, наложи дисциплината и резултатите бяха налице. това класиране ни даде възможност да участваме в турнира за УЕФА, който се казваше Купата на Панаирните градове. За двата мача с “Интер” вече и писано много, тук 0:0, там загуба с 3:0 пред 40 000 зрители на “Сан Сиро”. За нас беше впечатляващо, за италианците ­ също, защото от България те бяха чували само за ЦСКА. Отзивите на италианската преса бяха добри.

-­ За какви заплати играехте по онова време и какъв беше стимулът ви?

-­ Това беше държавна политика и ние, футболистите от “А” група, бяхме инструктори по футбол. Заплатата за първа категория беше 130 лв. Имаше и премии, мисля, че за победа бяха 80 лв. Нямаше тази разлика в заплащането, каквато има между сегашните футболисти и останалите хора.

-­ Има интересни кадри от прощалния ти мач като футболист, в който предаваш фланелката си на капитана на юношеския отбор на „Етър” Антон Гецов?

-­ Това беше през 1979 г. Не беше прощален мач, дори и бенефис. Просто бе обявяване приключването на моята състезателна дейност и връчване на фланелката ми на един от юношите. Това беше Антон Гецов, който се представяше успешно на терена, затова се спрях на него. Вече бях приключил с футбола година по-рано, защото имах стара контузия, през май 1978 г. се провокира отново и не ми позволи да играя повече. Бях на 32 години.

-­ Идеята за съдийството кога възникна, още по време на състезателната ти кариера?

-­ Никога не съм мислил да ставам съдия, докато бях футболист. Но в няколко разговора с Величко Цончев, който вече беше утвърден съдия в „А” група, той ми предложи да опитам. Не бях мислил и първия път му отказах, но той настоя. Положих успешен изпит след един кратък курс и придобих права. Конференциите на съдийската колегия се провеждаха в съблекалнята за гости на стадион „Ивайло”, а аз бях администратор на „Етър” и влязох в стаята да погледам. А Христо Младенов, който, лека му пръст, тогава беше председател, обявява: постъпила е молба от Стефан Чакъров да влезе в нашите редици, който е „за”, моля да гласува! И всички вдигнаха ръце, така станах съдия (смее се). Беше март 1979 г. Още следващата седмица получих назначение за асистент в мач от „Б” регионална група. Уговорката ми с Величко Цончев беше, че искам той да ме гледа в някой мач и да прецени: мога ли да вървя нагоре, или не. Ако е не, да спирам и да не преча на него, на себе си, на футбола и на всички останали. Той ме гледа, каза „добре е” и още същата есен вече бях асистент на мач в „Б” група. А бях съдия само от 6 месеца… А пролетта на 1980 г. вече помагах в „А” група – с година и 2 месеца стаж, и то на мача ЦСКА – „Берое”. Това е най-бързата кариера на съдия в България.

-­ Как си го обясняваш?

-­ Голям риск от ръководството на колегията в София, че са ми гласували доверие. Но може би аз съм го оправдавал. И най-вече с гаранциите от Величко Цончев, че като главен съдия няма да има проблеми с мен. През 1983 г. станах и главен съдия.

-­ Колко мача имаш в „А” група като съдия?

-­ Не ги знам, не водя точна статистика, но са между 90 и 95. Не съм направил сто мача, въпреки че можех. Изборът беше мой – макар и действащ съдия, бях в ръководството на колегията. Предложиха ми или да си избера – или да прекъсна съдийската си кариера и да работя в комисията, или да „замразя” работата си там. Ние с Кольо Йонов предпочетохме първото и през март 1993 г. приключих.

-­ Ръководил си четири поредни финала за купата на България?

-­ Първият беше още Купа на Съветската армия ЦСКА – „Черноморец”. От следващата година вече стана Купа на България и свирих финалите ЦСКА – „Сливен” в Габрово, „Левски” – „Ботев” във В. Търново и „Левски” – „Пирин” в Пазарджик.

-­ А свирил ли си вечното дерби ЦСКА – „Левски”?

-­ Един път като главен съдия. Това беше при победата на ЦСКА с 5:0, когато Христо Стоичков вкара 4 гола, а петият бе на Трифон Иванов. Но като асистент съм бил в 6-7 мача, помагал съм на В. Цончев, Л. Спасов, Б. Александров, на Д. Димитров…

-­ Кой мач си запомнил, независимо с добро или лошо?

-­ Винаги има такива мачове. Имах неприятности на един мач в окръжната група, и то след дебюта ми в „Б” група. Беше минал успешно и аз със самочувствието на съдия от „Б” група отивам в Овча могила, играха срещу Стражица. След почивката отстраних капитана на домакините, който ритна при спряна игра съперник. Наобиколиха ме, хванаха ми ръцете, давай жълт картон. Не мога бе, хора, след червен не може жълт… 4-5 минути ме убеждаваха да си променя мнението, но не го промених. Прекратих срещата заради групов протест и навлизане на публиката. Няма да го забравя никога. Както казваме на младите съдии: винаги ще имат един неуспешен мач, който няма да бъде забравен никога, но няма да им е приятно да се напомня. Но аз го помня и го съобщавам без да се срамувам. Иначе имам много хубави мачове, имал съм и неуспешни, но никога с решенията си не съм попречил на даден отбор.

-­ Съдийството навремето по-различно ли беше?

-­ Никога не е било лесно и няма да бъде. Тези, които не са достатъчно калени и нямат вътрешна дисциплина, не успяват да продължат в кариерата. Трябва да имаш оформен характер, после да обичаш футбола и да си отдаден безрезервно. Но нашите критикари и „капацитети”, които разбират футболното съдийство и ни пречат, затова не са станали съдии, защото не са имали характер. По-лесно е да поучаваш, отколкото да влезеш на терена.

-­ Има ли у теб удовлетворение, когато помагаш за изграждането на добър млад съдия?

-­ Винаги съм се радвал, но за съжаление напоследък няма достатъчно желаещи, за да се направи пирамидата. Основата й е много малка и не може да де получи подборът, конкуренцията, която прави качеството.

-­ Кой насочи към футбола сина ти Калоян и защо стана вратар?

-­ Бях против това да става футболист, но той сам реши да става вратар. Баба му направи първата фланелка и на гърба му беше зашила № 1. Веднъж като администратор в „Етър” проверявах нашите студенти в Университета и взех със себе си Калоян, който тъкмо щеше да тръгва 1 клас. Казвам му: ако завършиш училище, ще те запишем тук. „Татко, не искам да уча тук. Искам да уча в училище за вратари!” Има доста двойки бащи и синове в „Етър” – Луканов, Жоро Василев, Стоян Петров. Калоян обаче единствен успя да стане шампион и с юношите, и с мъжете.

-­ Според теб какво трябва днес на великотърновския футбол?

-­ О, това е много труден въпрос. Аз винаги съм бил участник – като играч и съдия, но никога не съм бил ръководител и нямам ясна представа. Нека не звучи като клише, но тази спортна общественост (ако има такава), трябва да обедини усилията си, да намери средства и да ги насочи в една посока. Има хора, които милеят за „Етър”, но не могат правилно да насочат усилия и средства, за да ги обединят в полза на „Етър”.

„Можех да отида в „Локомотив“, но предпочетох „Етър”, защото това е любимият ми тим”, категоричен е нападателят

Димитър Кушев от години бележи голове за великотърновския тим, повечето от които – решаващи за изхода от мачовете, но въпреки това определено не е сред любимците на феновете. Преди месеци в горнооряховски медии бе поместено интервю с Кушев, в което той казва, че детската му мечта е да играе за „Локомотив” и иска прошка от местните фенове.

Тези думи предизвикаха негодуванието на голяма част от „виолетовите” привърженици, които не скриха негативното си отношение към нападателя и чрез коментари във форумите, и със скандирания на „Ивайло”. Днес Димитър Кушев сам потърси екипа на „Велико Търново спорт”, за да сподели как всъщност стоят нещата.

- Нека да започнем от причината за тази неприятна ситуация – думите ти, че детската ти мечта е да играеш за „Локомотив”. При това изказването е в момент, в който подписваш с „Етър”. Каква е истината?

- Тези думи никога не съм ги казвал и съжалявам страшно много, че не реагирах веднага и се стигна до настоящата ситуация. Просто не очаквах, че ще има такива последствия. Искам всеки да знае, че любимият ми отбор е „Етър” и че футболните ми мечти са свързани с този тим! Винаги съм давал всичко от себе си, когато съм играл за „виолетовите”, влагам максимално старание във всяка тренировка и желая да играя колкото се може повече в мачовете.

"Интервюто", което предизвика толкова реакции, и което Кушев твърди, че никога не е давал.

- Тук трябва да отбележим, че ти си част от първия тим в историята на „Етър 1924”…

- Да, играх за тима в първия му сезон, когато се състезаваше във „В” група. Тогава станах голмайстор на шампионата. Играх за „виолетовите” и в първите сезони във втора дивизия, а след известно прекъсване отново съм тук, където и искам да бъда. Общо ми се събират 4-5 години за отбора на „Етър”. Докато за мъжкия тим на „Локомотив” нямам нито един мач, а можех да играя там, ако исках!

- Разкажи с повече подробности за това.

- Започнах да играя футбол в Поликраище, а след това отидох в школата на „Локомотив”, тъй като Горна Оряховица ми бе най-близо. Мачове за представителния отбор не записах, а реших да продължа в Павликени при Бойко Димитров. След това бях в Сухиндол, а оттам отидох в новосъздадения „Етър 1924”. Впоследствие заиграх за „Бенковски”, а в края на престоя ми в Бяла ме поискаха от „Локомотив”. Аз обаче предпочетох да отида в Дебелец и да се състезавам за „Бали”. Там направих хубави мачове и когато Иво Балъков ми каза, че харесва играта ми и ще мога да се върна в „Етър”, бях изключително приятно изненадан от тази новина.

- Спомена, че мечтите ти са свързани с „Етър”…

- Да, и мечтата ми сега е да играя в „А” група с виолетовия екип. Мисля, че това е една напълно постижима мечта.Още помня страхотното усещане да вдигнеш купа с „Етър” – дори и тази за първенец на „В” група. Надявам се много скоро да спечеля подобна купа, но този път за първото място в „Б”!

- Какво би казал на великотърновските фенове?

- Няма да им се извинявам за онези думи, тъй като няма как да се извинявам за неща, които не съм казал. Но ги моля да ми простят, че не обърнах внимание на това от самото начало и с мълчанието си съм дал допълнителен повод за недоволството им. Винаги съм се опитвал с играта си да радвам феновете, тъй като това е смисълът на футбола – отборите играят заради публиката. Дано в близките години стане така, че „Етър” да е в елита, за да можем да играем пред още повече зрители на „Ивайло”.

„Беше прекрасно да гледам хората усмихнати след наша победа”, казва някогашният голмайстор

Една от знаковите фигури в тима на „Етър” през 80-те годиние е Ивелин Младенов. Историята му е повече от любопитна, така, както е запомняща се и футболната му кариера. С виолетовия екип само в “А” група е изиграл 145 мача, в които е вкарал 38 гола. Куп още попадения вкарва в останалите турнири и в международни изпитания. Вкарва 2 гола Тайланд и 1 на Южна Корея за етърци, които печелят турнир в Азия под името “Б” национален отбор на България, в срещите от Интертото, в мачове в Португалия, Ирак, дори Ливан… Ивелин Младенов със сигурност има какво да разкаже на страниците на „Хеттрик” за днешните млади футболни фенове.

Началото

Започнах на 11 години, като човекът, който ме откри за футбола, бе покойният Димитър Байдаков. Наблюдавал ме е, докато играех любителски волейбол, и явно е видял в мен качества, които са му направили впечатление. По този много случаен начин започнах да тренирам футбол в школата на „Етър“. Минах през всички формации, а тогава след старша възраст бе абсолютно немислимо веднага да попаднеш в мъжкия отбор – имаше много силни футболисти там. Йордан Ценов тогава бе треньор в Лясковец и ме взе в тима си в „Б“ група. 18-годишен изиграх десетина мача във втория ешелон и впоследствие влязох в казармата, а след това заиграх във „Вечвой“ (Елена). Винаги ще съм благодарен на хората в това малко балканско градче – ако не бяха те, може би никога нямаше да продължа да се занимавам с футбол. Радвам се, че треньор на отбора стана Петър Харалампиев – човек, който много уважавам. Мога да кажа, че 90 % от бъдещата ми кариера като футболист на добро ниво дължа на него. Общо взето ме научи на всичко за играта.

Преминаването в „Етър“

Две години бях голмайстор във „Вечвой“ и получих оферта от „Дунав“ (Русе). Бях подписал предварителен договор с тях преди да свърши първенството, но в един момент ме потърсиха от „Етър“. Спомням си, че бе 1980 г. Георги Василев, който тогава беше пом.-треньор на Васил Методиев, ми предложи да се върна във Велико Търново и аз приех – все пак „Етър“ винаги ми е бил в кръвта и това ми бе като сбъдната мечта. Имаше проблем обаче с предварителния договор и бях на ръба да бъда наказан за 2 години.  Нещата обаче се разминаха и така започнах една много добра кариера. През същия сезон -  1980/1981, влязохме в „А“ група, като бях обявен за най-добър футболист. Тогава станах голмайстор на отбора, отбелязах 38 или 39 попадения. Когато свърши първенството, получих оферта от „Левски“. Не един, а три пъти идваха представители на гранда да ме агитират да отида при тях, но аз и сега не съжалявам, че отказах. Все пак бях студент тук, исках да си завърша образованието си, а и уважавах хората, които ме приеха да играя в отбора от родния ми град. Помня, че същото лято бяхме на турнир в Индонезия като „Б“ национален отбор на България. Надпреварата бе много силна, но я спечелихме. Всички се представихме силно там, но умората се оказа твърде голяма и започнахме лошо новото първенство. Първо загубихме в Бургас, а след това в мач с другия гранд – ЦСКА, получих тежка контузия, която ме извади за около година от футбола.

Да играеш за „виолетовите“

Осем години бях в представителния отбор на „Етър“. Имаше много сплотен колектив, все мъжкари. Никога не сме се страхували, че ще играем с ЦСКА или „Левски“, никога не сме подценявали по-слабите отбори. Винаги излизахме с мотивацията, че трябва да победим. За мен най-голямото удоволствие беше, когато влизах в тунела на стадиона преди срещата и чувах викането на нашите привърженици. Публиката ме мотивираше изключително, караше ме да се раздавам до край. Беше прекрасно след победа да виждаш хората усмихнати, все пак ние играехме заради тях. Сезон 1987/1988 ми беше последен във Велико Търново. Тогава станах трети при голмайсторите, като пред мен бяха Любо Пенев и Наско Сираков. Това беше голям успех за мен, не ми е било цел, но бях капитан на „Етър“ и страшно се радвах, че успявам по този начин да помагам на тима си. Не очаквах обаче тази година да ми е последна във Велико Търново. Така се развиха нещата, че Георги Василев бе на специализация в Кьолн, а тук беше останал само Стоян Петров. Някои неща в отбора започнаха лека-полека да се разводняват.  Получих предложение от друг клуб, а в „Етър“ никой не проведе разговор с мен да продължа да играя за „виолетовите“. Така приех предложението от Габрово, а феновете останаха много разочаровани от моето напускане. Тогава президент на „Етър“ бе човек, който като че ли не се интересуваше особено от бъдещето на клуба. Ако се загледате кои са били на работа там, ще се сетите за какво става въпрос.

Проваленото завръщане

През 1989 започнах да играя в Дряново, отборът беше готов за влизане в „Б“ група. Тогава дойде предложение да се завърна в „Етър“, с мен разговори проведоха Павлин Генчев и Иван Ангелов. Георги Василев също желаеше да се върна, а човекът, който най-много искаше това, бе Красимир Балъков. Проблемите обаче дойдоха от друг човек. Бях си дал жилището под наем, докато играех в габровския регион. Семейството ми беше в Габрово, а искахме пак да се върнем във Велико Търново, щом щях да тренирам и играя за „Етър“. Желанието ми да бъде осигурено място, където да живеем, не бе удовлетворено. Това беше причината да не се върна и евентуално впоследствие да бъда в редиците на този отбор, който стана шампион. Имах голямо желание да се завърна, но нещата не зависеха от мен.

Паметните мачове

Те не само като състезател на „Етър“. Имам един много паметен момент с отбора на „Вечвой“. Ние прекършихме амбициите на клуб като „Спартак“ (Вн), и то на техния стадион. Те бяха с 5-6 национала и явно ни подцениха. Мачът вървеше 1:1, а съдията Георги Цветанов – Баничката даде 6 минути продължение. В последната шутирах от около 35 метра и вкарах за победата. Няма никога да забравя този мач, радостта бе огромна. А и тогава „Спартак“ бяха конкуренти на „Етър“.

С „виолетовия“ екип всеки гол ми е бил важен, но при всяко попадение съм отдавал заслуженото на целия колектив. Няма да забравя мача с „Ботев“ (Пд), тогава „Тракия“. От тази среща зависеше дали ще играем баражи за оцеляване, ако се стигнеше до тях, щяхме да се натресем на „Славия“. Ясно е, че от БФС нямаше да позволят ние да се спасим, а софиянци да изпаднат в „Б“ група. Бях резерва в първите около 25 минути, „Тракия“ поведе, а Георги Василев получи някакъв проблем и трябваше да напусне скамейката. Помощник-треньорът ни не предприемаше никакви мерки, аз не можех да се примиря, че губехме, и сам поисках да вляза. Направих 1:1, след това спечелих и дузпа, която обаче изтървахме. „Тракия“ пак поведе, а дори при 2:2 също отивахме на бараж. Изравнихме, а в последната минута предизвиках нова дузпа, която този път беше вкарана. Помня повече тази паметна дузпа, отколкото головете, които съм вкарвал. Ако бяхме заминали на бараж, отпадахме. По принцип не обичам да говоря толкова за головете, те са плод на колектива.

Успехът в „Интертото“

От самото начало бяхме мотивирани да спечелим турнира, тъй като имаше добър награден фонд – около 15 000 марки, доколкото помня. В тима вече навлизаха някои добри момчета като Краси Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Бончо Генчев, Николай Аранудов, Георги Геогиев… Това бяха все състезатели, които впоследствие написаха своята славна страница в историята на великотърновския футбол. Отборът ни беше една добра сплав от опит и младост и съумяхме да се възползваме максимално от нея. „Интертото“ беше доказателство, че тези млади момчета имат бъдеще. Най-важният мач в турнира се оказа последният – гостуване на Рот-Вайс (Ерфурт). Нуждаехме се от една точка, а беше страшно тежък мач. Оказаха ни голяма съпротива, тъй като също бяха мотивирани заради наградния фонд, но успяхме да удържим 0:0. Бих се върнал и към мача с чешкия „Унион“ (Хеб), който по това време бе отбор на нивото на ЦСКА, най-вече заради представянето на Балъков.Тогава имах лек конфликт с Георги Василев и бях оставен на пейката, като дори ми беше взета капитанската лента. Паднахме с 2:3, като губехме с три гола. Пуснаха ме в игра, момчетата си повярваха и Краси просто побърка защитниците на „Унион“. Ако не греша, той вкара и двете попадения. Бе страшно груб мач, но момчетата не се уплашиха.

Счупената греда

На един от мачовете през сезон 1980/1981 във В. Търново се счупи гредата. Тогава бяхме много силен отбор и обикновено си решавахме мачовете до 15-20 минута, когато вече водехме с 2:0. Този път обаче попадение не влизаше, а в един момент тогавашния ни нападател Иван Русев се блъсна във вратата и счупи гредата. Не ни беше на късмет – може би около половин час мина, докато я оправят, а ние продължихме и след това почти цял мач да се мъчим да вкараме, докато не успяхме в самия край.

Кумир на Краси Балъков

В интервютата си Краси често е заявявал, че като млад съм бил неговият кумир. Специално за Краси и всички мои колеги, с които сме били, мога да кажа само хубави неща. Ще споделя нещо, което съм казвал на малко хора – двамата с Краси вкарахме нещо „бразилско“ в играта на „Етър“ – индивидуалната техника, красотата в играта – хората винаги се радват на техничните изпълнения на състезателите. Краси ми правеше впечатление, че никога не се отказваше, личеше си, че има голямо бъдеще. Това, че се е изказвал толкова добре за мен и е дал такава оценка за работата ми като състезател, ме радва изключително. Все пак целият свят знае Красимир Балъков от мачовете му в националния отбор и в Бундеслигата. С него се уважаваме много, дано успее като треньор. Сега му е все още трудно да наложи в България своето мислене, но той е упорит и смятам, че ще успее – бавно, но славно, както се казва.

Равносметката

Благодарение на представянето ми в „Етър“ заслужих уважението на обществеността във Велико Търново и имам авторитет. Заслужих уважението на хората – те знаят, че като се захвана с нещо, съм сериозен. Когато кажа нещо, наистина го изпълнявам. Завърших и образованието си тук, не съжалявам, че не отидох в „Левски“. Имах и доста проблеми, естествено. Но все пак аз съм роден в този град, животът ми мина тук. Благодаря на обществеността за това, че през цялото време ме е подкрепяла, а за някои неща все още ме подкрепя.

Мечтата за бъдещето

Мечтата ми е да гледам един отбор в елита, като това не е само моя мечта. Не може отборът на В. Търново да играе с тимове от градове, които даже не ги знаем в коя част на България се намират. Очаквам до година и половина да се появят хора, които да вложат пари за влизане в елита. Това е мечтата на цялата търновска общественост. Кой и как ще го направи – времето ще покаже.

След седмица се подновява първенството и в Северозападната “В” група. Неизвестни има много, най-вече заради тежкото финансово състояние на клубовете. От дълги години Великотърновският регион не е оставал само с три отбора в третия ешелон. Ще има ли догодина четири, или тимовете ни още ще намалеят, какво може да съживи футбола в аматьорските групи ­ това са част от въпросите, с които в навечерието на пролетния полусезон потърсихме председателя на Зоналния съвет на БФС Георги Велинов.

-­ Г-н Велинов, седмица преди старта каква е яснотата за състава на “В” група?

-­ Правим всичко възможно да започнем с 15 отбора, но не знам дали финансовите проблеми няма да принудят някого да спре участие. Най-много резерви имам към “Алмус Биър” (Сталийска махала), там са напуснали много играчи, а президентът не им дава разрешително. По последна информация се канят да се откажат от участие и ако това стане, ще има по два почиващи отбора всеки кръг. А що се отнася до разрешителните бележки, догодина това ще бъде премахнато. Навсякъде в Европа на полусезона не се изискват разрешителни за аматьорите и могат да преминават свободно. Сега излиза, че ръководството на “Алмус Биър” хем не осигурява играчите си, хем не ги пуска. Обмислям да въведем и застраховка на състезателите от аматьорския футбол.

-­ Лошото време няма ли да окаже влияние на подготовката на отборите. Повечето от тях тренираха само в зала…

-­ При всички случаи, защото едно е да тренираш на маломерно игрище или в зала, а друго ­ на терен. Но аз не виждам нещо фатално, че играчите няма да са във върхова форма в началото. Единствено да не получат контузии. По-голямото притеснение е, че финансовата криза рефлектира и върху клубовете. Хубавото е, че в “Павликени” има симптоми на съживяване, Общинският съвет гласува сума, която не е достатъчна за годината, но за пролетния полусезон ще стигне. Отборът в никакъв случай не е за изпадане, шансът им да останат е голям. В незавидно положение изпадна и “Локо” (Дряново), наложи се да уговарям кмета да отдели една прилична сума, която ще гарантира полусезона. В “Трявна” също имаха колебания, както и в Бяла Слатина, където драстично са намалили условията.

-­ В Свищов Общината ще подсигури ли “Академик”?

-­ Да, те винаги имат колебания, но намират верния път. Винаги по нещо не им достига, за да изградят хубав отбор. На “Академик” мястото му определено не е във “В” група.

-­ Как е ситуацията в “Локомотив” (ГО)?

-­ Също имат проблем с финансирането, изп. директор Огнян Стоянов напусна в знак на несъгласие с Общинския съвет. Проблемите там са организационни, а отборът им е най-стабилният в групата по спортно-технически показатели. Не могат да осигурят финансова стабилност, а това дава отражение и върху поведението на феновете. В един момент им избиват балансите и отиват да търсят саморазправа с противникови играчи или съдии. Ако организацията в “Локо” (ГО) е наред, те ще намерят път към феновете. Поведението им не съответства на имиджа на клуба.

-­ Очаквате ли проблеми от дисциплинарен характер в групата напролет?

-­ През есента имахме инциденти с феновете на “Локомотив” (ГО), с поведението на фенове и ръководители в Козлодуй и на ръководители в Бяла Слатина. Получили са си наказанията, не прекланяме глава пред никого. Ще бъдем безкомпромисни. Притесненията идват оттам, че договорът между БФС и МВР не е подновен и за всички мачове от аматьорския футбол охраната от полицията трябва да бъде заплащана. Доста клубове няма да могат да подсигурят необходимия брой полицаи. В областната група, където има алтернативи за цивилна или доброволна охрана, сме подготвили две декларации, които трябва да бъдат подписани от кмета и президента на клуба, че те поемат отговорност за случващото се. Дано не се стига дотам.

-­ Има ли реална възможност първенецът във “В” група да не влезе в професионалния футбол?

-­ Абсолютно. Всеки разумен ръководител от Бяла Слатина или Горна Оряховица би трябвало да прецени реално ситуацията и да постъпи като “Чумерна” (Елена) миналата година, когато сами се отказаха от “Б” група. При гласуван бюджет от 35 000 лв. какво следва? Как ще намерят поне 300 000 лв. за есенния полусезон в “Б” група. Така че най-разумното е да си играят във “В” група и да чакат по-добри времена. Ако няма отбор в групата да отговаря на условията, няма да има влизащ. Какво прави например “Ботев” (Криводол) в “Б” група?!

-­ Каква ще е съдбата на “Б” групите, ще се сливат ли в една?

-­ При всички случаи нещо трябва да се промени. Ако се отиде към стриктно прилагане на изискванията, ще отпаднат от самосебе си. Примерно, 11 отговорят за елита ­ 11 ще играят. Аз имам интересни идеи, които не съм измислил сам, а съм ги видял например в Англия. Как ще върнем публиката? През 1971 г. първият кръг на нашата “А” група е посетен от 168 000 зрители. Сега по много причини това го няма ­ нивото на футбола, многото мачове по телевизията, кризата, далаверите във футбола… Ако редуцираме отборите, мачовете ще станат малко. Но това може да се регулира като турнирът за купата на БФС се направи на групи, както е в УЕФА. Като направим осем групи по 5 отбора при разменено гостуване, там ще са примерно 12-те тима от “А” група, по 12 от двете “Б” групи и четирите финалисти от “В” група. И “Левски” ще дойде да играе в Г. Оряховица, стадионът ще се напълни.

-­ Ще бъде ли достатъчно наситен календарът?

-­ Ами ние играем само за една купа. Ако се направи и купа на лигата, ще се насити календарът като в Англия. Но трябва да има и дразнител, примерно, голям награден фонд. Аз от години искам първият във “В” група като влезе, вторият и третият да получават стимул. Например, осигурена от БФС заплата за треньор за цяла година, което е до 5000 лв. годишно. Това ще е стимул за борбата за второ и трето място.

-­ Ще има ли влизащ от нашите две “А” областни групи, където лидери са ЦеСеКа (Лесичери) и “Самоводене”?

-­ Да, тези два отбора по всяка вероятност ще са първи. На 27 май те ще изиграят помежду си мач на стадион “Ивайло” за определяне на областния първенец, който ще получи купата. Но това не е бараж, защото на условията отговаря само “Самоводене”. Лесичерци не са член на БФС, нямат нито една юношеска гарнитура… Аз им предложих да започнат от “Б” регионална, макар това да е обидно, защото имат условия и традиции. Все пак заиграха в “А” областна, но ги предупредих, че не отговарят на изискванията за “В” група и те го знаят.

-­ Знае ли се вече от колко отбора ще е Северозападната “В” група следващия сезон?

-­ Не е изключено да остане 14 (дано стигне и 18!), но най-резонно е да остане с 16 отбора. Що се отнася до великотърновските отбори, дано те станат поне четири с влизането на още един отдолу.

-­ Появиха се информации, че повече няма да организирате зимния турнир в ДКС “В. Левски” заради инциденти в някои срещи?

-­ Не съм толкова слаб като организаторите през 1996 г., които прекратиха турнира заради подобни прояви. Ако го прекратим, това означава да сляза на нивото на тези, които правят скандалите. Но така няма да продължим. Първото ми предложение ще е догодина участници от името “Яна” (Ресен) и “Импулс” (ГО) да не участват. Освен това 10-15 футболисти няма да имат правото да играят в него, защото ще направим дисциплинарен “черен списък”. Ще намалим и броя на участващите отбори, ще въведем топката за футзал и ще забраним използването на шпагати.

Гост на празненствата за Тодоровден в Арбанаси бе спортният министър Свилен Нейков. Той бе в курортното селище по покана на домакина на проявата Тошо Кръстев, като откри празника, а в края връчи наградата на победителя в конкурса за най-гиздав кон. Свилен Нейков пристигна в Арбанаси заедно със семейството си – олимпийската шампионка по гребане Румяна Нейкова и техните деца.

Медиите го определят като „по-неизвестната половинка в тандема с Румяна Нейкова”, но истината е, че той е човекът с основен принос за изключителната й кариера. Роден е през 1964 г. във Варна, а от почти 20 години е преподавател в НСА и има доцентско звание. Преди да стане треньор на Нейкова, е бил девет години национален състезател, като става студентски световен шампион на универсиадата през 1989 г. в Дуисбург. Финалист е и на световни първенства.

По всичко личи, че Свилен Нейков е човек, който обича предизвикателствата и не се бои от работата. На 27 юли м.г. той прие поканата на Бойко Борисов да оглави Министерството на физическото възпитание и спорта. Постът е повече от „горещ”, а проблемите са безкрай. Което ясно личи и от интервюто, което министър Нейков даде пред представителите на медиите на празника в Арбанаси.

­ Г-н Нейков, какво ви води в Арбанаси?

­ Един чудесен български празник като Тодоровден и използвам случая да поздравя всички именници. Радвам се, че тук има конна база, която толкова добре се поддържа и стопанисва. Клуб „Калоян-92” очевидно полага усилия и успехите му не са случайни, което прави чест на състезателите, треньорите и федерацията.

­ Имате лични пристрастия към конния спорт?

­ Да, не го крия. Това е един хубав спорт, който се отличава с красота и изящество.

­ Конната база в Арбанаси има вече нов манеж, изграден с 50 000 лв., отпуснати от ДАМС. Сега обаче тук искат да изградят трибуни, ограда, съдийска кула, осветление. Коментирана ли е темата с Вас?

­ Все още не, но Министерството на спорта ще направи каквото е необходимо, за да може да се случват нещата. Когато са готови с проекта си, ще могат да кандидатстват и да получат съдействие.

­ Какви са капиталните вложения за 2010 г. в спортните бази?

­ В момента се разпределят. Бюджетът не е готов и сега го правим, но ще се опитаме поетапно да удовлетворим интересите на отделните региони.

­ Предстои Ви да решавате и съдбата на стадионите в София? Комисията установи кощмарно състояние дори на стадионите на столичните грандове?

­ Не само стадионите, а и на базите, двете „Академики”, които взехме като акционерни дружества. Една част от базите наистина е в невероятно лошо състояние и след като бъдат прехвърлени, ще направим репортаж да се види какви са сега и как ще изглеждат след една година. Трябва да подобрим значително състоянието на стадионите.

­ Г-н Нейков, Вие бяхте реалист преди тръгването за Олимпиадата във Ванкувър. Има ли разочарование и каква е оценката Ви за представянето на нашите състезатели в Канада?

­ Оценката ще я направим накрая, когато приключат Игрите. Най-силните ни състезатели все още не са завършили участието си. Освен това искам да кажа, че да отидеш на Олимпиада е нещо велико. За да стигнеш до тях има квалификации, т.е. има критерии, за да стигнеш дотам. Това, че сме там и развяваме родния трибагреник, означава, че по света се чува за България. Това е престиж. А що се отнася до класирането, виждаме че в стремежа си за изява много състезатели – медалисти в миналото, не могат да реализират резултатите си. Това се видя още първия ден в биатлона при Оле Ейнар Бьорндален, който не можа да вземе медал и едва вчера стана сребърен медалист. Има много такива примени. Надявам се нашите спортисти като Жени Раданова на 1500 метра да стартират успешно.

­ Да, но за съжаление от олимпиада на олимпиада България се представя все по-слабо. Какви са мерките за подобряване на тази тенденция, може би възстановяване на спортните училища?

­ Зимната олимпиада е по-различна за нас от лятната, тъй като ни липсват писти, трасета, ски шанци за скокове, нямаме улей за бобслей и спортни шейни. Не можем да се сравняваме със скандинавците, които се раждат на сняг и имат прекрасни условия. Освен това нашите състезатели са анпример един-двамав спускането и не можем да затворим Витоша, за да тренират те. Поради обективни и субективни причини сме затруднени да се сравняваме със световната конкуренция.

Колкото до спортните училища – много държа те да преминат на управление към спортното министерство, защото това е пътят да се затвори цикълът. Нашите деца трябва да тренират по два пъти на ден и да имат осигурени закуска, обяд, вечеря, както и спортен интернат – това е да са профилирани. Децата трябва да се насочват там от 5 клас, за да търсим развитие в елитния спорт. А сега в спортно училище имаме два часа физическо възпитание… Това звучи като виц и не е редно да се случва.

­ Ще разширите ли географията на спортните училища? Велико Търново имаше такова, после бе закрито, сега отново се надигат гласове…

­ Искам да ви кажа, че преди два дни минахме на комисията за образование и спорт, обсъждахме резултатите от анализите на работната група, където се поставиха тези въпроси. Нашият стремеж в момента е да организираме спортни училища по икономически райони, което значи общо девет ­ седем в страната и две в София. Но предложението на образованието е да си вземем всички спортни училища към нашето министерство. Какво ще се случи ­ не мога да кажа като траен резултат.

­ Г-н министър, къде да е акцентът – високо спортно майсторство или масов спорт?

­ Това са две различни направления. Елитният спорт е за определана група от хора, при които се търси максимална изява на моторният потенциал на всеки състезател. Докато масовият спорт е свързан с обществени прояви, развитие на социалните спортове, с които нашите деца да растат здрави, да ходят в планините, да играят футбол на нормални игрища. За тази цел ние трябва да ги извадим от класните стаи и компютрите и да им предоставим съответните условия за спортуване.

­ В тази връзка има ли програми Министерството на спорта, по които да се кандидатства за реконструкция на спортната база?

­ Въпросът е малко комплексен, тъй като ангажимент трябва да имат и нашето министерство, и това на образованието, и общините.

­ От общините обаче казват, че няма нито един проект, по който могат да кандидатстват…

­ Има такива програми, с тях се кандидатства към МРРБ (Министерството на регионалното развитие и благоустройство), като се използват като спортна инфраструктура. А в момента ще се борим Брюксел да отпусне средства специално за спорт.

­ Пак ще Ви върна към Олимпиадата, откъдето се върнахте преди няколко дни. Как се справят домакините с организацията?

­ Искам да споделя, че Ванкувър е много чист град, отличава се с топлината на хората. Всеки от тях разсъждаваше така: аз съм Ванкувър и искам да покажа най-доброто от мен пред света. Ако в България всеки започне да мисли така, нещата ще бъдат много по-различни. У нас всеки работи само за себе си.

­ Там сте говорили с Томаш Аян. Какво е мнението му за ситуацията в родните щанги и коя федерация ще признаете?

­ Нямахме време да разговаряме по-обстойно с г-н Аян, но той ще има визита в началото на април и ще говорим за развитието на българските щанги. В Канада си казахме, че трябва да направим всичко възможно да възвърнем този спорт и вдигането на тежести да ни представи достойно още в Лондон-2012. Трябва да имаме външна поликтика и достатъчно добро лоби, за да възстановим реномето на българските щанги. А колкото до лиценза на федерациите, мисля, че нещата вече са ясни и изчакваме решението на Висшия административен съд.

­ Вече се работи по нова мултифункционална спортна зала в София. България обаче се нуждае и от нов национален стадион, който да покрива новите изисквания на УЕФА?

­ В най-скоро време ще намерим съответно място за него, защото има много спорове къде да се намира. Сега ако влезем в Шампионската лига, трябва в сряда и четвъртък Орлов мост да е затворен, тъй като е буквално в центъра. А и новият стадион трябва да е със 75 % покрити места. Поставили сме задача на главния архитект Петър Диков да ни каже къде е възможен строежът и ще се опитаме да го изградим.

­ През 2009 г. Великотърновският регион постигна големи успехи при спортистите с увреждания – олимпийска титла на Гергана Баръмова и бронзов медал на Пламен Дончев. Каква е политиката ви за насърчаване на тези успехи?

­ Аз мисля, че правим достатъчно за хората с увреждания. Опитваме се да създаваме условия за тренировки, вече помогнахме на Варна за базата, ще помагаме и занапред. Изграждаме входове на националните съоръжения, за да бъдат достъпни за хората с увреждания.

­ Г-н Нейков, какво би трябвало да направи Велико Търново, за да кандидатства за разкриване на спортно училище?

­ Първо трябва да се покаже материална база. После определен брой спортове, които е необходимо да развива. Възможностите на самото спортно училище като капацитет или контингент на учители, да се покаже, че желанието е свързано преди всичко с развиването на спорта. В момента директорите обръщат повече внимание на учебния процес, защото са към Министерството на образованието, а спортът е натикан в ъгъла.

­ А Ученическите игри стават все по-бледи…

­ Точно така. Ето, ако отговарят на тези условия, които изброих, никой няма да е против броят на спортните училища да се увеличава.

Георги Василев получи днес поредното признание за работата си – ­ златна значка на БФС за приноса си към великотърновския футбол. Треньорът бе в старата столица само за броени часове – ­ пристигна от Кипър, където живее в последните години със съпругата си и малката им дъщеричка София, и веднага замина за Несебър, където поема местния “Несебър” с амбицията да го вкара в “А” група. Георги Василев обаче намери време за медиите, а темата на интервюто бе ясна ­ – миналото, настоящето и бъдещето на великотърновския футбол.

-­ Г-н Василев, как приемате поредното признание ­ – златна значка на БФС?

-­ С удоволствие и удовлетворение за признат труд. В такива моменти човек връща страниците назад, припомня си повече добрите неща. Годините, в които работех във В. Търново като футболист и треньор, са останали трайно в моето съзнание. Отнасям се с умиление, респект и уважение към всичко онова, което е направено в града, и с едно чувство на тъга, че футболът във В. Търново се намира в такова състояние.

-­ С вас са свързани най-големите успехи на футбола тук. Ще има ли други подобни?

-­ От сърце го желая и живея с надеждата, че футболът във Велико Търново е жив, съществува и му предстоят и по-щастливи моменти. Минавам с тъга покрай базите и терените, където се е градил този футбол, а сега е занемарено. Мисля, че малко трябва на великотърновския футбол ­ – повече ентусиасти, хора с възможности и любов към този спорт.

-­ Не е ли парадоксално, че в населени места, където футболът през 90-те години е бил само във “В” група, сега имат отбори в елита, при това ­ стабилни?

-­ Оттам е и моята тъга по миналото. Изграждането на традициите струваше много труд. Но аз мисля, че това е огън, който тлее и може да се разгори, когато влязат амбициозни хора. В последно време живея далеч оттук, но следя нещата в клуба. Съществуват наченки, но за да се излезе на добро за България ниво, не мога аз да давам отговор, а хората, които живеят във Велико Търново. Реалният резултат е моментното класиране на отбора, състоянието на футбола и най-вече базите. Всичко това е предпоставка, начален старт, който трябва да се подсили от важни фактори.

-­ Кой трябва да е катализатор, за да тръгнат нещата. Ето, вие започвате в “Несебър”, където няма традиции, но имат хубав стадион, отбор, цел “А” група…

-­ Ако трябва да сравнявам Несебър и В. Търново, това са два различни по мащаби градове, макар че и двата са много красиви. Там обаче е по-изчистена системата на управление на клуба, той е изцяло на Общината, която осигурява издръжката. Знае се с какви възможности разполагат треньори и играчи, за да се поставят целите. Естествено, и там не е кой знае какво, но мислят в перспектива. Така че на Велико Търново пожелавам по-стабилно участие на Общината в управлението на футбола.

-­ Работил сте и у нас, и в чужбина. Каква трябва да е схемата – ­ Общината или силен водещ собственик с големи финансови възможности? Това ли са двете крайности?

-­ Има и трети вариант ­ – комбинация между едното и другото с процентно участие.

-­ Във В. Търново предстои гласуване от съветниците Общината да поеме 83 % от акциите, а сегашните собственици да си запазят останалата част. Как виждате такъв модел?

-­ Такъв вариант ми харесва. Това значи, че ще има официалност, сигурност, стабилност. Доста клубове отиват към този модел, всичко да е поставено на масата и да се знае. Не може да упрекват този или онзи в злоупотреба. Дълго време слушах тук кой колко бил взел, това са приказки. След като във В. Търново няма богати спонсори да влязат в ръководството на клуба, по-добре Общината да стане негов основен акционер. Така съветниците ще знаят какво гласуват.

-­ Да се върнем назад във времето. За вас се говори все като треньор, а вие бяхте дълги години футболист и имате с виолетовия екип 175 мача и 20 гола. Как дойдохте в “Етър”?

-­ Историята е любопитна. През 1968-69 г. играх в “Марек” и станах голмайстор на отбора по времето на Киро Миланов, Сашо Паргов, Сапинев… Договорът ми изтече, а желанието ми беше някъде да следвам и да играя. С покойния ми брат тръгнахме с влака, първата ни спирка беше В. Търново и “Етър”, а втората ­ Бургас и “Черноморец”. Слизаме тук на гарата, отиваме в канцелариите на игрище “Юнак” и влизам при председателя ­ другаря Горанчев. “Кой си ти, бе?” “Аз съм централен нападател и кандидатствам в университета, искам да играя в “Етър”. Голмайстор съм на “Марек”, можете да проверите.”

“Виж сега, нашият отбор е на лагер във Велинград. Ела след два-три дена, ще говорим с треньора Томов и ще видим…” Излязохме с брат ми и решихме, че поемаме към Бургас. Не бяхме минали и сто метра и ни догонва на пълна скорост другарят Паунов. “Стой тук, ще разговаряме!” Те веднага отворили “Народен спорт” и прочели за мене. “Решаваме да останеш при нас”. Настаниха ме в най-модерния тогава хотел “Етър”. Изчаках отбора да се върне. Йордан Томов не беше много доволен, че са решили без него, но добре ме познаваше. Това са ми първите крачки във В. Търново.

-­ Кои са ви най-ценните спомени като футболист?

-­ Аз съм такъв човек, че помня повече хубавите неща. Не може да не ме удовлетворяват мачовете, в които излизахме срещу “Интер”, срещу ЦСКА и “Левски”, когато стадионът се пукаше по шевовете. На мача с “Левски” публиката беше чак до тъчлинията (б.а. на този мач идват рекордните 40 000 души). Трябва да съм много подробен, за да разкажа всичко.

-­ Първия си гол за “Етър” вкарвате срещу “Сао Пауло”…

-­ Това беше едно отлично изпълнение от воле. Кольо Йорданов от лявата страна ми центрира, бразилската защита подходи с пренебрежение към ситуацията, а аз обичах такива изпълнения. Хубав гол стана, после се разписа и Маринов. Вратар на “Сао Пауло” беше Пикасо, дългогодишен национал на Бразилия.

-­ Как започнахте да градите шампионския “Етър, кой беше тогава движещата сила?

-­ Условията, които намерих в града тогава, ми дават основания да казвам, че тук съм работил най-пълноценно. Беше ми дадена възможност трайно и търпеливо да работя, а това даде резултати ­ титла, две трети места, купа на БФС, два полуфинала за купата. Изградиха се футболисти, които дълго след това останаха в орбитата. Играха в националния отбор през 1994 г., за успеха тогава и аз се чувствам съпричастен. Ентусиазмът беше голям, имахме терени, база, условия ­ затова дойдоха тези резултати.

-­ Спокойна обстановка и условия за работа ­ това ли е рецептата за изграждане на шампионски отбор. Вие сте единственият, който го е правил с три отбора ­ “Етър”, ЦСКА и “Левски”?

-­ Търпението е нужно тогава, когато виждаш, че се работи от специалисти, които имат качества. А не търпение на всяка цена към недоказани личности. Съответният треньор трябва да отговаря на условията. Аз във Велико Търново ги имах. И веднага да спомена най-голямото ми разочарование ­ то е отново тук. “Етър” разпродаде най-добрите си 4-5 играчи, за да може да оцелее клубът, и това бе неминуемо. Следващата година завършихме на 5-о място и беше официално обявено от местните медии, че това е “крах за търновския футбол”. Ето това е голямото ми разочарование.

-­ Простихте ли на участниците в преврата срещу вас?

-­ Не съм злопаметен и това не стои в главата ми. Много от тези играчи намериха сили и морал да се извинят, но раната бе направена.

-­ Само преди дни Ангел Червенков каза, че прилага вашите изисквания за ред и дисциплина, а навремето точно заради това се разбунтуваха футболистите. Дисциплината като фактор?

-­ За Ангел имам такъв спомен: бяхме на подготовка в Германия точно преди напускането ми на “Етър” и играехме с японски отбор, който бихме 2:1. Пуснах след почивката Червенков и Фурнаджиев, но може би обидени от това, че са резерви, направиха невероятни фаулове. Съдията прекъсна мача и аз бях принуден да ги сменя отново. Тогава влязохме с него в много сериозен конфликт именно в избистрянето на представата за ред и дисциплина в отбора. Но ето, че той вече е оценил нещата и сега като треньор разсъждава по друг начин. Желая му успех в кариерата.

-­ По-спокойна ли беше за Вас 2009 година?

-­ Изключително спокойна. До лятото работих в Кипър, там живея в Агия Напа и местният отбор е във втора лига. Разделиха се с треньора си и ме поканиха да завърша първенството, другото време почивах и посвещавах на семейството си.

-­ Набрахте ли жажда за работа и какви са амбициите с “Несебър”?

-­ За мен преди всичко футболът е хоби, работя не по задължение. С годините съм набрал достатъчно опит и самочувствие, доволен съм от това, което съм направил като треньор. И сега, чувствайки се жизнен и енергичен за работа, изпитвам удоволствието да работя отново. Когато почувствам, че нямам сили, сам ще се откажа. Но ми прави впечатление, че в България и играчи, и треньори с име, много бързо се отписват. Насищат им се. В нормалния свят разсъждават по друг начин. Колкото повече един човек набира скорост и оцелява, те го преценяват като човек, умеещ да работи. Много хора са били еднодневки в треньорската професия и са изчезвали ­ или по некадърност, или защото са били страхливи, или защото не са получавали достатъчно шанс. Но аз като човек, работил 30 г. във футбола, изпитвам желание натрупания опит да бъде реализиран и да го предам на някой.

- Г-н Василев, съжалявате ли, че през годините така и не ви повериха да водите националния отбор на България?

-­ Не, не съжалявам за националния отбор. Аз за София останах чужд на футбола, независимо че 7-8 години работих там и станах шампион с ЦСКА и “Левски”. А вие знаете, че там е центърът на футбола, там са специалистите и “специалистите” с кавички. Имало е разговори, но все се е намирала друга кандидатура. Нямам причина да съжалявам. Аз съм доволен, че съм дал на националния отбор доста футболисти. Ако нещо ме боли, това е мнението на онези “спецове”, че моята тактика е дефанзивна, че разчитам прекалено на опитни футболисти. Вие, журналистите, кажете кой е правият и кой е кривият в тази ситуация. Аз дадох на българския футбол играчи, които поех на по 16 години и ги учих на тази игра: имам предвид нашите момчета и национали от “Етър”, имам предвид Стилян Петров, Мартин Петров от ЦСКА, Георги Пеев и Гъргоров от “Локо” (Сф)… Това са сериозни имена и има още много други. Аз ги наложих във футбола, а това, че на 17 г. не е заиграл титуляр по 90 минути, не е проблем на треньора, а е биологически проблем.

-­ Имало е решение на Изпълкома на БФС да станете треньор на националния отбор точно преди САЩ-94, но Христо Данов се е отметнал. Знаете ли я тази история?

-­ Аз тогава бях треньор на “Левски” и се радвах, че много от моите футболисти бяха включени в отбора за САЩ. С останалите правихме подготовка в клуба, бях настрани от тези неща.

-­ Г-н Василев, накрая сме длъжни да ви зададем един въпрос, който вълнува много хора: има ли фактори или причина, които биха ви накарали отново да се заемете с великотърновския футбол?

-­ С най-голямо удоволствие. Велико Търново за мен винаги е бил най-сериозното предизвикателство тъкмо поради всичко, което говорих досега. Имам едно малко условие ­ – когато видя, че Велико Търново наистина сериозно мисли за футбола, че влага реални амбиции и възможности за постигане на онова, което великотърновският футбол заслужава – ­ челото на “А” група.

Бившият футболист на „Етър” Ангел Червенков бе удостоен със сребърна значка на БФС за приноса си към великотърновския футбол. Шампионът с „виолетовите” получи отличието си в началото на новата година, тъй като през декември не можа да присъства на празненството. Червенков бе на награждаването заедно с настоящия си помощник в „Литекс” Велин Кефалов и даде интервю за медиите.

-­ Връщаш ли се още към онези години в “Етър”, които бяха едни от най-успешните в кариерата ти?

-­ Често идвам във Велико Търново, тук имам много приятели, с които си спомняме за годините в “Етър”. Успяхме да направим нещо хубаво за града. Тук ме доведе амбицията да постигна нещо повече във футбола.

-­ Кой те привлече при “болярите”?

-­ Аз бях футболист на “Локомотив” (ГО), изкарахме два сезона в “А” група. В “Етър” ме покани Георги Василев, след като ме убеди, че иска да постигне нещо значимо. Това много ми допадна, защото винаги търся максимума. Успяхме за кратко време да се обединим в общата идея. Бяхме селектирани добри футболисти, направихме колектив. Успяхме да се преборим с т.нар. “грандове” и станахме шампиони.

-­ Кога повярвахте, че можете да станете първи?

-­ Преломен беше пролетният полусезон, когато трябваше да бъдем много убедителни и постоянни в игрите си. Важно беше да поддържаме високо ниво до края на сезона. Напрежението беше голямо, но успяха да ни мотивират и да се справим убедително. Аз съм много горд с титлата си с “Етър”, защото не всеки ден у нас се случва провинциален отбор да стане шампион.

-­ За Георги Василев се говори, че е налагал “желязна” дисциплина. Взел ли си нещо от него в начина ти на работа с футболистите?

-­ Разбира се. Аз много го уважавам като специалист. Много от методите му бяха проверени от световния и европейския футбол, допадаше ни начина, по който ги прилагахме у нас. Всеки се опитваше да бъде максимално полезен. Наистина дисциплината е водеща във всеки сериозен клуб.

-­ Възможно ли е в наше време футболистите да бъдат наказвани допълнително. Примерно, да бягат пред автобуса…

-­ Не съм привърженик на подобни щуротии. Сега в “Литекс” има железен ред и дисциплина. Всички знаят правилата, има си вътрешен правилник и всяко отклонение води до точно определени наказания. Всеки футболист си преценява дали да го нарушава. Освен това конкуренцията е голяма и ако някой го прави, си е за негова сметка.

-­ Определят те към спокойния тип треньори, така ли е?

-­ Всеки човек си има начин на поведение и общуване. Трудно ми е да оценя себе си, но се радвам, че нещата засега се получават и изискванията ни се приемат много добре от играчите.

-­ Когато пое “Литекс”, очаквал ли си да завърши първи през есенния полусезон?

-­ Никога на дневен ред не е стояло класирането. Искахме да наложим нашия стил на футбол, който да се хареса на зрителите и ръководителите. Направихме доста корекции, след като анализирахме досегашното представяне, и засега нещата се получават.

-­ С Велин Кефалов сте приятели от години. Сещаш ли се за първата ви среща?

-­ Той беше пристигнал от “Розова долина”. Направи ми впечатление с желанието си за работа, защото се сблъска с един вече подреден отбор на “Етър”, и то шампион. Постарахме се да го приемем добре, за да се разгърне бързо, но при Кефалов адаптацията беше много бърза, защото имаше огромна амбиция.

-­ Това ли е част от причините да заработите заедно и в “Литекс”?

-­ Много ни помага това, че сме приятели, защото през годините сме коментирали какво търсим от футбола, какво може да се направи, тренировки, тактика… Тези неща вече сме ги “отиграли”, наблюдавах и работата му в “Етър”. Поканих го в екипа си, защото е знам, че е много подготвен в материята и това се доказва.

-­ Почти всички отбори в кариерата си са били с доказани шампионски амбиции ­ ЦСКА, “Етър”, “Каунас” (Литва), “Хартс”, сега “Литекс”…

-­ Мога да кажа за себе си, че ако няма търсене на максимални стойности в работата, просто не ми е интересно. Няма смисъл да се захващам. Второто място не ме устройва в каквато и да е форма, независимо дали ще е във футбола, или извън него. Това винаги е било водещо за мен в избора ми на клубове. Същото изисквам и от хората, с които работя.

-­ Как се работи с Гриша Ганчев?

-­ Много лесно, защото е създал условия за работа и е поставил ясни правила пред всеки един. Клубът има ясна политика, така че всеки знае какви отговорности има. Той е бивш спортист и познава материята отвътре, винаги търси максимума и поканата му към мен беше голямо признание.

-­ “Литекс” има силна школа, която създава футболисти, но в представителния отбор е пълно с чужденци и не влизат почти никакви собствени кадри. Ще се променя ли тази политика?

-­ Школата се ръководи от специалист като Ферарио Спасов, което е важно за израстването на самите футболисти. С него сме в тесни контакти. Всеки млад играч знае, че ще получи шанс за изява. В първия отбор тренират 17-годишни момчета, те са част от този отбор и получиха доверието в по няколко мача тази есен. Не се чувстват излишни и разчитаме на тях, а има и други момчета, които следим.

-­ Очакванията ти за пролетния полусезон? Вие вдигнахте летвата достатъчно високо.

-­ Максимални. Няма как да е другояче, ще се опитаме по всякакъв начин да задържим тази позиция. Знаем, че това ще е изключително трудно, като сме наясно с амбициите на другите отбори. Очакваме и подмолни камъни, подготвени сме за начина, по който ще подходят нашите противници. За нас е важно всеки футболист да се представя добре и да се развива, за да се подобри нашата игра. За да бъдем готови за европейската сцена, защото там е важно не само да присъстваш в евротурнирите, а да бъдеш някакъв фактор. Това е моята цел ­ да направя отбор за европейската сцена.

-­ Кои са най-ценните ти победи като играч и треньор?

-­ Много са, но най-сладки са тези срещу “Левски” с екипа на ЦСКА, когато се решаваше шампионската ни титла. После с “Етър” пак успяхме няколко пъти да победим грандовете, това бяха незабравими мигове. Те ни донесоха титлата. Приятни мигове имах и като футболист на “Локо” (ГО) и “Монтана”. И като треньор също най-ценни са тези срещу най-силните отбори.

-­ Може ли да се направи паралел между работата в шотландските клубове и тези у нас?

-­ Аз се стремя да вкарам европейския модел на работа, който го има при тях. Да ги приложа в Ловеч, където има условия. Много неща, които съм правил в Шотландия, ги прилагам и сега, но искам да ги развиваме още повече.

-­ А можеш ли да внушиш на един български футболист тази характерна за шотландските играчи борбеност и непримиримост?

-­ Всичко зависи от изискванията на ръководство и треньори. Но въпросът е да има разбиране и от самите футболисти. Ако един играч не е достатъчно мотивиран да бъде постоянен и да търси максимума, става трудно. С моя екип се опитваме всеки ден да убеждаваме футболистите да бъдат максимално концентрирани, те самите да искат да израстват. Всеки да е лично доволен от това, което върши на терена. Това е най-важното нещо във футбола.

Гергана Баръмова бе избрана за Спортист № 1 на Велико Търново за 2009 г. и бе определена за Спортист № 1 при състезателите с увреждания в България. В навечерието на празниците тя даде интервю пред в. „Янтра ДНЕС“, пълния вариант на което ви предлагаме.
- Гери, преди 2 години си пожела да станеш олимпийска шампионка. Очакваше ли да сбъднеш толкова бързо мечтата си?
- Очаквах. Щастлива съм, че стъпих на върха на почетната стълбичка в Тайпе. Олимпийското злато ми помогна да сбъдна и другата си мечта – да съм спортист на В. Търново. За първи път в България имаше и класация за спортист с увреждания и е хубаво, че отново съм на първо място. Дано и 2010 г. да е толкова добра за мен.
- Не успя да присъстваш при обявяването ти за Спортист на В. Търново. Съжаляваш ли?
- От една страна, да. Трябваше да съм в София на друго награждаване, имах и час при лекар.
- В анкетата за Спортист на В. Търново изпревари двукратния европейски и световен шампион Христомир Христов. Очакваше ли това признание?
- По-важното е, че и двамата с Христомир показахме Велико Търново на спортната карта на света. Показахме, че представляваме спортове, за които се смята, че има школи в нашия град. Спортовете ни са различни, несравними и трудно подлежат на класиране по между си. Много съм щастлива от признанието на моя град. Благодаря. Сигурно регламентът на “Спортист на годината” има нужда от прецизиране. Когато получих първоначалната информация, че не съм номинирана за десетката, си казах “Какво става, все пак?”. Преди 2 години в класацията ми отнеха проценти от точките по несъществуващи причини, а през 2005 след Олимпиадата за глухи в Мелбърн не бях класирана в десетката на моя град, защото по точки бях 8-а – последните 3 места бяха запазени за младежите, а аз бях предложена от моя треньор в класацията за постижения при мъже и жени. Приемах резултата, защото в една анкета винаги има страсти. Нека моят град има спортни успехи. Конкуренцията е чудесно нещо. През годините съм се състезавала само за търновски клуб, радвам се, че титлата е търновска. Дано и аз имам спортното дълголетие на Христомир.
- През тази година сбъдна доста мечти, останаха ли ти за следващите?
- Да. Амбицирана съм да спечеля поне два медала от Европейското първенство, което ще се проведе в София от 20 до 29 август. Трябва да съм в оптимална форма, защото ще играя на сингъл, на двойки жени със Силвия Чапкънова, на смесени двойки, където може би ще съм в тандем с Людмил Гетов и в отборното първенство.
- Вече си олимпийска шампионка и си фаворитка за златото от европейското. Готова ли се психически за напрежението?
- Най-важното е да съм жива и здрава. Напрежение има, но аз гледам мач за мач. Не си мисля предварително кого ще победя. С такава тактика станах и олимпийска шампионка.
- В отсъствието на азиатките по-лесно ли ще ти е на европейски форум? Ще търсиш ли реванш от Кристина Довидайтите, която те спря по пътя към златото на миналото световно и европейско първенство?
- Естествено. В Европа имам една сериозна конкурентка Кристина Довидайтите от Литва. Победих я на отборното в Тайпе. Ще играя колкото мога, пък каквото стане.
- Малко хора знаят, че стъпи на олимпийския връх, въпреки контузията, която те измъчваше.
- Ние крихме за контузията, за да не даваме криле на съперничките ми, но в Тайпе играх с травма, която продължава да ме мъчи и сега. Много ми помогнаха лекарите и треньорът Пенчо Ириков, на които съм много благодарна.
- Какви чувства изпита по време на церемонията в Народния театър “Иван Вазов”, когато те обявиха за номер 1 при спортистите с увреждания?
- Бях много притеснена пред толкова много хора. Когато всички станаха на крака, включително и президента Георги Първанов, се развълнувах още повече. Много се зарадвах, че точно Ивет Лалова ми връчи наградата, защото съм тренирала лека атлетика. Пожела ми да продължавам с успехите.
- Кой ти помогна най-много, за да изкачиш олимпийския връх?
- Благодаря на всички, с които бадминтонът ме срещна. Хората, които ме откриха за спорта и водеха тренировките – Таня Семова, Галя Пенкова, инж. Д. Димов, Албена Ламбева, Наталия Димитрова, Пенчо Ириков и рехабилитатора Борислав Чонгов… Спаринг партньорите и приятелите, които ме подкрепяха. Особена роля за победите ми има Николай Николов – президент на Спортната федерация на глухите, и екипът, който той е изградил – в трудното време на криза направи така, че олимпийската ни подготовка да премине професионално и безкомпромисно. С мама бяхме в постоянна връзка с SMS-и – за окуражаване или успокояване. Благодаря и на отбора и цялата ни делегация в Тайпе – усещах искрената подкрепа на Пламен Дончев и Стойчо Христов. Благодаря и на великотърновската публика, която ме окриляваше тук.
- Как се справяш като студентка първи курс в НСА?
- Сега ми предстои първата сесия. Освободих два от изпитите, ще чета за другите. Притесняваме ме този по философия. Чувствам, че съм по-голяма, по-самостоятелна. Свиквам да се оправям сама с нещата, а не да разчитам на родителите си. Те също ще ме подкрепят, разбира се, когато има нужда.
- Как се готвиш, срещащ ли същите проблеми с липсата на зала като във В. Търново?
- Тренирам в НСА, но по-леко, с малки натоварвания, колкото да поддържам кондиция. Изчакам да ми мине контузията. Партньорката ми Силвия Чапкънова също има лека контузия, но ще се оправим и двете и ще сме готови да се борим за европейска титла.
Подготовката ми я води доцент Анета Янева, която е специалист по бадминтон. Повечето национали сме групирани в София и няма възможност да ходим на лагери в Ст. Загора, затова от Федерацията я изтеглиха при нас.
- Ще тренираш ли във В. Търново по време на сесията?
- Още не знам, нали нямаме зала.
- Като първа ракета в националния отбор за хора с увреден слух, БФ Бадминтон грижи ли се добре за вас?
- Разбира се. Поема ни разходите за лечение, осигурява екипировка, води ни на състезания. Благодаря и на Министерството на физическото възпитание и спорта, че ни посрещна така добре след Олимпиадата, обръща ни внимание.
- Какво ще пожелаеш на великотърновци за 2010 г.?
- Да са живи и здрави. Да не се пречупват от трудностите и да гледат все напред. На децата пожелавам да станат добри спортисти и да имат успехи и на републиканско и на международно ниво. Насърчавам ги да спортуват, понеже спортът е полезно нещо, добре е за здравето.

17-годишният великотърновец извоюва изключителен успех на световното първенство по лека атлетика за хора с увреждания в Нотвил (Швейцария) през лятото. Камен поднесе сензацията като победи убедително в дисциплината хвърляне на копие с 28.22 метра и спечели единствения за България златен медал. Отличното си представяне той допълни и с 4-о място на дълъг скок във възрастова група до 20 г. и участие във финала на най-популярната дисциплина  100 м бягане, където завърши шести с време 16.02 секунди.
Камен Минков е ученик в ПМГ “Васил Друмев” и се готви под ръководството на световната рекордьорка змс Антоанета Селенска и треньора Иван Пенков. Съдбата му е поредният пример, че в спорта няма невъзможни неща. Камен е инвалид по рождение, ражда се с ляв крак, който стига до коляното и ползва подколянна протеза. От няколко години участва в състезания за хора с увреждания и с изключителен труд и амбиция постига успехи, които са впечатляващи и трудно достижими дори за състезатели без физически проблеми.
Камен Минков стана Спортист № 3 на Велико Търново, като бе изпреварен в анкетата само от олимпийската шампионка по бадминтон Гергана Баръмова и световния и двукратен европейски първенец по културизъм Христомир Христов.
- Камене, промени ли се нещо за теб след световната титла в Швейцария?
- Да, много неща се промениха. Вече съм уверен в себе си и съм мотивиран да тренирам за бъдещите състезания.
- Основният проблем за теб бе липсата на професионална протеза, сега имаш ли уверение от федерацията или от спортното министерство, че ще решат този въпрос?
- Мисля, че нещата вече са задвижени и в най-скоро време ще мога да участвам с такава протеза. Продължавам да тренирам три-четири пъти седмично.
- При предишния ни разговор каза, че предпочиташ спринтовите дисциплини. Още ли е така?
- Сега наблягам на хвърлянето на копие. С треньорката ми Антоанета Селенска сме наблегнали на това и смятам да акцентирам на тази дисциплина.
- Какви състезания имаше след световното в Швейцария?
- Тази есен участвах в републиканското първенство за мъже, където станах втори на копие.
- Какво очакваш от 2010 г. в личен план и като спортни постижения?
- Първо, да продължавам да тренирам. Предстои ми световно първенство по лека атлетика за хора с увреждания през лятото в Чехия. Пак ще хвърлям копие, но не е изключено да участвам и в друга дисциплина.
- Имаш ли условия за подготовка и къде тренираш?
- На закритата писта на стадион “Ивайло”. Сами знаете, че условията не са много розови, в момента там е много студено. По-студено е, отколкото навън и просто няма как да се тренира. Обаче се справяме.
- Как се развиват резултатите?
- Сега с г-жа Селенска работим върху техниката, тъй като тя ми куца. Трябва да укрепя раменния пояс и резултатите ще се вдигнат. С мъжкото копие от 800 грама трябва да хвърля 36-37 метра. Това е задължително.
- Правиш ли специфични силови упражнения?
- Да, наричат се специална сила. Един ден в седмицата правя такива упражнения.
- Как са нещата в училище?
- Нормално, няма проблеми. Малко изостават информатиката и английският, но ще се оправя.
- Съучениците ти как приеха световната титла?
- Поздравяват ме и се радват за мен. Нормално.
- Получи ли някаква награда от Общината или някоя великотърновска институция преди днешното награждаване?
- Не. Първото признание беше преди няколко дена в София, където получих специална награда на “Спортен Икар”. И сега дойде третото място в анкетата за Спортист на Велико Търново, което много ме радва.

Калоян Чакъров стана поредният футболист на шампионския „Етър”, който след дълъг престой в чужбина реши да се завърне у нас. След 10 г. в италианския футбол, където има диплом за треньор и своя школа за млади вратари, Калоян реши да предприеме ново предизвикателство. Да се хвърли в джунглата, наречена „български футбол”, и да се доказва в родната „А” група. Чакъров гледа на престоя си в Италия като трупане на опит, който да прилага в наши условия.

Екипът на „Велико Търново спорт” се срещна днес с него и Калоян даде вероятно най-дългото интервю в живота си. За Италия, за очакванията си от сблъсъка с българския футбол, с който „пак ще се срещне(м) след десет години”…

-­ Калояне, как стигна до решението да се завърнеш от Италия?

-­ С голямо задоволство. Искам да отбележа, че ми е много приятно да се върна и заработя в България. През последните години си идвах само да видя близки и приятели. Възползвах се от възможността да се включа в треньорския щаб на „Монтана” – един клуб с традиции и нова добра футболна реалност, организация и амбиции. Ще направя всичко възможно да покажа, че за тези 10 години в Италия съм научил нещо, да внеса малко футболен опит от водеща страна.

-­ Имаше ли у теб идея да се върнеш у нас?

-­ Да, с годините се оформи това мое желание. Италия е голяма школа, футболът е наука и е много напред. Сигурен съм, че мога да приложа в България това, което научих там първо като играч, а после и като треньор. За мен това не е крачка назад, а желание, което се сбъдва. Надявам се нещата да потръгнат, да имаме и късмет, което също е важно.

-­ Как стана връзката точно с „Монтана”?

-­ Случайно и не много случайно. Бивш треньор на вратарите на тима е моят колега и наставник Николай Донев, който получи предложение да работи в Азербайджан. С него сме приятели от времето, когато играехме в „Етър”. В Монтана имат нужда от такъв човек, защото знаят колко специфичен е вратарският пост.

-­ Значи може да се каже, че те е препоръчал Кольо Донев?

-­ Да, може да се кажe и така – хората, които ме познават, са казали две-три добри думи за мен. Това за мен е и отговорност да не разочаровам тези хора.

-­ Какви са впечатленията ти от Джамбазки и вече говорихте ли подробно с него?

-­ Да, от една седмица сме в тесни контакти. Той вече е работил в Монтана, познава нещата добре. Той е амбициозен млад специалист и съм сигурен, че ще направим добър печеливш екип. Ръководството на „Монтана” стои здраво на земята, знаят, че не е лесно. Целта е оставане в групата, но и създаване на отбор с перспективи и последователност. Отборът е сплав от опитни и млади футболисти. Идеята е не само да се започне, но и да се продължи.

-­ Имаш ли информация кои са вратарите там?

-­ Имам информация. Лично не ги познавам и искам да си изградя собствени впечатления, така че не ме интересува кой и колко е играл досега.

­- Кога започвате подготовка и имате ли вече договори?

-­ Договорите са факт, започваме подготовка на 11 януари. Част от нея ще протече в Монтана, после е планиран лагер в Анталия и доколкото знам, ще участваме на турнира в Албена, но всичко е в процес на уточняване.

-­ Как стана раздялата с Италия? Имаш италианска съпруга, тя ще дойде ли с теб да живее тук?

-­ Съпругата ми вече е приела футболните реалности, в които влиза и това. За момента ще остане в Италия докато мине подготовката, после ще дойде при мен. А що се отнася до раздялата с Италия, аз вече бях готов. Моите приятели там трудно се разделиха с мен, защото изградих тази година добър отбор и има много работа за вършене, но те разбират, че моите амбиции са много по-големи. Така че съм свързан с тях, ще давам съвети от разстояние, а и препоръчах мой познат, който ще ме замести там

-­ Италия е ли в някакъв смисъл вече затворена страница?

-­ Не, не. Не затварям страници. Никога не се знае какво предстои. Просто свърши един етап от моя живот и кариера и започва друг. Надявам се да е успешен.

-­ Ти самият как преценяваш този 10-годишен престой на Апенините?

-­ Много ползотворен. Още първата година научих повече нещата, отколкото за цялата си кариера в България. Започнах в един отбор на Адриатическото крайбрежие, близо до Анкона. Беше отбор с добри футболни традиции и компетентна публика, но нивото беше ниско. Аз бях в напреднала възраст и не съм си правил илюзии, че ще заиграя в голям отбор. Истината е, че българският футбол не е познат в Италия, затова не е и оценен. Следващата година играх в „Санджустезе” в едно малко градче, откъдето останах с чудесни спомени. След това заживях на о. Сардиния – слънчев и много красив остров, където сякаш времето е спряло. Там продължих кариерата си в „Тортоли”, където постепенно започнах да работя с млади вратари, после станах главен координатор на ДЮШ. Изградих футболна школа за вратари за цялата зона, защото там малките клубове не могат да си позволят да имат треньор на вратарите. Така открих и Марко Карканджиу, имам още 4 вратари, които са много интересни за българското първенство. Може би впоследствие още някой да попадне в България.

-­ Как приемаш това признание – бронзова значка на БФС за играта ти в „Етър”?

-­ Не успях да дойда за празненството и съжалявам, защото щеше да е добре да се видя със старите си познати. Но имах ангажименти в клуба си и прецених, че трябва да остана в Тортоли и да се върна веднага, когато е възможно. Радвам се много, че нещата, които сме направили, още се помнят във В. Търново. Защото не знам дали някога отново ще станем водещ клуб, което го желая от все сърце. За съжаление не е толкова лесно, защото футболът отдавна не е само спорт, а и бизнес и реклама.

-­ Имаш ли представа как стоят нещата сега? Ти гледа миналата година един мач на „виолетовите”?

-­ Гледах един мач на „Етър” и се чуваме с Иво Балъков, отвреме навреме се обажда и италианският вратар. Знам, че не е лесно, че имат проблеми – кадрови, финансови и други. Но знам, че се влагат и държат да си вършат работата, така че бих искал да имат подкрепата на тази общественост. На великотърновци искам да кажа, че е лесно да се критикува и да се претендира, публиката има право да претендира, но и трябва да се знае също, че даже да имаш голямо желание, не винаги е възможно. Футболът е странна игра и не винаги побеждава по-добрият. Нека имат повече търпение и да се даде време на тези хора. Футболът е нещо, което дава резултати във времето. Обаче трябва планиране, подготовка, когато се направи един проект, трябва да се огледат всички страни и да се следва проекта във времето. Да се стигне до крайната цел в срока, предвиден в този проект. Иначе трудности има и ако се откажем при първата трудност, значи не сме работили добре или проектът не е бил валиден.

-­ Как се съотнася нивото на „Етър” и изобщо на нашата „Б” група към това на клубовете от аматьорските дивизии в Италия?

-­ Няма място за сравнение. В аматьорския футбол на Италия държавата дава пари на кметовете и общините, те си имат стадиони и си ги поддържат. За да има футбол, първо трябва да има база. Там базата я има, не ти липсва нищо като екипировка, като време. После има голямо желание от страна на подрастващите, защото футболната култура е на друго ниво. И оттам – работиш, дават ти възможност за изява. Ако наистина си добър – продължаваш. А ако си посредствен, те смачкват, защото там конкуренцията е огромна.

-­ Как се финансират по-малките клубове?

-­ Финансират се отчасти от общината, отчасти от спонсорство. Има голяма видимост, защото футболът в Италия е много наблюдаван и който сложи името си на фланелката, печели. Средствата от реклама са големи, даже в най-долните групи по-голямата част от парите са от реклама. Дори и приходите от билети са голямо перо – един билет в аматьорските групи струва 8 евро. Стадионите са пълни, ако понякога играем пред по-малко публика, то е защото сме само на 100 км от Каляри и когато „Каляри” е домакин, цялото семейство и приятелите се качват на колата и отиват на неговия мач. Това е най-успешният отбор на Сардиния, играе с грандовете и е наистина хубаво преживяване да гледаш най-добрите футболисти в света.

-­ Има ли го още там усещането, че футболният мач е празник, на който отива цялото семейство?

-­ Има го. Вярно е, че има проблеми и има хулигани и хора, които използват футбола, за да показват болни амбиции. Но като цяло „калчото” носи позитивната емоция и това е идеята – да се работи в положителна насока.

-­ Ти спомена, че българските футболисти са малко познати. Мина доста време, откакто Ники Илиев сложи началото?

-­ И кой игра след него? Само Стоичков, който бе вече изградено име и марка във футбола. Сега само Валери Божинов защитава нашето име, той е много добър футболист, да не говорим, че е изобщо най-младият чужденец, дебютирал в Серия „А”. Това не е случайно и аз се радвам на неговите успехи. Но освен тях българите в италианския футбол никак не са много, а треньори съвсем няма, аз май съм единственият. Познавам само 3-4 българи в по-долните дивизии и те играят добре, защото ако си чужденец, трябва наистина да можеш. Казват ти: защо да вземам човек отвън, ако си имам същия като тебе вкъщи.

-­ Какво стана с Емо Луканов, играе ли още?

-­ Да, играе. Като си тръгвах с колата от Сардиния, с ферибота стигнах до Ливорно. Минах да го видя, той живее в един град близо до Бреша. Видяхме се и обядвахме заедно, каза ми, че няма да си идва за празниците, защото близките му от България са там. А и отборите в Италия сега нямат прекъсване. Отборът му се казва „Нуова Веролезе”. Луканов тренира юношите младша възраст и играе в първия отбор. Посъветвах го да запише курсовете за треньор и да изкара поне най-ниското ниво, за да има документ и да си подготви бъдещето като треньор, защото е вече на 34 години. За негов късмет, не е имал сериозни контузии и смята да играе още. В клуба му много го ценят.

-­ Възможно ли е след Карканджиу и друг футболист от Италия да дойде в „Етър”?

-­ Познавам играчи, които могат много да дадат на „Етър”, амбициозни и с качества. Проблемът е голямата икономическа бариера, защото там в най-ниските дивизии получаваш повече отколкото в нашата „Б” и дори в „А” група. С какво да ги агитирам за България? Трудно е, но не е невъзможно, защото пък да играеш в „А” група у нас е много по-престижно и е максималното ниво, докато там над теб има още много категории. В Италия има една Серия „А”, под нея две „Б” групи, две групи „С1”, после три групи „С2”. Оттам надолу започва Серия „D”, която е от 12 регионални групи по 18 отбора! Следва Серия „Е”, в която сигурно са 40, още надолу са „промоционе” първа, втора и трета категория… Всичко това са организирани първенства, в Италия има над милион и половина картотекирани футболисти. Не можем да се сравняваме по нищо, просто няма как! Произвеждат се толкова много футболисти. Да не говорим, че у нас треньорите на детско-юношеските отбори не се стимулират, не им се създават условия, въпреки че имаме кадърни треньори. След години всичко се връща –момчетата порастват, а не са готови за футбол.

-­ Марко успя ли да се адаптира? Какви са оценките за него?

-­ В момента Марко си е в Сардиния, видяхме се с него. Доволен е от възможността да бъде част от „Етър”, осъзнава къде се намира и че това е клуб с традиции. За него това е добре дошло. Доколкото разбрах, не е доволен от самия себе си. Това е част от неговия растеж, не е лесно за един вратар да извоюва собствено пространство. Всичко зависи само от него – трябва да докаже възможностите си, да спечели доверието на треньори и съотборници и да расте.

-­ Част от растежа му ли е редуването на отлични прояви с детински грешки?

-­ За един вратар освен да е подготвен добре е много важен психологическият момент, как се чувстваш, да знаеш какво трябва да правиш в точния момент. И трябва опит. А опитът идва с времето. Един вратар на 20 години може да е отлично подготвен, но това не стига. Трябва да греши, за да се научи. Надявам се грешките му, както и тези на Венци Димитров и другите млади играчи в „Етър”, да не бъдат фатални за изхода на първенството, но ако не правиш грешки, не можеш да се научиш. Нека дадем време на младите футболисти време да израснат, да ги предпазваме. Когато натискаш много едно младо дръвче, то ще се пречупи. Арнаудов, Георгиев и Данков са млади специалисти, близо са до футболистите и разбират нещата. Известно е, че великотърновската публика е много компетентна и претендира за качество. Когато това качество го няма, нормално е да има и критики. Но пожелавам на всички критиките да бъдат констуктивни. Критикувайки, да помагаме, а не да оплюваме, защото злонамерената критика не помага на никого. Това е отборът на града и трябва да си го пазим, всички да помагаме кой с каквото може. Това е моето желание.

-­ Калояне, ти си от 10 г. извън България, готов ли си за сблъсъка със сегашната българска действителност, която е доста по-различна от 90-те години, когато беше вратар тук?

-­ Това не ме плаши. Знам, че няма да е лесно, но на мен никога не ми е било лесно. Сам съм си изградил кариерата и съм убеден в моите възможности. Преодолял съм много трудности, натрупал съм много опит и съм готов за битките. Знам, че няма да е лесно.

Чуйте в звуковия файл част от интервюто с Чакъров

Милен Видeновски спечели първото място в класацията на треньорите на Велико Търново за 2009 г. Наставникът по състезателно катерене, чиито възпитаници през годината завоюваха десетки титли в различните турнири, надделя само с 1 глас пред треньорката на “Етър-64” Йонка Генчева, чийто отбор не познава загуба по терените през цялата календарна година. За първото си място Милен Виденовски получи почетна грамота и премия от 700 лв. от Община В. Търново, след което отговори на въпросите на медиите.

-­ Как приемаш избирането ти за Треньор на годината?

-­ Не го очаквах, защото нашият спорт не е популярен като олимпийските, като футбола, хандбала. Приятно съм изненадан и благодаря на всички, които са ме номинирали и гласували за мен и най-вече на всички мои състезатели, които с труда си спомогнаха аз да съм на това място.

-­ Какви са постиженията през годината, които допринесоха за този избор?

-­ Започвам отзад напред – преди месец в София бе балканското първенство по катерене. “Трапезица”, на който съм треньор, постигна 22 медала, от които 12 златни. Преди това през юли участвахме в открито европейско за деца, където имаме четири медала. Две златни и две сребърни отличия. А през май взехме десет държавни титли, като се започне от 6 до 19-годишните.

-­ Ти ли работиш с “Еделвайс-74” (Килифарево)?

-­ Председател съм на този клуб, но от две години само помагам и съдействам за финансирането. Официално съм треньор на “Трапезица” (В. Търново), но заедно тренираме и двата отбора, участваме и сме като едно цяло, въпреки че са два отделни клуба.

-­ Разкажи малко повече за себе си?

-­ Роден съм през 1976 г. и съм завършил във Велико Търново средно и висше образование, специалност “Педагогика на обучението по физическо възпитание”. Специализирах спортна педагогика. С катерене се занимавам от 1989 г., първият ми треньор е Николай Кочев, на когото дължа най-големи благодарности за всичко, което съм постигнал. Десет години се състезавах за националния отбор, участвал съм на около 30 световни купи и 4 световни първенства. Най-доброто ми постижение е 4-о място на световно за младежи ­ бях световен шампион, но по-късно бях декласиран и останах четвърти. Трябваше да лансират френски състезател и ме обвиниха, че съм стъпил на забранено място, което не беше така. След много спорове ме сложиха на четвърто място. В България имам над 50 златни медала. От 5 години съм треньор на “Трапезица”, занимавам се с подготовката на децата и подрастващите. Преподавател съм и във Великотърновския университет.

-­ Колко деца са обхванати в този спорт?

-­ В “Трапезица” са около 30 деца във всички възрастови групи, а в Килифарево ­ около 15. Това са активни състезатели, а иначе спортуват и повече.

-­ В България колко души се занимават със състезателно катерене?

-­ От две-три години се наблюдава подем в нашия спорт, около 130 деца участват в шампионатите в България. При мъжете и жените бройката е около 50 общо.

-­ Кои свои възпитаници би отличил за постигнатото през тази година?

-­ Двама от тях и сега са тук на награждаването и бяха отличени за постиженията си. Една от тях е Влада Маринова, която се занимава от 3 години и много бързо напредна в катеренето и продължава да напредва. Другият е Тодор Шарков от “Еделвайс-74” (Килифарево), който тренира при мен във Велико Търново. Има много добри представяния в европейските за деца. Искам да отлича и Ива Добрева, който има голям подем. Състезава се от 6-годишна и е шампионка от три години насам във всички състезания, в които е участвала, а е шампион и по плуване.

-­ Какви качества се изискват за катеренето, какви деца търсите?

-­ При нас децата идват мотивирани от привлекателността на самия спорт. Самата тренировка не протича по строг ред или режим. Оставяме децата сами да харесат този спорт. Първото и основно качество е любов към катеренето. А впоследствие при тренировките те сами започват да изграждат качества като упоритост, воля, трудолюбие. Никое от идващите деца не сме върнали, впоследствие при естествения подбор остават най-мотивираните да се развиват.

-­ Какви качества се формират при заниманията със състезателно катерене?

-­ Най-вече голяма воля, тъй като тренировките са изтощителни, налага се да преодоляват нови все по-трудни маршрути. Катеренето е неспецифична дейност, която не е заучена както в леката атлетика или гимнастика. Всеки маршрут е различен, изискват се много умения, в това число и интелектуални. Решаваща в нашия спорт е психиката, затова хората с голяма воля и добра психика винаги успяват. Залагаме най-вече на тях, когато трябва да изберем участниците за националните отбори.

-­ На Балканите сме номер едно, но какво не достига на българските катерачи да заемат водещо място в Европа и света?

-­ Много спортове в България изостанаха в последните години, тъй като няма добро финансиране на федерациите. Имаше голям подем около 2005 г., когато В. Търново беше домакин на големи състезания. Благодарение на тези домакинства се изгради голяма школа, която още се поддържа. Нашите състезатели нямат финансова възможност да участват на много състезания в чужбина на европейски и световни купи, затова отстъпваме на другите държави. В катеренето е важна рутината и натрупаният опит, а ние участваме в едно-две състезания навън годишно, което не е достатъчно да се изградят като катерачи.

-­ Имате ли условия за нормална работа?

­- Да, условията се подобряват. Имаме условия, имаме стени, имаме треньори, но малкото участия в чужбина ни отдалечават от другите страни. През 2010 г. отново сме домакин на Европейска купа след няколкогодишно прекъсване, което ще ни донесе развитие. Тя ще е за младежи и девойки от 14 до 19 г. То ще е през месец септември.

-­ Какво си пожелаваш на себе си, на възпитаницете си и на всички великотърновци?

-­ Искам да пожелая на децата повече упоритост, а на всички хора да бъдат здрави, да не се отчайват, защото след всяка трудност идва нещо по-добро!

За обзор на полусезона в Северозападната „В“ група потърсихме председателя на Зоналния съвет на БФС Георги Велинов.

- ­ Г-н Велинов, какво бе нивото на футбола тази есен в Северозападната “В” група?

-­ При всички случаи е не по-лошо от миналогодишното. Няколко отбора от групата демонстрират игра, която е на нивото на втория ешелон. Става въпрос за “Чавдар” (БСл), “Локомотив” (ГО), “Локомотив” (Др), “Ботев” (Димово), “Гигант”, дори свищовският “Академик”. Имаше и хубави мачове с добро качество и мъжка битка, в която играчите се раздаваха до последно, като “Локо”(ГО) ­ “Гигант” 2:2, “Локо” (Др) ­ “Янтра” 1:1 и други. Към края на полусезона се появиха и финансови проблеми в Дряново, водачът “Чавдар” също намали темпото. Ясно изразени са и двата аутсайдера ­ “Павликени” и “Алмус Биър” (Сталийска махала).

-­ Как ще коментирате представянето на “Павликени”, който има 13 загуби и само една служебна победа?

-­ Като трагично, но в никакъв случай изненадващо за мен. Логично се стигна дотук, защото липсва организатор. Няма средства и съответно качествени играчи, няма организация в детско-юношеската школа. Жалко е, защото това е град с богати традиции във футбола. Предстои ми среща с ръководството на клуба. Явно нещо не достига и на “Академик” (Свищов), където надеждите бяха за много силен полусезон. Клубът стана общински, залагат на своята школа, направиха добра подготовка. Имат финансова стабилност и също големи традиции в професионалния футбол, сегашното им място не отговаря на възможностите.

-­ На най-предно място от региона е “Локо” (ГО)…

-­ Отборът дори можеше да финишира и на първото място. И там разчитат на свои състезатели, играят честно. От време навреме “Локомотив” изневеряваше на себе си, но като цяло бе много постоянен и няма да е чудно, ако завършат първи. Въпросът е обаче какво следва после ­ имат ли готовност да приемат предизвикателството „Б” група. Ще им трябват средства за базата, за селекция и покриване на по-високите разходи. Трябва да се направят добре сметката, защото клубът страда заради оскъдни финансови средства. Друг проблем е занемарената детско-юношеска школа, недопустимо е да няма деца да гонят топката по време на мачовете на мъжкия отбор.

-­ Има ли изявен фаворит за първото място?

-­ Не. Не изключвам вероятността никой от челните отбори да не поиска да се качи нагоре, защото всички имат финансови проблеми. Може би и за това през есента се игра честно, без далавери. Това потвърждава тезата ми, че във „В” група може да се създадат добри отбори и без много пари. “Чавдар” (Б. Слатина) очаквано е сред фаворитите и завърши първи. Вече казах, че първи можеше да е и “Локо” (ГО), както и дряновският им съименник. Те имат много стойностен отбор, съчетан от опитни играчи и млади момчета, но и тях ги застигна финансовата криза. Приятно бе представянето на “Ботев” (Димово), но този отбор няма потенциал да гони челото.

- Имаше ли проблеми със съдийството и с поведението на самите клубове?

- Съдийството не е претърпяло промяна, както е имало грешки, така ще има и занапред, но всичко е в рамките на нормалното. Заслугата според мен обаче е на клубните шефове и футболистите, които се стремят да помагат на арбитрите. Няма как обаче да не отбележа сериозните инциденти в Козлодуй и Бяла Слатина, които ескалираха най вече заради неадекватното поведение на ръководствата на местните клубове. Жалко, че от МВР не ни представиха нищо по инцидентите. Като селски манталитет бих определил поведението в Козлодуй, от време на време и в Сталийска махала и Белоградчик. Сериозен проблем за “Локомотив” (ГО) е поведението на неговите фенове. Където са минали, все има проблеми ­ – в Левски, Белоградчик, Дряново, Лом… Ако ръководството не вземе мерки, ще се стигне до неприятни неща. Отделна тема е “Гигант” (Белене). У всички останали клубове има брожение срещу поведението на бившия рефер Момчил Врайков и дори има подписка, че няма да гостуват в Белене, ако Врайков продължи да играе. Нямат и юноши младша възраст, за което им отнехме точки. А иначе са много стабилен тим. Ще търся среща и с кмета на Козлодуй заради сериозните проблеми. Документите на клуба не са в ред, властва аматьорски манталитет от най-ниско ниво. Допуснаха куриоз с участието на нередовен футболист, а такъв случай бяхме имали повече от десет години. На противоположния полюс е ситуацията в Борован и Габрово, които са достойни за подражание.

-­ Възражда ли се футболът в по-долните аматьорски дивизии?

-­ Да, от началото на тази година започна обратен процес. Преди време имахме куп отбори в “Б” и “В” група, а после остана само “Етър 1924” и три състава в третия ешелон. Отборите на Елена, Лясковец, Дебелец, Сухиндол и Лесичери изпаднаха. Но ето, че бяха преоценени финансовите възможности и нуждата от футбол. Вече имаме 32 отбора в „А” и „Б” регионалните групи, стават много интересни мачове. Моето мнение е, че Община В. Търново може да има още един отбор във “В” група като сателит на „Етър 1924”. В него да се обиграват младите футболисти. Срещнах разбиране от страна на Димитър Манолов и в такъв състав се превръща “Самоводене”. Знаят изискванията и нещата зависят само от тях.

За обзор на есенния полусезон потърсихме старши треньора на “Етър 1924” Николай Арнаудов. Много бяха темите за коментар ­ представянето досега, кадровите промени от последните дни, очакванията за пролетния дял от първенството.

- ­ Оценката на треньорския щаб за представянето на отбора през есенния полусезон?

-­ Представянето бе променливо. Започнахме добре с равен мач в Дупница и бихме категорично “Академик”, но после продължихме на приливи и отливи. Изпуснахме доста точки, имаше няколко неубедителни мача и у дома. Щях да бъда по-доволен ако имахме двайсет и няколко точки, а не тези 17, които са средно постижение.

- ­ Нямаше я мотивацията да се търси победа на чужд терен, да се играе убедително у дома…

-­ Това са неща, които не зависят от треньора. Не можеш да нахъсаш някого, ако той не желае това. Играчите отлично знаят за какви пари играят на чужд терен. “Етър” във финансово отношение е сред най-добре подсигурените отбори в групата. А и всеки един трябва да има лично удовлетворение да играе добре и побеждава.

-­ Вече си споделял това свое разбиране, но има и друга теория, че треньорите са тези, които трябва да мотивират състезателите.

-­ Ако вярвам на тази теория, значи аз съм петият поред треньор във Велико Търново, който не може да ги мотивира. Минаха и Вальо Игнатов, и Стоян Петров, и Кефалов, и Сашо Ангелов… Ние явно сме поредните треньори, които не могат да мотивират тези играчи. Има мачове, в които трябва да излезеш дори без треньор и да побеждаваш! В същото време допускаме елементарни голове, казвал съм го на играчите, че дори аматьори нямаше да пускат такива попадения. Отдавам го и на липса на възможности, в крайна сметка не вярвам, че има играч, който да иска да загуби.

-­ Но имаше футболисти, които далеч не стигнаха тавана си тази есен?

-­ Това е факт, който не можем да оспорваме. След като нямаме победа на чужд терен…

-­ Кой мач те разочарова най-много?

-­ Навън с “Марек”, независимо че взехме точка. Задоволяваме се с малкото, вместо да гоним победа. Мачовете у дома с “Бдин”, “Ботев” (Враца), в Ботевград. Като смениш някой ­ защо си го сменил, като не го пуснеш ­ защо не си го пуснал… Понякога зависи от съперника, влизат състезатели с определени качества, които готвим за дадения мач.

-­ Тези промени опит за генерално решаване на този проблем ли са?

-­ Първо, бюджетът трябва да се свие при тази криза. Малко отбори са с 26 футболисти на договори, а и трудно се работи пълноценно на тренировките. И второ, като гледаме статистиките ­ има хора, които не попадат често в групата, по-добре е да им дадем шанс да играят в други отбори. На всички тази есен сме дали шанс, но искам да уточня нещо важно ­ шансът се дава най-вече на тренировките. Там трябва да показваш, че заслужаваш да играеш, а не да се експериментира по време на мачове.

-­ Очакваш ли от един Ивайло Петев да поеме още по-голяма отговорност?

-­ Да, определено. Той имаше прекъсване от месец след тръгването си от “Любимец”, после беше болен, но от него съм доволен. Отбеляза два гола, имаше доста асистенции. Прояви желание, което не видях у другите халфове. Доволен съм и от Петър Ванков, вкара и три гола, но той може и още да се развива. Бих добавил и Копаранов, завърна се и Костадинов. Ще се радвам, ако всички се раздават като тях. На моменти добре се представиха и младите ­ Антонов, Мариян Иванов.

-­ Усещал ли си в отделни мачове някой да не се напъва умишлено, да се гонят определени резултати заради коефициенти?

-­ Не, това мога да го кажа само ако съм сигурен на сто процента, затова не бих обвинил нито един от футболистите.

-­ В каква част от мачовете повлия и съдийският фактор, като се изключи недобрата игра в самия отбор?

-­ Имаше и съдийски порязвания. Не мога да забравя мача в Етрополе, който продължи, докато домакините вкарат победен гол, който падна и от напълно измислен от рефера фаул. На мача в Севлиево имаше много груби влизания от домакините, които не бяха наказани. В Гоце Делчев имаше разминаване между главния съдия и асистента му при победния гол на “Пирин”. Дори последният мач с “Вихрен” ­ видеозаписът доказа, че и двата гола на Джайеоба са нередовни. Първият е от засада, а за втория си повежда топката с ръка. Не съм аз човекът, който трябва да коментира, но е факт, че на “Ивайло” съдиите теглят чертата, а при гостуванията ни не свирят обективно.

-­ Това не е ли следствие пак на вялата игра. Ако се стъпи по-здраво, това няма ли да влияе и на съдиите?

-­ Възможно е и това, но нека не значи, че съдиите трябва да свирят в полза на по-грубите отбори.

-­ Как определихте имената на напускащите футболисти и вярно ли е, че почти всички били много доволни от представянето си?

-­ Вярно е. Първо питахме всеки един дали има желание да остане и да се представя добре. Димитър Димитров сам поиска да напусне, несъгласен със статута си на резерва, Сезгин Али и Краси Гавазов също. С останалите се разделихме по взаимно съгласие.

-­ На всички играчи ли бяха предложени нови финансови условия?

-­ Не, само на тези с по-високи заплати. Румен Иванов заяви, че не желае такава промяна и на този етап може би ще си търси нов отбор. През есента той не игра само в един мач, вкара 5 гола и съм доволен от него, но можеше и повече. Качествата му са факт, при него нещата опират до финансовите условия.

-­ Какво е мнението ти за Кушев, който засега остава без алтернатива в нападение?

-­ За малкото мачове, които изигра, се представи много добре. Само в 2-3 мача започна като титуляр, а вкара 4 гола. Мина известно време, докато се адаптира от “В” група, но сме доволни от него.

-­ Има ли набелязани играчи за привличане?

-­ Да, водим разговори с нападатели и халфове, но няма да цитираме имена, докато не подпишем договори. Става въпрос за четирима офанзивни играчи, защото трябва да се подсили атаката, и то за хора с по-богата визитка. Играчи на проби няма да взимаме.

-­ Търсили ли сте Мишо Аврионов за завръщане в “Етър”, защото се говори, че не проявявате интерес към него при кризата в “Спартак”?

-­ А защо си мислят, че не сме го търсили?! Разговаряхме с Мишо Аврионов, коментирахме финансовите условия. Вече Мишо си взима решението дали иска да се върне, или не. А и той все още си е футболист на “Спартак”.

-­ Направи ли ти впечатление някой от юношите на “Етър 1924” и ще им дадеш ли шанс за изява?

-­ Да, две-три момчета ми харесаха и ще ги вземем в мъжкия тим.

-­ Какво очакваш, ако Общината поеме клуба?

-­ Колкото повече спонсори има, толкова по-добре, ще има бюджет и качествени футболисти. Трябва да сме благодарни на Радослав Владев и Красимир Гърдев, които дават пари, а когато влезе и Общината като основен акционер, това ще позволи на още повече хора да бъдат привлечени да помагат.

-­ Мислите ли да промените напролет нещата в отношенията с играчите ­ с налагане на санкции, с обвързване на премиите за по 3-4 мача. 17 точки не са достатъчни и трябват още толкова?

-­ Пак казвам, самите футболисти трябва да имат самодисциплина. Не може да ходим като пъдари след тях по заведенията. Ако има глоби, те трябва да са за несериозно отношение в тренировки или неспазване на тактическата дисциплина в мачовете, но това трябва да е въведено във вътрешния правилник.

-­ Какви са личните ти амбиции и целите пред отбора, ако нещата са стабилни във финансово естество?

-­ Най-реалното ни място в края на първенството е в осмицата. Въпреки, че още тази есен спокойно можеше да сме на 6-о място. Трябва да търсим и варианти отборът да върви напред, а не да задържа едно ниво, което е неубедително за “Етър 1924”.

Общо десет футболисти приключват отношенията си с “Етър” в края на есенния полусезон, след като ръководството изпълни намеренията си да вземе мерки заради неизпълнените задачи. За повече подробности  потърсихме спортно-техническия директор на “виолетовите” Иво Балъков.

- Иво, доволен ли си от представянето на тима през есенния полусезон?

- Няма как да съм доволен, след като не е изпълнена поставената отпреди шампионата цел, която бе класиране между 6-о и 10-о място. Загубихме доста точки, които не трябваше да губим. За някои от тях вина може да имат съдиите, но основната вина е на футболистите.

- Не налагахте глоби след слаби изяви в някои от срещите…

- Да, такава е политиката ни и в това отношение “Етър” е един от малкото клубове във втория ешелон. Искаме и се стараем да осигурим спокойствие на футболистите, но явно така не става. Много още може да се желае по отношение на влагането им по време на мачове.

- Това ли наложи промените?

- Промените бяха наложителни. Водихме индивидуални разговори с всеки от играчите, оказа се, че всеки оценява играта си като добра и не търси причините в себе си.

- Как определихте напускащите играчи?

- Първо ги попитахме дали някой желае сам да си тръгне, ако има оферта от друг отбор, и обявихме, че няма да им правим спънки. Част от изброените седем човека обявиха, че са готови да си тръгнат. При предоговарянето на финансовите условия други като Румен Иванов обявиха, че не са съгласни. С всички се разделяме по взаимно съгласие. Изискванията ни към оставащите ще са повишени, смятаме, че Генов като капитан трябва да е водеща фигура и да поема повече отговорности. По-високи изисквания ще има не само към играчите, но и към треньорите, от които се искат промяна в играта и резултати.

- Какво е решението за Марин Стефанов?

- Това е човек, който е дал изключително много на клуба и е в него от самото начало. Взаимно е решението ни да спре със състезателната си кариера и да му предложим треньорска работа в детско-юношеската школа. Марин е доволен от това развитие на нещата, от новата година ще води децата, родени през 2000 г.

- Защо Емил Копаранов и Тодорин Димитров поемат към “Черноморец Поморие”?

- Копаранов има качества и възможност да расте във футбола. От януари започва подготовка в “Черноморец Поморие”, това е стъпка нагоре за него. Вероятно ще играе при тях през пролетта като преотстъпен с опция за закупуване, ако останат доволни от качествата му. Тодорин претърпя контузия, после не можа да върне формата си, за самия него е по-добре да се върне там.

- Има ли вариант Красимир Балъков да прати други играчи от Бургас?

- Всичко е възможно, ще се водят допълнителни разговори.

- Какво е решението за Радослав Рашков, който бе преотстъпен в “Светкавица”?

- Той ще подпише с клуба от Търговище, тепърва ще договаряме условията. Имаме двама млади вратари – Венци Димитров и Марко Карканджиу, имат качества и се развиват. Ако някой прояви интерес към тях, няма да ги спираме. Предпочитаме да залагаме на млади кадри, отколкото на някой опитен вратар отвън, което си има и своите рискове.

- Общият брой на напускащите става десет. Ще има ли нови попълнения?

- Естествено, при всички случаи ще привлечем и нови. Набелязали сме играчи, но тепърва ще водим преговори, а имена засега няма да оповестяваме. На проби играчи няма да идват, а търсим за конкретни постове.

- Нека поне уточним кои са тези постове?

- Трябват ни двама нападатели и двама полузащитници. А ако вземем някой преотстъпен, той ще е за конкретен пост, в който няма да се конкурира с нашите юноши. Те трябва да играят и да се развиват. Групата ще бъде от 22 футболисти включително и задължителните юноши.

- Какви са целите пред “Етър” за пролетния полусезон?

- Много неща ще се изясняват през януари. Но при всички случаи целта е по-добро представяне от това през есента. И най-важното – искаме повече характер, повече себераздаване от футболистите.

Нападателят на един от детските отбори на „Етър 1924″ Томас Цвятков бе избран на церемония в София за един от 22-та най-перспективни млади футболисти в България. Днес той бе на стадион „Ивайло“ със своя треньор Николай Катъров, където показа спечелената купа и даде първото интервю в кариерата си.

„Тренирам футбол от 8-годишен, като досега съм имал двама треньори – Ивелин Младенов и Николай Катъров“ – започва Томас, без да показва никакво притеснение от вниманието към него. – „Играя централен нападател и през този полусезон вкарах 15 гола, което е близо половината от отбелязаните попадения от отбора. Радвам се и като подам за гол, и като вкарам, но все пак по-голямо удовлетворение ми доставя аз да отбележа“.

Цвятков получи наградата си в столицата от нападателя на „Локомотив“ (София) Мартин Камбуров. Това със сигурност ще бъде запомнено от младия състезател, тъй като Камбуров му е любимият български футболист. От чуждестранните симпатизира най-много на Кристиано Роналдо. „От българските отбори харесвам ЦСКА. От чуждите – „Реал“ (Мадрид), но всъщност бих искал да играя в „Арсенал“, заявява Томас, хвърляйки в тъча събралите се журналисти с това изказване.

„В „Етър“ харесвам най-вече отношенията ми с другите играчи и треньора – те са отлични. Това, над което трябва да се работи, е подобраването на терените за тренировки и мачове. Останалите неща са добре и няма от какво да се оплакваме“.

Роденият на 1 юни 1997 г. нападател не премълчава, че вече е искан от други отбори: „Казвали са ми, че ме искат от „Литекс“ и „Видима-Раковски“. Родителите ми бяха съгласни да ме пуснат там, защото желаят да се развивам, но Ивелин Младенов искаше да остана в „Етър“ и не позволи да напусна клуба“.

Настоящият му треньор Николай Катъров добавя: „Томас е талант, упорит е, работи здраво и иска да се развива. Той е комплексен състезател – изобретателен, техничен, бърз… на този етап има всички качества за големия футбол.“

В заключение Томас обеща да не се възгордява и да не си мисли, че вече е станал голям футболист. Той осъзнава, че е нужно да мине време и трябва още много работа, за да стане това факт.

-­ Ивайло, твоята оценка за мача?

- ­ Получи се един доста добър мач за нашите стандарти. Хубавото е, че победихме, защото имаше известна доза напрежение поради слабата игра в Ботевград. Радващото е, че успяхме да вземем трите точки, което беше и нашата цел.

- ­ Голът ти дойде в много важен момент в срещата?

- ­ Голът не е чак толкова важен за мен, радвам се, че отбелязах, но важното е отборът да играе добре и да се опитва трайно да разиграва топката. Това са моите разбирания за футбол. В отделни моменти се получи, но има доста млади момчета в тима, на които им трябва още самочувствие и “Етър” го чакат по-добри дни.

- ­ Това беше най-добрият ти мач за “Етър” досега…

-­ Надявам се да не е най-добрият, а той да предстои, но съм щастлив от победата.

-­ Вие, опитните, трябва да дърпате по-младите момчета напред.

- ­ Напълно съм съгласен с теб. Всички разчитат на мен, на Генов, на Румен Иванов. Хубаво беше и Румен да вкара срещу “Септември”, но да се надяваме, че ще вкара в следващия мач, който е не по-малко важен.

-­ Предстоят две гостувания в Гоце Делчев и Севлиево. Дошло ли е времето да вземем победа навън, което за “Етър” се очертава като проблем?

-­ Аз не знаех за тази слабост и съм доста амбициран да нарушим тази лоша традиция, която съпътства отбора през последните два сезона. Надявам се този момент да дойде още в събота в Гоце Делчев ­ да играем със самочувствие като със “Септември” и мисля, че ще успеем.

Красимир Трайков – ст. треньор на „Септември”:

„Целта ни е да утвърдим „Септември” в професионалния футбол. Играхме равностойно срещу отбор с традиции, какъвто е „Етър”. Не стояхме по-зле от тях. Ако имам забележки, те са към нашите реализатори. Поздравих момчетата след края на мача за доброто второ полувреме, когато играха на ниво и се раздадоха. Ако продължаваме така, няма начин скоро да не вземем точки и навън. „Етър” е комплектован отбор, добре стои, но ние играхме равностойно”.

Николай Арнаудов -­ ст. треньор на “Етър”:

“Стана добър мач, приятно съм изненадан от играта на гостите. Ние играхме добре и победихме заслужено. С тази схема 4-5-1 целях да улесня всеки играч от нашия тим, за да се ориентират по-лесно в зоните си. Преливането в отделните линии и връщането с подсигуряване при нас става по-трудно, затова решихме да излезем с един нападател, четири офанзивни и един типично дефанзивен халф. Допускаха се и грешки, но се справихме, Венци Димитров пази добре. И двамата ни вратари допускат и грешки, но са млади, липсва им опит, за мен обаче и двамата са много добри вратари.

Доволен съм от Петев, нормално е да играе по-добре, защото състезателите, минали през най-високото ниво, са от друга класа. Дали ще вземем точки в Г. Делчев или Севлиево? Никога не съм обещавал предварително, просто се надявам да играят добре, когато го правят, ще дойдат и точките.”

]]> http://sport-vt.com/ivaylo-petev-venadyavam-se-nay-dobriyat-mi-match-za-veetarve-da-predstoive.html/feed 0 http://sport-vt.com/krasimir-balakov-vav-veliko-tarnovo-mnogo-se-prikazva-a-ne-se-deystva.html http://sport-vt.com/krasimir-balakov-vav-veliko-tarnovo-mnogo-se-prikazva-a-ne-se-deystva.html#comments Fri, 09 Oct 2009 23:20:30 +0000 Николай Рачев http://sport-vt.com/?p=5357

Старши треньорът на „Черноморец“ Красимир Балъков отново дойде във Велико Търново заради приятелски мач между „Етър“ и бургаския тим. След срещата той разказа за целите и очакванията си, свързани с „Черноморец“. Засегната бе и темата за незавидното положение на великотърновския футбол.

- Г-н Балъков, коментарът ви за мача?

- Получи се хубава тренировка за нашия отбор. С тази среща играчите разпуснаха след тежките натоварвания, на които ги подложихме напоследък. Равният резултат предполагам е добър и за самочувствието на „Етър“.

- Какви са целите пред „Черноморец“?

- Нека да не говорим за купи и медали, играем мач за мач. Във всяка среща се борим за победа, а времето ще покаже какво ще постигнем. Кратко време е минало, откакто екипът ни работи в този отбор, засега нещата вървят добре. Надяваме се да имаме положителен резултат още след първата година.

- Видяхме Владо Стоянов на вратата, това означава ли, че е върнат в отбора и ще има нов шанс за него?

- Той е част от нашия отбор, но Паскал Борел е по-класен и по-опитен. В момента сме му дали почивка, а в такива мачове като с „Етър“ даваме възможност на футболисти като Владо да играят повече. Имаме двама великолепни вратари – един млад и талантлив, който е от най-обещаващите в България, и един, който е от най-добрите в първенството. Той доказва това с игрите си до момента.

-Какво липсва на „Черноморец“, за да си поставя по-високи цели?

- Традициите. Ние не сме си поставили ниски цели – искаме за три години и половина да станем шампиони и да участваме в евротурнирите. Целите са доста високи за традициите, които има „Черноморец“. Авторитет се гради с резултати – всеки ни слага в сметките за титлата, а по-добро признание за футболистите ни от това няма.

- „Етър“ и въобще футболът във Велико Търново имат големи традиции, но какво липсва?

- Отборът се стабилизира с всеки изминал месец. Ние играхме с „Етър“ няколко мача, като в първите биехме с разлика. Сега вече направихме две равни срещи – резултатите сами показват, че има развитие. Жалко, че във Велико Търново футболната общественост не се надига толкова, че да накара кмета да вземе футбола в ръцете си, а не само да приказва. Съжалявам, че го казвам, но това е истината. Само се говори, а не виждам да е започнато нещо, с което да се помага на футбола в града. За благото на този спорт трябва да се обединят всички, които го обичат, включително и местната управа, за да се получи нещо. В Бургас и кметът, и различни ръководители с някакво влияние имат своята роля в развитието на футбола. Трябва да има желание да се свърши нещо добро за този спорт.

- Кметът Румен Рашев каза, че ще се организира дискусия за бъдещето на великотърновския футбол…

- Подобни приказки съм чувал много пъти. Нека не приказва само, а да  действа! Нека се работи по въпроса, да бъдат събрани различни бизнесмени – има хора, които ще имат интерес да помагат. Но докато няма една фигура в местната управа, която да играе ролята на обединител – няма как да стане. Кметските ангажименти сигурно са много и от различно естество, но футболът е много важен за хората и това трябва да се осъзнае. Ако има кой да помогне за този спорт във Велико Търново, ще е много добре за града. Говорил съм много по темата, включително и с Румен Рашев, но нищо не се е получавало. Сигурно аз трябва да извадя един милион и да вляза във великотърновския футбол? Няма го това нещо никъде. Аз мога да помогна със знания за играта, а който трябва – да осигури средствата. В Бургас не давам пари, а получавам за това, което правя. Предлагал съм да се направи организация за развитието на футбола във Велико Търново, да се намерят бизнесмени, които да осигурят нормален бюджет. И който ръководи отбора да знае, че разполага със средства, за да може тимът да се развива. Хората, които и в момента се занимават с този спорт в града, си вършат работата, но са нужни по-голяма организация и средства.

- Може ли да се каже, че футболът в България е и индустрия, „Черноморец“ дава пример в това отношение?

- Да, футболът е бизнес, но в България все още го няма интересът от страните, от които зависи да върви този бизнес. Една от тях е политиката. Кметът и общинските съветници вместо да помагат на футбола само с приказки, трябва да направят една сериозна организация, каквато във Велико Търново няма. А нещата могат да бъдат много по-добре, стига да има желание.

Преди няколко кръга Копи беше „пейстнат” от треньорския щаб  в защитата на „виолетовите” и вече е играл на какъв ли не пост, с изключение на вратарския. Въпреки че игра в отбрана, Копаранов вкара срещу „Белите орли” и красив гол с глава. След мача го потърсихме за кратко интервю.

- Доволен ли си от мача, вкара и гол?

- Да, доволен съм, след като спечелихме победа. Голът е нормално нещо за всеки футболист, радвам се, че бихме. Това беше важно.

- Хубав гол се получи…

- Хубав, с глава. И на Румен Иванов беше с глава. Головете са си голове.

- Как се чувстваш в защита? Май смени доста постове?

- Добре съм, няма проблеми. След като са казали да играя там, ще се раздавам на сто процента, колкото мога. Вече съм играл на всички постове и за мен не представлява трудност.

- Победата ще повдигне ли духа в отбора?

- Да, но ние имахме хубави мачове и досега. Навън играем добре, но ни гонеше малшанс – Етрополе изпуснахме заслужена точка, в Банско пропуснахме доста положения. На чужд терен играем по-стабилно, допуснали сме само 3 гола, а у дома вече 5.

- Можете ли да вземете точки и в Ботевград?

- Разбира се, защо да не вземем? Не виждам с какво толкова могат да ни уплашат. Те са 11 и ние сме 11, даже са след нас в класирането. Отиваме да играем футбол.

- Доволен ли си от престоя си досега в „Етър”?

- Да.

- Смяташ ли, че има още какво да развиваш?

- Винаги има какво да се развива – като човек, като играч, като качества.

- Марко,  как ще коментираш мача?

- Беше много сложен мач, въпреки че започнахме много добре през първата част. Вкарахме два гола и можехме да отбележим още един. Но мачът стана труден заради тази дузпа.

- Ти ритна топката и…?

- Да, аз ритнах топката и се блъснахме. Освен това според мен сблъсъкът беше извън наказателното поле. Сигурен съм в това. Едновременно избих топката и съборих техния играч, при това отвън – нямаше никаква дузпа.

- Доволен ли си от твоята игра?

- Ами да, обаче нали знаеш, че всеки може да играе и по-добре.

- Сега след тази победа по-спокоен ли ще е отборът?

- Да, мисля че да.

- Гледа ли мачовете на „Лацио” и „Рома” с „Левски” и ЦСКА. За кого беше?

- Бях за „Лацио” и „Рома”, но повече ми харесва „Рома”.

- Какво мислиш за мача Италия – България?

- Стана добър мач, но знаеш как е във футбола. Италия имаше повече възможности. Българите след почивката имаха възможности, но не успяха да вкарат.

- В тези мачове има ли у теб вече някаква симпатия към българските отбори?

- Аз харесвам малко повече ЦСКА. В българските тимове има млади играчи и се насърчават, докато в Италия е много трудно  постижимо, особено в Серия А и Б.

Ситуацията за "дузпата". Най-вдясно извън пеналта лежи събореният противников играч.

19-годишната великотърновка Гергана Баръмова се превърна в сензацията на Олимпийските тихи игри в Тайпе. Българката грабна златния медал на сингъл, като по пътя към титлата изхвърли представителки на световни сили като Корея, Русия, Китай…

Родена е през 1989 г., занимава се с бадминтон от 9 години. През 2003 г. се класира девета на сингъл на световно първенство за хора с увреден слух в София. Две години по-късно на Олимпийските тихи игри в Мелбърн е пета на двойки жени, девета на сингъл и смесени двойки. На европейското в Пресбаум през 2006 г. Гери става вицешампионка на сингъл и е пета на двойки жени. Най-доброто й постижение досега бе през 2007 г. в Германия, където на двойки със Силвия Чапкънова завоюват сребърни медали от световно първенство.

- ­ Гери, как започна с бадминтона?

- ­ Занимавам се от 11-годишна. Първо две години тренирах лека атлетика с бадминтон, после брат ми ме запали по скалното катерене. Като съвсем малка бях и гимнастичка, още тогава казаха, че ме влече спорт с топка или перо. Влюбих се в бадминтона, а успехите ме насърчиха още повече да се занимавам само с него.

- ­ Как протичаха тренировките?

- ­ В началото мислех, че е за удоволствие, но постепенно нещата станаха сериозни. На първото ми световно първенство станах девета на сингъл, тогава бях едва 13-годишна. Паднах тогава от световната шампионка Жеонг, но сега на Олимпиадата я бих на четвъртфинал. Общо медалите ми са около двайсетина.

-­ А как мина подготовката ти за Олимпиадата?

-­ В началото на годината тренирах по училищата, заедно с това и лека атлетика за физическата подготовка. Отделно трябваше да се готвя и за матурите и беше много напрегнато. После имаше лагери в Стара Загора и в София, рядко си идвах във В. Търново. Много хора ми помагаха, аз съм готова да приема съвет от всекиго.

-­ През 2007 г. ти каза, че искаш да станеш олимпийска шампионка в Тайпе. Доколко това бе мечта и доколко вярваше, че реално е възможно?

-­ Така е, беше си мечта и се радвам, че се сбъдна. На Игрите имах трудности, но постепенно се отпуснах и се справих. Не бях свикнала с въздуха и климата там, който е изтощителен. В групата бях с англичанката Джоан Алън и представителка на домакините, те бяха много по-млади от мен. Победих ги лесно, но после в схемата се паднах срещу китайката Жилая Жанг. Мачът започна сложно, но я бих. На 1/4 финала излязох срещу корейката Сеоша Жеонг, която бе световната шампионка в София, и я бих с 2:1. Представителката на Русия Олга Щайер в полуфинала ми беше сериозна конкуренция, с нея имахме досега разменени победи. Спечелих и финала срещу 2 г. по-младата Менг Ванг от мен китайка, която в полуфинала отстрани литовката Довидайте, която не беше в много добра форма.

-­ Кога в състезанието усети, че можеш да стигнеш до титлата, или играеше мач за мач?

-­ Гледах да играя мач за мач, във всеки наблюдавах какви слабости имат противничките. Азиатките са тренирани само за игра с ръце, докато аз имам тренинг с крака и ръце.

-­ Сега промени ли се нещо за теб, след като си олимпийска шампионка?

-­ Вече се чувствам по-спокойна и уверена. Радвам се, че направих нещо за България, че чух родния химн. Никога досега не бях слушала химна от почетната стълбичка.

-­ Какво е усещането?

-­ Приятно е. За малко не се разплаках, но се сдържах.

-­ Имаше ли други българи в залата, които те подкрепяха?

-­ Да, имаше от борците и боулинга. Борците спечелиха 4 медала, от които един сребърен и три бронзови. Подкрепяха ме в залата, както и цялата българска делегация. Всички бяха много щастливи.

-­ Има ли съперничка, която може да те победи в момента?

-­ В спорта всичко е възможно и зависи от моментната форма, но най-голямата ми съперничка си остава Кристина Довидайте от Литва.

-­ Ще продължиш ли с бадминтона?

-­ Естествено. Приета съм в Национална спортна академия, първи курс, специалност бадминтон. Следващата ми голяма цел е Олимпиадата в Атина през 2013 г., където ще гоня златото и в другите дисциплини ­ двойки жени и смесени двойки.

-­ След като във Велико Търново няма достатъчно условия, възнамеряваш ли да продължиш кариерата си в друг клуб?

-­ Занапред ще тренирам в София, тъй като в НСА има условия, но при идванията си във В. Търново ще се готвя тук, дано се намери подходяща зала за бадминтон. Няма обаче да сменям клубната си принадлежност и оставам в “Бадминтон-скуош клуб В. Търново”.

-­ Имаше и оферти от чужбина…

-­ Навремето ме искаха в Корея. Сега имах предложения от Шотландия, треньорите твърдят, че имам много хубава тактика и бързи крака. Предпочитам обаче да си играя за България.

-­ Ще има ли финансов стимул за олимпийската титла? Разбрахме, че в борбата медалистите ще получат премии като в традиционните олимпиади?

-­ Не съм информирана. Знаете, че сега има нов министър, нови закони.

-­ На кого дължиш това, което си постигнала в бадминтона?

-­ Първо на треньора ми Димо Димов, на Галина Пенкова, на треньорите ми от Стара Загора. На това, че близките ми ме подкрепят. В СОУ “Емилиян Станев” всички учители проявяваха разбиране и се радват за мен, преди това в ОУ “Бачо Киро” ­ също.

-­ След Игрите все още не са те посрещнали от Общината във В. Търново. Това обиди ли те?

-­ Знам, че имат задачи, пък и аз също. Но можеше да направят някакво тържество…

-­ В Горна Оряховица направо си казаха, че Пламен Дончев трябва да стане Спортист № 1, а даже и почетен гражданин. Ти самата усещала ли си някакво пренебрежение в анкетите?

-­ През 2007 г. очаквах челно място, тъй като имах световна вицешампионска титла. Тази година се надявам и аз да стана Спортист № 1 на Велико Търново. Аз направих каквото трябва, оттук нататък ­ каквото решат.

-­ Спортът ли заема изцяло времето ти извън ученето?

-­ Основно спортът. Понякога излизам на кафе, обичам да слушам музика, но нямам предпочитан определен стил.

-­ Олимпийската титла е най-високата летва. Оттук какво ще гониш в бадминтона?

-­ Близките ми казват, че имам да взимам две “поправки” ­ тъй като на световното и европейското първенства съм станала втора. Европейското е догодина в София, после е и световното. Всяка година има за какво да се боря.

Бившият капитан на „Етър“ и шампион с „виолетовите“ Ангел Червенков направи дебют начело на „Литекс“ в контролата с „Етър“, завършила 2:0. След мача той даде интервю за амбициите си начело на „оранжевите“.

­

- Г-н Червенков, как оценявате първия си мач начело на “Литекс”?

-­ Идеята беше да видя някои движения в отбора. Не толкова като физическо влагане, колкото като тактическо придвижване в дадените ситуации във фаза защита и атака. Персонални оценки не давам, просто искам отборът да изглежда солиден и подреден и да знае какво прави във всеки момент от срещата.

-­ Какви промени правите в “Литекс” в сравнение с Мъри Стоилов?

-­ Ако ви го кажа, противниците ще ни разкрият много лесно (смее се). Предпочитам да не го коментирам.

-­ Амбициите ви в първенството и турнира за купата?

-­ Моето желание е “Литекс” да изглежда солидно, да диктува модата в българския футбол и да накара всички отбори да се съобразяват с него. Отборът разполага с много добър потенциал и се надявам да показват максимума.

-­ Притесняват ли ви “Левски” и ЦСКА?

-­ Напротив. На тях трябва да им е задачка да се съобразяват с “Литекс”. Ще се борим за максимално добро класиране.

- ­ Няколко думи за “Етър”?

- ­ Приятно съм изненадан от доброто движение и влагане на футболистите. Моите приятели от треньорския екип на “Етър” споделиха, че когато играчите желаят и се вложат, могат да изглеждат по един доста приятен начин. Желая на “Етър” да се стабилизира и показва добри игри, защото е отбор с традиции. Дай Боже, да радват своите почитатели.

- ­ Ще продължат ли контактите между двата клуба?

- ­ Аз не знам да са спирали. Има коректно взаимодействие между “Литекс” и “Етър”, въпросът е в българския футбол да си помагаме, а не да си пречим и обиждаме.

Николай Арнаудов:

“Проверката бе полезна, защото пуснахме всички футболисти. Някои играчи си мислят, че като изиграят 5-6 мача, местата са им бетонирани. В крайна сметка се вижда, че без всеки може. Както и след мача с “Бдин”, пак ще кажа, че въпросът е не в резултата, а в отношението към играта, към спонсори, към публика. И на чужд терен ще търсим повече влагане и раздаване, затова търсим точки и навън. Петър Ванков и Гайдаров пропускат гостуването в Банско поради контузии.”